Всички от редколегията се бяха изнесли, всеки се бе настроил за настъпващия празник. Само една от служителките бе останала да оформи някои неща.

В редакцията звънна телефона. Снежана вдигна слушалката.

– Здравейте, – тихо каза женски глас. – Каже ми моля, защо в света има толкова малко любов?

Снежана замълча. Какво може да се отговори на такъв въпрос? Единственото, което и мина през главата бе пълна глупост.

– В какъв смисъл? – попита Снежана.

– Във всякакъв, – гласът на жената прозвуча силно и уверено. – Нима не ви се е искало да бъдете повече обичана или по-добре да ви разбират? Не ви ли се струва, че в света има прекалено много зло, а любовта не е достатъчна за всички.

„Тази жена сигурно е наскърбена, изоставена или болна, – помисли си Снежана. – В редакцията звънят всякакви хора. Някои от тях са и напълно невменяеми“.

– Извинете, – опита се да каже дружелюбно Снежана, – а вие коя сте?

– Аз съм Ирина.

Това не даваше никаква информация на Снежана, но Ирина заговори отново:

– Не ви ли притеснява, че светът е облян със зло?

– Да и то много, – съвсем искрено отговори Снежана.

– А какво трябва да се направи, за да се отървем от това зло? – попита Ирина.

– Трудно е да се отървем от злото, – каза Снежана. – Основното нещо, което можем да направим е да се опитаме, до колкото е възможно, да се обичаме един друг.

– Това е, – тържествуващо извика жената по телефона. – Но любовта не стига, какво да правим тогава?

– Обърнете се към Бога, – каза Снежана. – Бог е любов и Той дарява любов на хората. Вярвате ли в Бога?

– Вярвам, – каза жената приглушено.- Благодаря ви, че ми отделихте от времето си. Празник е и наистина ще отида на църква.

– Но не само…..

– Да, ще помагам с каквото мога на хората, – прекъсна я жената. – Ще им показвам любов, независимо от това, дали те ми засвидетелствуват такава.

Разговорът отдавна беше свършил, но Снежана още дълго стоя и мисли за жената, която ѝ се бе обадила по телефона.

Ирина едва позна баба си. Едната страна на лицето ѝ бе силно изкривена, сякаш някой допълнително я бе разтягал. Устата ѝ бе провиснала на една страна, а едното ѝ окото беше полузатворено. Около нея стърчаха тръбички, а в ръката ѝ бе забодена игла.

Така, както я бяха сложили да легне, още по-ясно личеше вдлъбнатия ѝ гръден кош. Главата и стърчеше по неестествен начин на кльощавия ѝ врат.

Възрастната жена изобщо не помръдна, когато Ирина седна до нея. Дори с поглед не реагира, но една от ръцете ѝ леко потрепна.

– Не може да говори, но вчера на два пъти успя да каже името ви, – каза медицинската сестра.

Нещо се стегна в гърдите на Ирина. Тя се страхуваше  да хване баба си за ръка, защото не знаеше дали действието ѝ няма да ѝ причини болка. Ирина бавно приближи пръстите си и докосна ръката на баба си.

– Мама и Стефан идваха ли да я видят? – попита Ирина.

– Никой не е идвал освен съседката ви Галя, – каза сестрата.

„А трябваше да са тук, – помисли си Ирина. – Баба умира. Нима не разбират, че сега трябва да се сложи край на техните дразги и взаимни обвинение“.

Баба ѝ размърда устни.

– Какво? –  Ирина се наведе над нея, за да долови някоя дума.

– Бабо, кажи ми какво искаш, – Ирина неволно бе повишила тон, а това предизвика недоволството на пациентите от околните легла.

Ирина улавяше само някакъв шепнещ, накъсан звук. Възрастната жена се мъчеше да каже нещо.

– Ах…. оо ….ммм, – напъваше се бабата.

– Какво? – Ирина се наведе още по-ниско над нея, ухото ѝ почти докосна устните на баба ѝ.

Очите на бабата леко помръднаха. Те бяха сълзящи, замрежени с лека пелена, но сякаш взрени в лицето на внучката ѝ.

Ирина бе уплашена, но стоеше надвесена над баба си. Тя се опитваше да разбере поне малко.

– …енис, – успя да произнесе възрастна жена.

– Май не знае какво приказва, – обади се една жена от съседното легло.

Сълзите размазаха погледа на Ирина. Стори ѝ се, че слънцето свети по-ярко, а баба ѝ се усмихва.

– Да, бабо, – прошепна Ирина, – още ходя на тенис.

Но днес не бе отишла заради нея. С баба си бяха големи приятелки, Възрастната жена я насърчаваше, когато загубеше някой гейм в повече. Утешаваше я и ѝ казваше:

– Ще успееш, моето момиче, непременно ще победиш.

А сега баба ѝ лежеше в кревата, а Ирина се страхуваше, че за винаги ще я загуби.

Хранеха се без да говорят известно време. Сотиров, за да избегне нежелателните теми, реши да заприказва Дарина за застраховката „Живот“ на съпруга ѝ, който скоро беше починал.

– Това не са хора, – възмути се Сотиров като погледна към Дарина. – Съпругът ви има солидна застраховка, но адвокатите от застрахователното дружество търсят начин да не я изплатят. Сега са се хванали за тезата, че не били достатъчно осведомени.

– За какво? – попита Асен.

– Чичото на Петър също е починал от тази болест, – уточни Сотиров.

– Но аз си спомням, когато Петър спомена това пред застрахователния агент, – каза Дарина, – преди да сключат полицата.

– Да, но в бележките на онзи, нищо не пишело, – ядосано тупна с ръка по масата Сотиров. – Вероятно агентът не е знаел, че тази болест е генетично заложена.

– Аз също не знаех, че Петър ….. – гласът на Мими се пречупи.

Притеснена, тя наведе зачервеното си лице над чинията. Някаква буца от мъка бе заседнала в гърлото ѝ и не искаше да се помръдне от там. Изведнъж тя придърпа Асен към себе си, а той без да се замисли я прегърна с една ръка.

Понякога хората не се нуждаят от думи, а от безмълвни и утешителни жестове.

– Извинявай, – каза Мими и се отдръпна от Асен.

Чертите на лицето ѝ бяха станали по-меки и загрижени.

– И до сега не мога да разбера…. – опита се да продължи Мими. – Петър беше добър човек. Много свестен тип.

– Да, всички така казват за него, – потвърди Асен.

– Веселяк ли беше? – Игнат се опита да разсее тъжните физиономии край масата.

Той не го познаваше, защото бе пристигнал малко след като Петър беше починал.  За него Игнат знаеше, че е млад човек още не навършил 45 години и че има две деца на тинейджърска възраст.

– Ами … донякъде, – смотолеви Захари. – беше си нормален човек. Много се смееше….. Просто беше добряк. Обичаше хората и се интересуваше от проблемите им.

– Не връщаше никой от вратата без да го изслуша, – каза тъжно Дарина, – а сега го няма…..

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя наведе поглед и тихо каза:

– Благодаря ви, че ме поканихте тази вечер да бъда със вас. Знам, че го направихте, за да ме поразсеете малко от мъката ми, но трябва да вървя, децата ме чакат.

Тя се изправи, а Асен стана да я изпрати. Останалите седяха дълго след това и мълчаха.

Пъхнат в процепа на пощенската кутия вестник, пред вратата на Екатерина Василева, стърча три дена. И тъй като тези дни валяха проливни дъждове, той прогизна и стана негоден за четене.

От там мина служителката от социални грижи Магдалена Славова. Тя дръпна вестникът и надникна под ръждивото капаче на пощенската кутия, тъй като никой не отговаряше на позвъняването ѝ.

Цялата се разтрепера и извика от уплаха. В основите на стълбите с разперени крайници се бе строполила Екатерина. Тя беше възрастна жена и през последните няколко седмици трудно се придвижваше.

Славова веднага извика един полицай и той разби вратата. Линейка бързо откара Екатерина в болницата.

А дъждът така и не спираше. Площадът от време на време се пълнеше с мушами и чадъри, чийто притежатели се сблъскваха при разминаване, избягвайки по-големите локви по паважа.

Виолета и Кремена пиеха кафе в близкото заведение. Двете жени до кокал оглозгаха набъбналия скандал около установения със закъснение припадък на Екатерина.

– Не може така да си грабнеш чантата и да напуснеш лекарския кабинет, – каза Виолета, – Представяш ли си, когато ѝ казали за случилото се, крещяла като луда.

– Май тази Стефанова ѝ е предписала погрешни лекарства, – заяви като разбираща малко от медицина Кремена. – Сега ще вземат какви ли не проби от Екатерина.

– На мястото на Стефанова доста бих се притеснила, – поклати глава Виолета..

– Сигурно си мисли, че близките на Екатерина, които не се интересуват от нея, няма да я дадат под съд, – засмя се Кремена.- Това няма значение сега. Но ако лекарска комисия установи, че предписаното лечение е било неправилно.

– Ще я лишат от правоспособност, – допълни бързо Виолета.

– И така трябва да стане, – заяви категорично Кремена. – Сигурно доста хора ще кажат: „Слава богу, че я махнаха и бързо се отървахме от нея“.

Двете жени още поклюкарстваха за този и онзи, но основната тема си остана Екатерина и лекуващата я лекарка.

Каквото и да злословеха, полза от това нямаше. Баба Екатерина бе мъртва. Странно, как не се намери поне един да потропа на вратата ѝ през тези три дена?

А за Стефанова да не говорим. Тя бе млада лекарка, отскоро беше дошла в района. Дори и да не ѝ отнемеха правото да лекува, клеветите, одумките и лъжите по случая, щяха да отровят доверието на хората в нея.

Зина бе от две години в дома. Майка ѝ бе починала, а баща си не бе виждала изобщо. Наближаваше празник и тя усещаше нетърпението на децата край нея.

Щяха да дойдат хора в дома и всеки от децата щеше да получи подарък.

– Дано дойде онази …. усмихнатия батко с къдравата коса, – замечта се Мира.
Тя си спомняше колко добър беше към нея и ѝ помагаше да се придвижи по стълбите.
Тони знаеше, че ще получи някаква играчка, но сърцето му жадуваше някой да го прегърне, да поговори с него. Не помнеше майка си, нито баща си. Когато видеше някое малко дете хванало за ръце родителите си, весело да бъбри с тях, му ставаше мъчно.

Лена, често се криеше в някой ъгъл и дълго плачеше. Между хлипанията ѝ едва се разбираха откъслечни фрази:
– ….. подарък, някаква крас …. кукла…… аз искам мам…. да ме прегръща ……да ми пее…разказва приказ …..ходим на разход…..

Виктор размахваше сабя и даваше заповеди, но там  в него биеше едно детско сърце, жадуващо за ласка и любов.

Жанет гледаше през прозореца и внимателно разглеждаше отминаващите хора. Взираше се настойчиво във всяко лице. Понякога трепваше като малка пеперуда с крилца и шепнеше:

– Мама, ето я идва, не ме е забравила.

Жената с бързи крачки наближаваше вратата на дома…. и отминаваше. Тежка въздишка се отронваше от Жанет. Малкото момиченце с големи сини очи, още таеше надежда, че майка ѝ ще дойде и ще я вземе.

Станимир се люлееше на стола като махало на стенен часовник. Той не говореше, а когато искаше нещо мучеше и размахваше хаотично ръцете си. Щом не го разберяха, започваше да крещи и да си хапе.

Леля Надя  се грижеше за тях. Прегръщаше ги и ги милваше по главата, но тя знаеше, че всяко от децата мечтаят за мама и татко, някой да го обича и да го приема с недъга му.

Наближаваха празници и домът ще се изпълни с подаръци, лакомства, музика и шум, но всичко това щеше да отмине и всяко от децата отново щеше да остане със своята болка и мъка.