Разбраха се заедно да изкарат празника. Николета пожела да поканят майка ѝ и родителите на Тодор. Той смяташе, че възрасните хора не умеят да се веселят на празник и ще бъде много скучно, но се съгласи.

Николета бе очарователна, мила и съобразителна. Купи подаръци за всички. Украси стаята с цветя. Помогна на майката на Тодор в готвенето и подреждането на масата. Шегуваше се с баща му.

Николета обръщаше специално внимание към майка си. Беше нежна и внимателна към нея. Наскоро двете бяха загубили много скъп човек и за двете – баща и съпруг.

Когато Николета остана насаме с Тодор, тя каза:

– Благодаря ти за всичко, което направи за мен и майка ми. Не говоря само за днес, а за всеки ден, откакто почина татко. Нямаше да издържа без теб, едва ли щях да преодолея болката и мъката, майка също.

– Няма защо, да ми благодариш, – каза смутено Тодор. – Ти знаеш колко много те обичам, а майка ти винаги съм уважавал. Тя е прекрасна жена. Възхищавам се на твърдостта ѝ в такъв труден момент.

Бяха се запознали преди три години, но смъртта на бащата на Николета, ги сближи още повече.

Сега Николета знаеше, че може винаги да разчита на Тодор и той никога няма да я предаде.

Хората във автобуса бяха малко, но всички седящи места бяха заети. Петър седеше и мечтаеше.
На една от спирките се качи поп, тридесет годишен, в черно расо, с брада и голям кръстна провесен на гърдите. След него влезе жена с бебе на ръце. Попа не я видя.
Петър скочи и каза:
– Седнете моля – направи крачка напред и протегна ръка пред свещеника, за да докосне женато по лакътя, за да ѝ покаже свободното място.
Изведнъж попът силно издърпа ръката на Петър в страни и със църковния си бас силно и назидателно каза:
– Какво правите? Няма нужда, аз мога и прав да постоя. Сядайте на мястото си.
Хората наоколо започнаха да се смеят. Петър без да обръща внимание на смеха, успя да настани жената на своето място.
След няколко спирки очите на Петър и попа се срещнаха и се усмихнаха един на друг. Попа пошепна на ухото на Петър:
– Извинете, лошо се получи. Ако бях облечен в цивилни дрехи, не бих си и помислил, че се обръщате към мен. Благодаря ви.
– За какво?
– За това, че ми помогнахте да видя гордостта в себе си. Да, моята гордост е виновна за всичко.
– Е, но нали се повдигна настроението у хората.
– Вярно е, – съгласи се попът.
Когато дойде време свещеникът да слезе, протегна ръка на Петър и двамата се здрависаха. Тогава Петър каза:
– Тъй като вие се притеснявате за своята гордост, то няма да ви целуна ръка и ще се огранича само с едно ръкостискане.
В отговор църковният бас на попа избухна в обикновен човешки смях.

Леля и племеница. Макар да имаха голяма разлика помежду си, те често разговаряха. Имаха много общи неща, от които се интересуваха.

Днес Роза бе малко изнервена, а ляля Роси я успокояваше.

– Разочарована съм от баща си, – едва не се разплака Роза.

 – И от мен ли? – попита леля ѝ загрижено.

 – Не. Не вярвам, че си искала да го съблазниш. Това не би се случило, ако мама не го бе оставила тук сам.

 – Ти не правиш ли същото с Минчо, съпруга ти?

Роза трепна

 – Но той го прави, независимо дали съм там, или не, а аз се нуждаех от малко почивка.

 – Почивка от града? Или от Минчо? От подозренията и несигурността?

 – От всичко, което изреди.

 – Когато нещо не върви, просто бягаш от него, – загрижено каза Роси. – Майка ти винаги прави така. Когато семейният ѝ живот се превърна в кошмар, тя се посвещава на работата си и прехвърли отговорността на теб и баща ти.

 – Не прехвърлям никаква отговорност на друг човек, – оспори думите ѝ Роза, подразнена от предположението.

Бе се постарала да организира абсолютно всичко, преди да замине за наколко седмици.

– Всичко съм подредила за Минчо, така че той няма за какво толкова да се грижи. Каква отговорност съм прехвърлила?

 – А брака ти?

 – Но той ми изневерява.

 – А ти му позволяваш, – натърти Роси.

 – Като го оставям сам в къщи ли? – попита Роза. – Е, може би му предлагам сам да влезе в капана си. Не съм наивна, – повиши глас. – Може пък да се надявам той да се разкрие в истинската си светлина. Моментът е дошъл. Не знам. Но знам, че това си е моят живот и не съм толкова глупава, че да съм безразлична към връзките му, но ще се оправям с това по начин, който на мен ми харесва.

Роси се усмихна:

 – Това, скъпа моя, бе най-разпаленото и категорично изявление, което някога съм чувала да правиш.

Роза въздъхна дълбоко.

 – Ти ме предизвика.

Вечерята беше привършила, но те седяха край масата и още бъбреха.

– Татко, – Боби неспокойно се въртеше на стола си, – всички книги от Библията първоначално са написани на различни езици, а после са преведени и на нашия език.

– Така е, – съгласи се бащата. – Римокатолическата църква се е опитала да забрани преводите. Не са искали хората като нас да четат Библията и да спорят със свещениците.

– Добре тогава, – подскочи Боби, – а къде са оригиналите?

– Какви оригинали?

– Оригиналните книги на Библията, написани на еврит и гръцки. Къде ги държат?

– Нямаме истинските оригинали, – поясни бащатата, – имаме само копия.

– Къде са копията тогава?

– На различни места в манастири, музеи, ….

– А не трябва ли да са на едно място?

– Има повече от едно копие на всяка книга и някои от тях са по-добри от други.

– Как може едно копие да е по-добро от другите? Не трябва да са различни, – изрази несъгласието си Боби.

– Различни са поради човешките грешки.

– Тогава кое  копие е вярно? Как да ги различаваме?

– Това става чрез текстово изследване. Сравняват се различни версии и се излиза с най-вероятностния текст.

Боби се ококори.

– Искаш да кажеш, че няма една неоспорима книга, в която са Божиите думи?! Хората спорят  и преценяват сами?

– Да.

– А от къде знаем кои са прави?

Бащата се усмихна, явно Боби го бе притиснал здраво до стената.

– Вярвам, – каза бащата, – че ако работят със смирение пред Бога, Той ще ги напътства.

Майката на Боби не се стърпя и се обади:

– Не спори с баща си! Още си момче, нищо не знаеш.

– Остави го, Диди. Нека пита, – бащата реши да успокои обстановката. – Имаме вяра, че Бог може да направи така, че Словото Му да достигне до нас във формата, която Той иска.

– Защо Бог не е помогнал на писарите да не правят грешки в копията, – още по неспокойно Боби се завъртя на стола, – ако наистина е искал да научим Словото Му?

– Някой неща не са ни дадени да ги разбираме, – каза баща му.

Боби беше набрал инерция и продължи:

– Ако преписвачите са правели грешки, защо да не ги правят и тълкувателите на текстовете?

– Трябва да вярваме, Боби!

– Трябва да вярваме в Божието Слово, а не на професорите по гръцки, – начумерено констатира Боби.

Майка му прибра няколко посивели кичури от челото си и се обърна към Боби:

– Значи ти си прав, а другите грешат?

Това силно жегна момчето, защото забележката бе напълно справедлива. Той знаеше, че не е по-мъдър от останалите.

– Разсъждавам само логически, –  запротестира Боби.

– Ох, тази твоя логика, – кимна майката с глава.

Боби наведе главе и остана насаме със мислите си.

Стигнаха до клетката и групата миньори се качиха заедно нагоре. Докато пътуваха, Данчо забеляза, че старият Нико го гледа  присмехулно. Макар и доста възрастен Нико обичаше да се заяжда с новите в мината, а Данчо за първи път днес бе слязъл в забоите.

Малко преди да се изкачат Нико не се стърпя и попита:

– Данчо, как мина първият работен ден?

– Добре, – каза спокойно Данчо.

Изражението на Нико бе злорадо и продължи:

– Нямаше ли някакви проблеми?

Данчо сви очи. „Навярно някой от тях ми е погодил номера с лампата, – помисли си младият миньор, – а сега проверяват дали съм се уплашил“.

– Лампата ми угасна, – каза Данчо – и трябваше почти цялата смяна да работя на тъмно.

Данчо едва овладя гласа си. Беше го страх, но той не би признал никога това.

Марин повиши тон:

– Почти цяла смяна?

– Да, – потвърди Данчо.

Стоян се обърна към Атанас:

– Нали се бяхме разбрали само за един час?

„Ясно всички знаеха за случилото се, – разсъждаваше Данчо. – Изглежда такива номера правеха на новаците, но Атанас, който смени лампата ми, май е прекалил“.

Нико се хилеше срещу Данчо предизвикателно:

– Не те ли беше страх? Сам в тъмното? Ха-ха-ха, – звучеше противно гръмкия му смях.

Данчо не знаеше какво да отговори. Всички го гледаха и чакаха, какво ще каже. Повечето не се усмихваха, изглеждаха гузни и засрамени заради Атанас.

Данчо реши да бъде прям:

– Страх ме беше, но не бях сам.

– Как така? – скочи Нико.

– Исус беше с мен, – спокойно каза Данчо.

Нико се засмя, но никой от останалите не се присъедини към него.

Там долу в тъмнината, Данчо опипваше и гребеше, но същевременно пееше. Покланяше на Бога и на сърцето му бе станало по-леко….. Данчо разбра, че има един, Който не бе го изоставил.