Композиторът и аранжорът Манфред Менн през 1960 г. построява кариерата си на сполучливо обработени чужди, малко известни песни.

Тази традиция той не изменил до 1970 г., но стилът си променил  кардинално.

През 1971 г., уморен от работа в жанра на три-минутни поп песни, той решава да реализира напълно своите амбиции, позовавайки се на плодородните жанрове като прогресив и хард рок.

За тази работа бил създаден нов проект –  MANFRED MANN’S EARTH BAND («Земният оркестър на Манфред Менн“, свирейки дълги, политически  и сложно аранжирани композиции.

Манфред Менн казал:

– За първи път от много години аз изляза на сцената с вдигната глава и без капка срам.

Крокодилът е спокойно животно. Вода около него, лампи греят като слънце, а той лежи като горд сфинкс.

Понякога той отваря уста. Прави го бавно и величествено, а хората, които го наблюдават, крещят:

– Погледнете крокодилът отваря уста…. Елате да видите, каква страшна уста има…

Кайманът и нилския крокодил отварят уста с цел да „изпуснат пара „. По този начин те се предпазва от прегряване и се охлажда.

Горещината и топлината са добре за тях, но когато стане прекалено горещо, те с такава проста техника – отваряне на челюстите си. помага да се охлаждат .

Един китайски император изведнъж осъзнал, че не може да прочете всички книги на света, дори и само тези в своята библиотека. А по-рано се надявал, че ще узнае смисъла на живота, усвоявайки знанията от тези томове.

Той извикал придворния мъдрец и го помолил:

– Напиши историята на човечеството, така че да се разбере, защо хората живеят.

След няколко десетилетия той донесъл 500 тома, в които било описано всичко. Императорът разбрал, че не може да прочете всички тези книги, за това помолил:

– Съкрати изложението си и следващия път донеси само най-главното.

Минали години и мъдрецът донесъл 50 книги. Но императорът бил вече остарял, осъзнал, че няма да може да прочете всичките тези 50 книги в края на живота си.

Владетелят отново помолил:

– Преработи текстът и отдели само най-важното.

Когато мъдрецът донесъл книгата императорът вече умирал. Преди да иде в отвъдното той помолил мъдреца:

– Донеси ми най-главната фраза, чрез която да разбера смисъла на живота.

Тогава мъдрецът казал:

– Човек се ражда, страда и умира…..

Вечер, когато денят изгубеше светлината си  и мрак покриваше всичко наоколо,  се случваше нещо странно.

– Къде отива това куче всяка вечер? – питаха се хората, които го срещаха захапало с устата си почти пълна торба. – Сигурно  пак е успяло да открадне нов пакет. От къде ли ги взима?.

Запознайте се, той е Лиско, светлокафяв пес, с изключителен интелект. Неговите очи излъчваха безкрайна доброта и загриженост за останалите животни от гетото, където живееше.

От няколко години всяка вечер той се срещаше в девет часа с професор Ранчев.

Човекът се бе привързал много към кучето и започна да го храни, но Лиско не изяждаше цялата храна. Част от нея той взимаше със себе си, когато си тръгваше.

Професорът започна да приготвя повече храна, за това невероятно куче, за да може то да отнесе със себе си повече. Ранчев предполагаше, че Лиско складира някъде запаси от храна, но дали в действителност бе така?

Къде отиваше този четирикрак приятел?

Лиско носеше пакета с храна на няколко мили до крайните квартали. Там бяха няколко опитомени от него бездомни животни от гетата.

Храната, която донасяше Лиско се разпределяше между няколко кучета и една котка, която Лиско бе взел под своя закрила. В това разнообразно животинско семейство имаше и кокошки, които също бяха хранени с част от донесената храна.

Животните ядяха всичко, което Лиско им носеше. Всяко от тях знаеше, че докато това куче е живо, те няма да си легнат с празни стомаси. Всичко това те имаха благодарение на Лиско.

Него никой не го бе учил да постъпва така, но това куче бе опитомило бездомните животни от гетото съвсем само. За тях Лиско бе като майка.

Бог беше благословил това изключително куче с невероятен жизнен път. Това животно бе с повече душа, отколкото милиони хора по земята.

Християните в Коринт били още духовно незрели. Всеки правел това, което смятал за нужно. Настоявал за правото си.

За това много спорели и се обиждали, а в такава атмосфера било трудно да се покланят на Бога.

Павел ги учел да се смиряват и в църквата да вършат това, което ще послужи за общо назидание.

Нека да оставим зад стените на църквата своя егоизъм и гордостта си.

По-добре е да се обичаме и да приемаме другите, за да можем заедно радостно да се покланяме на Бога.

Нека да растем във вяра и да действаме благопристойно.