Днес учителката Таня Маринова дойде в клас с две красиви червени ябълки в ръце. Децата не знаеха, но Маринова преди това бе хвърляла на пода едната от ябълка няколко пъти, но въпреки това двете ябълки изглеждаха съвсем еднакви.

Учителката взе хвърляната на пода ябълка и започна да ѝ говори:

– Колко си уродлива. Изкривена и цветът ти е отвратителен.

След това се обърна към децата:

– Деца, кажете ѝ и вие нещо.

Навярно на малчуганите им се стори странно, че трябва да наричат по някакъв начин една ябълка, но те започнаха да подражават на учителката си:

– Воняща ябълка.

– Кой ще иска да те яде.

– По голяма грозотия от теб не съм виждал.

– Изглеждаш глупава.

– Ти си ненормална.

Като ги слушаше чак на Маринова ѝ стана жал за ябълката.

След това учителката взе другата ябълка и започна да я хвали:

– Ти си прекрасна ябълка. Твоята кора е възхитителна и ароматна. Имаш много красив цвят.

Децата внимаваха и гледаха с отворени уста.

– Погледнете, – показа им ябълките Маринова, – те не се различават, двете са апетитни и сочни.

След това учителката взе един нож и разряза всяка от ябълките на две половини. Едната бе гладка и красива отвътре, а втората, на която бяха говорили лоши думи бе цялата в петна и бе натъртена.

Изведнъж на децата им светна лампичката в главата и те започнаха да се досещат, какво иска да им каже учителката.

– Така е и в живота, – каза Маринова, – когато казваме обидни думи на някого, в душата му остава болка и страдание, както петната по ябълката. Когато хората, особено децата, станат жертви на издевателства, те не показват какво става в тяхната душа им, както и ние не видяхме, че едната от ябълките е натъртена. Външно човек може да изглежда радостен и щастлив, но вътре в него може да се крие болка причинена от някого.

Децата мълчаха и гледаха съчувствено наранената ябълка.

– Но ние имаме възможност да се поправим, – каза Маринова. – Вие видяхте каква вреда нанасят злите и обидни думи. Можем да се научим да се защитаваме един друг, да бъдем добри към останалите. Думата не е юмрук, с който можем да ударим, но тя може да нарани сърцето на всеки от нас. Така че бъдете внимателни, когато говорите на някого.

Григор Овчаров бе бизнесмен. Той изкарваше доста пари  чрез бизнеса си. Често обикаля улиците на родния си град, където го срещат бездомни, които просят пари за храна.

Овчаров винаги се движи с костюм и вратовръзка, за това често слуша молби за помощ.

Веднъж срещна една бездомна жена. Тя не поиска като другите пари от него, а му се усмихна и каза:

– Добро утро, господине. Нека денят ви да бъде хубав и Бог да ви благослови!

Григор съвсем не очакваше такова нещо. Той спря и двамата се заприказваха.

– Бихте ли обядвали с мен, – предложи ѝ Григор.

Жената се съгласи. И така те се сближиха и започнаха всеки вторник да обядват заедно, но тя нито веднъж не му поиска пари.

Григор забеляза нещо странно в Надежда, когато тя говореше всичко бе позитивно, въпреки че не притежаваше нищо.

Надежда не пиеше, не пушеше, не употребяваше наркотици или нещо подобно. Бе винаги весела и жизнерадостна независимо от положението си.

Веднъж тя сподели:

– Трудно е да си намери работа човек, когато не може да чете.

– Никой ли не ви е учил до сега? – попита изненадано Григор.

– До сега не е имало човек до мен, който да ме научи да чета, – каза тъжно Надежда.- Може да ми се смеете, но попаднат ли ми пари, аз ги изразходвам за библиотеката, а не за ядене. Търся книги, които да ме ограмотят.

Григор се стъписа. Той никога не е имал подобен проблем. Живееше в семейство, където получаваше достатъчно средства за всичко необходимо, докато порасна и сам започна да работи.

– Искаш ли да те науча да четеш?- попита Григор.

– Да, – очите на Надежда за искряха от щастие.

Така вторниците бяха не само за обяд, а и за четене.

Григор вземаше книга, която четяха заедно, а през останалите дни тя се занимаваше самостоятелно.

Нима не е прекрасно, че има хора, които са готови да напуснат своя комфорт, за да помагат на тези, които се нуждаят.

Валери посети магазина за играчки заедно с дъщеря си Таня, за да ѝ избере подарък за рождения ѝ ден.

– Татко искам тази кукла. А имаме ли достатъчно пари за нея?

Валери с усмивка ѝ кимна с глава.

Таня с радост тръгна към касата, но изведнъж спря. Тя видя момче, което бе дошло в магазина с баща си. То бе облечено в износена куртка. Изглежда доизносваше дрехите на по-големия си брат.

Момчето се приближи към една видео игра и я взе, но баща му го погледна тъжно и поклати отрицателно глава:

– Нямам толкова пари.

Момчето бе много разстроено. То постави играчката обратно на мястото ѝ.

Таня прошепна на баща си:

– Татко, хайде да купим тази видео игра, – и тя протегна ръка към играта, която момчето бе пожелало.

Двамата отидоха на касата и я платиха. След това Таня прошепна нещо съвсем тихичко на касиерката, а жената само ѝ се усмихна.

Когато тъжното момче приближи касата с баща си , за да плати книжка със стикери, касиерката каза:

– Поздравления! Днес вие сте стотния ни клиент и получавате като подарък тази видео игра.

Това бе същата игра, което момчето си бе пожелало.

Когато Таня излезе от магазина с баща си, той я попита:

– Защо реши да направиш такъв подарък на съвсем непознато момче?

– Баба и дядо вчера ми казаха да си купя това, което ще ме направи най-щастлива, – отговори Таня. – И аз направих така. Ти видя ли, колко много се зарадва момчето?

Децата са много искрени, от тях трябва да вземем пример.

Преди 25 години Ирина  положи доста усилия за да осинови Вальо.

Детето бе попаднало в приют, когато бе съвсем малко. Почти четири години Ирина правеше какво ли не, за да го осинови.

Проблема се състоеше в това, че родната майка на Вальо бе поискала детето да бъде осиновено от техния етнос. Тъй като подходящи родители не се намериха, Ирина получи накрая Вальо.

Тя каза на една от приятелките си:

– Когато за първи път като го взех на ръце, разбрах, че ще бъде част от нашето семейство.

20 години по-късно на Ирина ѝ откриха поликистоза на бъбреците. Налагаше се бъбречна трансплантация.

Вальо тайно от майка си реши да ѝ стане донор. Направи си анализ. Оказа се, че бъбрекът му е подходящ за Ирина.

Вальо веднага се съгласи да оперират майка му. Искаше да помогне на жената, която бе направила толкова много за него.

Двамата разговаряха преди операцията.

– Толкова съм ти благодарен, че си ме осиновила и възпитала, – със сълзи на очи каза Вальо. – Толкова много си се борила за мен, направила си изключително много в детството ми, а сега искам да отговоря на тези грижи, които си положила за мен. Това е най-малкото, което може да направи един син за майка си, за да ѝ покаже колко много я цени и обича.

Ирина бе узнала, малко преди операцията, че синът ѝ е пожелал да ѝ стане донор.

– Помисли си добре, – каза Ирина, – ти все още можеш да се откажеш.

Вальо остана непреклонен:

– Не, мамо, аз искам да направя това за теб.

Операцията премина успешно. Ирина с гордост каза:

– Не бих могла и да мечтая за по-добър син.

Не всеки роден син би се решил на такова нещо.

Елена имаше изключителна дарба. Тя пееше толкова хубаво, че докосваше с песните сърцата на хората. Обичаше Бога с цялото си сърце и Го прославяше с изпълненията си.

Канеха я на много места, но тя не се съгласяваше навсякъде да пее. Имаше си принципи, с които се съобразяваше. Внимаваше, на кого точно ще послужи с песните си.

Една сутрин Елена се успа. Усети тревога в сърцето си. Тя бързо скочи от кревата и започна да се облича.

Изведнъж забеляза, че срещу нея стои млад и много красив мъж. Той ѝ се усмихваше.

– Как влязохте тук? – смутено попита Елена.

– Не се страхувайте от мен! – каза младият мъж. – Аз ви желая доброто.

– Кой сте вие и какво правите в стаята ми?

– Чувал съм гласа ви неведнъж, – каза съвсем невъзмутимо младежът. – Имате прекрасен глас ….., но защо все ме избягвате? Защо не желаете да общувате с мен.

– Кой сте вие? Дори не ви познавам, – нервно реагира Елена.

– Аз мога да ви дам толкова много, – усмихна се съблазнително младия човек. – Та вие дори не знаете какво мога…

– Не ви познавам, – вече по-спокойно каза Елена.

– Погледнете в огледалото и вижте какво мога да направя за вас, – предложи ѝ красивият младеж.

Елена извъртя главата си и погледна в огледалото.

Първоначално се видя каква ще бъде след десетина години. Образа и се менеше и тя стана грохнала старица. След това изведнъж се подмлади. Бръчките и леко приведената ѝ фигура изчезнаха. Тя бе  вече възрастна, но изглеждаше млада и хубава.

– Мога да те запазя вечно млада и така хубава, както си сега, – предложи ѝ младият човек. – Само не ме отблъсквай и не бягай от мен. Богатствата на този свят ще бъдат в краката ти. Ще имаш всичко, което си пожелаеш…..

– О, аз те познавам, – извика Елена,. – Ти си дяволът, изкусителят на човешката душа. Чуй ме внимателно, лъжецо, аз служа само на Бога и Нему се покланям.

Изведнъж образа на красивият младеж се разми и изчезна от стаята. Елена усети мир в сърцето си и запя от радост……