В болницата бе тихо и спокойно. Марин Илиев лежеше в леглото си, вперил замъглените си очи в тавана. По-голяма част от времето той прекарваше със затворени очи, вероятно спеше или … Кой знае какво се въртеше в главата на възрастният мъж.

Докараха го преди две седмици от старческия дом. Състоянието му бе много тежко, всеки момент го очакваха да приключи земния си път.

Една вечер медицинската сестра придружи един млад мъж до леглото му. Тя се надвеси над възрастния пациента и каза силно, очаквайки, че ще го чуе:

– Синът вие тук.

С огромно усилие Марин отвори премрежените си очи, премигна, а след това ги затвори.

Младия мъж хвана ръката на възрастния човек и така прекара с него цяла нощ. Той му говореше тихо и спокойно:

– Ти не си вече сам, аз съм с теб. Ще оздравееш и ще те отведа у дома. Бъди дръзновен и смел….

Така думите на утеха се изливаха като мощен поток към възрастния човек.

Призори Марин Илиев почина. Персоналът на болницата бързо се струпа в стаята на починалия, за да изключи машините и да махне иглите.

Една от медицинските сестри приближи до младия мъж и съчувствено му каза:

– Съжалявам …

Но той я прекъсна бързо:

– Кой беше този мъж? – попита младият мъж.

Сестрата бе поразена:

– Мислех, че това е баща ви!

– Не, това не е моя баща, – каза мъжът. – Никога не съм го виждал през живота си.

– Тогава защо не казахте нищо, когато ви заведох до леглото му?

– Разбрах, че той се нуждаеше от своя син, а той не беше тук, – обясни мъжът. – Той беше много болен. Едва ли щеше да разбере, че не съм сина му. Просто останах до него, защото му съчувствах и осъзнах, че той има нужда от мен.

Никой не трябва да умира сам. Ние сме създадени да извървим живота си ръка за ръка с някого.

Огледайте се , може би някой има нужда от вашата подкрепа, защото се чувства изоставен и самотен. Готови ли сте да му протегнете ръка?

Той беше учител, лекар и писател. Широтата на неговата душа е трудно да се измери с цифри. Това беше човек с голяма буква.

Макс три пъти имаше възможност да избяга и да спаси живота си, но него направи.

Първият път стана преди окупацията на страната, в която живееше, беше в навечерието на войната със нацистите.

Казаха му не веднъж:

– Бягай! В противен случай ще пострадаш.

– Не мога да емигрирам, – казваше Макс. – Как ще оставя децата от дома на произвола на съдбата.

Вторият път му предложиха:

– Бягай, много като теб изпратиха в лагерите на смъртта.

– Не, няма да напусна това гето, тук много хора се нуждаят от подкрепа и помощ, – Макс бе сигурен, че така трябва да направи.

Третия път стана, когато учениците от дома бяха натоварени в един вагон на влак, който отиваше към газовите камери.

Тогава към Макс се приближи офицер от СС и каза:

– Вие ли сте Макс Х. Чел съм много ваши книги. Много хубаво пишете. Вие сте свободен.

– А децата? – попита Макс.

– Децата ще отидат, но вие можете да слезете от вагона, – отговори офицерът.

– Грешите, – каза твърдо и непреклонно Макс. – Не мога да сляза от вагона. Не всички хора са мерзавци.

След няколко дни в концлагера Треблинка Макс заедно със децата от дома влезе в газовата камера. По пътя към смъртта си носеше двама нищо неподозиращи малчугани и тихо им разказваше някаква приказка.

Тези действия на Макс могат да се асоциира с необикновенна жертва и безкрайна любов.

Всичко започна, когато жена му забременя. Тонг седеше в коридора на болницата и забеляза нещо, което не го зарадва много.

В кабинета влизаха бременни жени, а от там излизаха в сълзи без децата си.

– Как може да убие собственото си дете, – Тонг не можеше да разбере това.

Това силно трогна сърцето му и той закупи земя под планината. Там започна да погребва деца, чийто живот бе прекъснат, без да бе започнал изобщо.

Тонг помоли в болницата:

– Моля ви да ми давате тези неродени деца. Искам да ги погреба по човешки….

Разрешиха му и там той погреба повече от 10 хиляди бебета само през първите няколко години.

Питаха го:

– Защо постъпваш така?

– Надявам се, – казваше Тонг, – че ако бременни жени посетят това гробище, никога да не искат да се отърват от децата си.

Идеята му имаше резултат. Майките, които поради материални затруднения, не можеха да се грижат за бъдещите си деца, се обръщали към Тонг за помощ.

– Добре, дайте ми всички тези деца, – казваше им Тонг, – аз ще се погрижа за тях.

На гробището бе построен дом, който стана роден за повече от 100 деца. Тонг съчувстваше на тези майки и им казваше:

– Ще ви ги върна, когато нямате вече финансови и семейни затруднения.

Майките успокоени предаваха децата си в ръцете му.

– Ще се грижа за тях до последния си дъх, – казваше многодетния баща. – Надявам се, моите деца да помагат на хората, когато напусна този свят.

Очите на тези деца искряха от щастие. От такъв баща можем само да се поучим.

Бе събота. Сутринта Радой се разхождаше, както обикновено. Той пресече реката и на брега видя един мръсен вързоп.

– Колко странен денк, – каза си той, – вчера тук го нямаше.

Изведнъж мръсната бохча се размърда. Страхувайки се, Радой отстъпи назад:

– Ами ако това е някое опасно животно, – потръпна младият човек.

Радой бавно започна да се придвижва към увитото в бохчата същество.

Когато рязко отвори кърпата, той бе шокиран. В нея се оказа …

– Дете, – извика изненадано Радой.

Малкото момиченце изглеждаше скоро родено, пъпната връв все още висеше от корема му.

Радой грабна детето се отправи към най-близката болница. Там оказаха необходимата помощ на новороденото.

Нямаше никаква информация за родителите, нито кои са, нито защо са постъпили така.

Младият мъж почувства особена връзка с намереното бебе и реши:

– Ще я осиновя и ще се грижа за нея, като за родна дъщеря. Ще ѝ дам това, което тя несъмнено заслужава.

Семейството на Радой го подкрепи:

– Това е чудесно.

– Правилно си решил ….

– Никога не съм се чувствал така щастлив, – каза Радой. – Моята дъщеря се появи точно на време, на нужното място.

Животът на това малко момиченце бе започнал ужасно. На никому не пожелавам това. Но щастливата случайност събра новороденото с Радой и той стана щастлив баща.

Няма значение, кой го бе отхвърлил, важното е, че то намери грижлив и верен баща.

Денят бе изморителен и мъчителен, може би поради жегата. Отдавна не бе валяло. Хората навели глави бързаха след работа към магазините, за да напазаруват преди да се приберат.

Марта бе много уморена, но успя бързо да намери необходимото в близкия супермаркет и сега отегчено чакаше на опашка пред касата.

Погледа ѝ бе привлечен от възрастен мъж, навярно дядо и неговия немирен внук, чиито ръце бяха пълни с бонбони, шоколади и всякакви сладки, но детето продължаваше да крещи и да се върти.

– Спокойно, Владо, остана съвсем малко ….. Добро момче!

На интервали момчето отново почваше да капризничи, а дядото спокойно казваше:

– Всичко е наред, Владо. Само още няколко минути и ние ще се приберем у дома. Потърпи, човече!

На касата внукът съвсем пощръкля, сякаш някой демон го бе обладал и изхвърли всички продукти от количката.

Дядото отново каза със спокоен тон:

– Владо, Владо, отпусни се, приятел, не се разстройвай. Още пет минути и ние ще бъдем у дома. Успокой се, моля те.

Това направи силно впечатление на Марта. Когато излезе на улицата, тя се насочи към дядото с внука, които се настаняваха в колата си и каза:

– Това разбира се не е моя работа, но вие се държахте невероятно! Останахте сдържан и спокойно говорехте на момчето, даже когато то започна да се държи още по-ужасно. Владо, ти си голям щастливец, провървяло ти е с такъв дядо.

– Благодаря, – отговори дядото, – но Владо съм аз, а този малък разбойник  се казва Младен.