Родителите на Сергей скрили от сина си истината за настъпващата слепота в юношеството му.

С всяка следваща година момчето виждало все по-лошо, докато накрая на 13 години напълно ослепяло.

Въпреки увреждането си, младежът станал професионален масажист. Дори се оженил.

Сам започнал да осигурява семейството си и се грижел за малкото си дете, когато съпругата му трябвало да си почине или да отиде някъде по работа.

Птиците записали своите малки в училището на совата.

В една безлунна нощ совата накарала малките птиченца да накацат на един клон и започнала да ги подготвя за живота.

Тя им дала знания, умения и навици по основите на науката за гадаене по звездите, за философската самота в хралупата и за организацията на животните през нощта.

След това провела изпит, дала им дипломи и им казала:

– А сега вървете и живейте!

След това влязла в хралупата си.

Настъпило утрото и изгряло слънцето. Учениците се огледали, на небето нямало звезди, нямало самота, а  гората не изглеждала като през нощта. Как да живеят?

Те започнали да викат на совата:

– Ти ни подготви за нощен живот в гората, а ние сме птици живеещи на светлина. Как ще живеем сега?

– Сами се оправяйте, – въздъхнала совата и се потопила във философската си самота в хралупата.

Ангел и Бойко продължиха обиколката си. Около тях имаше многообразие от предмети.

– Навярно си виждал отчаян човек, – започна Ангел, – а и самият ти навярно си изпадал в подобно състояние. Отговори ми тогава, защо някои хора изпаднали в подобно положение решават да се самоубият, а на други им идва на ум, че са способни на велики дела?

– Не знам точно …. по-скоро не съм се замислял над това, – смънка несигурно Бойко.

– Ами помисли тогава, – провокира го Ангел.

– Може би това зависи от обстоятелствата, – малко неуверено каза Бойко.

– Само слабите хора се влияят от обстоятелствата, – натърти Ангел, – мъдрите ги превръщат в свои оръжия. Трябва ли да свеждаш глава и  да се измъчваш, пред всяка трудност, която ти се е изпречила? Твоите решения зависят ли от обстоятелствата?

Ангел се усмихна, а Бойко се намръщи.

– Не, не зависят, – отговори твърдо Бойко.

– И аз мисля така, – кимна с глава Ангел. – Обстоятелствата не са решаващи. Те са ежедневни уроци, от които човек черпи познание и мъдрост. Подтиснатия човек пилее прекалено много време, за да мисли върху настоящото си положение. Той не оставя място за по-ведри мисли, например, как той би искал да изглеждат нещата.

Бойко вдигна глава и смело попита:

– Защо се отказваме толкова лесно? Защо се оставяме на течението в живота да ни носи където си иска? Защо заобикаляме възможностите си?

– Заобикаляш и се оставаш по течението, защото нямаш вяра, – каза Ангел. – Пътя на най-малкото съпротивление ти спестява уроците на живота. Но ако се оставиш по течението, никога няма да достигнеш желаната цел.

– Е, да повечето хора се отказват, когато загрубее играта, – съгласи се Бойко. – Видят ли, че пътят стане опасен, те изостават.

– Понякога е важно да усетиш товара на гърба си, – засмя се Ангел. – Трябва да почувстваш пулсиращата и неудържима сила движеща кръвта ти. В периоди на бедствия, страх и ужас се изявяват само силните хора. Най-здравата стомана се калява в най-силния огън.

Бойко усещаше някакъв подем в себе си. Той вече се досещаше как да разреши проблемите си. В него се бе засилила увереността, че непременно ще успее.

Имало в Антиохия патриарх на име Александър. Той бил много милостив и състрадателен към всеки.

Един ден един от неговите писари откраднал няколко златни монети и избягал в Египетска Тиваида.

Там сред едно пусто място разбойници хванали писаря и го отвели навътре в страната.

Когато Александър научил за това, откупил затворникът за 85 златни монети.

Когато писарят се върнал, патриарха се отнесъл много добре към него.

Тогава някои от гражданите на Антиохия казали:

– Добротата на Александър не може да бъде победена от никакъв грях.

Утрото надникна зад пердето и погъделичка с един слънчев лъч показалото се носле на Янко.

Момчето бързо скокна и разтърка очите си. Протегна се и погледна към леглото си

След това бързо натъпка обратно падналата от леглото слама.

Тогава откри една мравка помъкнала тялото на червей, който беше няколко пъти по-голям от нея.

Янко едва сдържаше смеха си, докато я наблюдаваше как се опитва да се изкатери по сламата.

„По-лесно ще ѝ бъде, ако заобиколи това място, – помисли си момчето, – а тя се катери и пада, катери се и пада … вече няколко минути“.

Накрая Янко се смили над дребосъка и реши да му помогне.

Искаше да хване мравката за едно от крачетата ѝ, но съобрази, че може да го откъсне, ако тя се съпротивлява.

Вместо това, Янко повдигна червея, а мравката здраво се впи в тежкия си товар и бясно зарита с крачета във въздуха.

Янко я премести отвъд препятствието и очакваше поне изблик на радост от страна на мравката. Но уви, това не се случи.

Момчето много се изненада, когато видя как след като той пусна червея и мравката пусна плячката си. Обърна се към него и бясно размаха миниатюрните си антени.

Янко имаше чувството, че мравката му се кара.

– Извинявай, мила мравке,  –  прошепна момчето и весело се усмихна.

Мравката му се кара още няколко секунди.

След това отново хвана червея и потегли с тежкия си товар към дома си.