Още от началото на годината Дамян каза на майка си:

– Мамо, моля те, давай ми по два сандвича.

Моника изобщо не попита сина си, защо иска това, а продължи всеки ден да му приготвя двойна порция.

Тя си мислеше:

„Хубаво е, че синът ми има такъв апетит“.

Но веднъж не се сдържа и го попита:

– Миличък, ще ти стигне ли това?

– Това е за едно друго момче. То нищо не си носи за обяд. Изглежда в къщи нямат пари.

Моника бе изненадана и трогната от отзивчивостта на Дамян.

Оказа се, че семейството на това момче има големи затруднения. Майка сама възпитаваше сина си, но бе останала без работа и двамата едва свързваха двата края.

Известно време им се наложило да спят в колата и да се мият в обществените тоалетни.

Моника повече не попита за нищо сина си. Тя всеки ден му приготвяше двоен обяд.

Веднъж директорът на сина ѝ позвъни на Моника и я извика в училището. Там тя се запозна с майката на момчето, за което приготвяше допълнителен обяд всеки ден. Тази жена бе узнала за постъпката на Дамян и със сълзи на очи бе дошла да каже:

– Зная, че сте хранили сина ми и съм ви много благодарна. Сега вече намерих работа.

Жената предложи пари на Моника, за тези многобройни безплатни обеди, но тя не ги взе.

Добрата постъпка на Дамян ѝ подсказа, че тя може да направи много повече. Заедно с други жени събра определена сума и с нея платиха обедите в училищния стол на ученици, които не можеха да си го позволят.

„Аз те обичам, сине, – бе написала Моника на една бележка, която бе пъхнала в обяда му, – Гордея се със теб! Продължавай да постъпваш така и за в бъдеще“.

За да промениш света, не е нужно да свеждаш планини, достатъчно е да помогнеш, на този, който е до теб.

Николов бе изненадан от малкото име на пациентката си. Тя се казваше Деспина. Това име вероятно идва от думата деспот. Славянските феодали са се наричали боляри, а византийските деспоти.

– Да не сте гъркиня? – попита Николов.

– Не, поне аз не знам в рода ми да е имало грък, – каза жената. – Чувала съм, че по тези места са лекували гнойните венци с прополис, но ние нямаме пчели.

Тази жена имаше възпалени венци, от устата ѝ с носеше лош дъх. Това заболяване е опасно, можеше да доведе до фатални последици.

– Има пчели на юг, – възрази Николов. – Излъчват по-силни фотонциди. Клеят им е по-силен и по-активен.

– Има ли някаква надежда за мен? – попита жената отчаяно.

– Ще почистя първо венците ви със смрадлика, а след това ще започна с гнойните джобове, като ги атакувам с прополис, – сподели Николов за предстоящото лечение.

– Вярвам ви, – каза жената обнадеждена, – вие ми бяхте последната надежда.

– Екзюпери е казал, да не се гледаме в очите, а да гледаме в една посока.

– И моят Жоро така ми казваше, -въздъхна жената, – но ме излъга.

– Лечението не е любов, то е взаимност между лекар и пациент. Хипократ ни е заповядал „да обичаме болните си“.

– Ще ме накарате да се влюбя във вас, – засмя се жената.

– Това съвсем не е нужно. Необходимо е да изпълнявате всичко, което ви препоръчам. А сега си отворете устата.

Предстоеше сериозна битка със опасните бактерии, които бяха подействали на венците и емайла на зъбите.

Той беше изхвърлен на улицата след смъртта на стопанката си. Едва ли знаеше как да оцелее. Той бе домашен котарак.

Сивият котарак на баба Мима не бе привикнал към уличния живот, за това тичаше мяукаше и молеше за помощ всеки срещнат. Но никой нему обръщаше внимание.

Нещастният котарак се превърна в ходещ скелет. Катя, съседка на починалата баба Мима, не можа да издържи да го гледа така и го прибра при себе си, докато му намери нови стопани.

Но минаха две години, а никой не пожела да вземе вече застарелия сив котарак. Така, той заживя при Катя.

Малко котенце бе намерено на улицата. То имаше по-щастлива съдба. Неравнодушни хора го бяха прибрали, но мъжът в това семейство се оказа алергичен към котки и се наложи котенцето да бъде предложено за отглеждане другаде.

И отново на помощ се отзова Катя.

Така старият сив котарак и вече порасналото коте се сприятелиха и заживяха задружно в дома на състрадателната Катя.

Сега тя си имаше вече не един, а двама любимци.

В салона, където подстригваха седеше дядо и чакаше реда си. Беше добре облечен и парфюмиран.

Фризьорката го попита:

– Как искате да ви подстрижа?

– Подстрижете ме според сегашната мода. Искам да изглеждам добре.

Самият старец изглеждаше привлекателно, отчитайки възрастта му.

Обикновено на такава възраст искат:

– По-късо и по-бързо.

А ето яви се индивид, който иска да бъде подстриган „модно“.

Девойка от съседния стол се обади закачливо:

– Истински младоженец.

Всички в салона започнаха да се усмихват.

Старецът без капка обида в гласа, заяви:

– Всъщност, аз наистина съм младоженец.

Хората започнаха да се усмихват снизходително. Изглежда дядото е млад по душа. Нека бъде такъв, щом той така иска.

Старецът пооправи косите си, стана от стола и каза:

– Днес празнувам златната си сватба.

Денят със своето напрежение, проблеми, радости и мъки бе отминал. Децата уморени от игрите бяха заспали.

Рени премисляше всичко, което се бе случило през този бурен и неспокоен ден за нея.

“ Хубаво нещо са децата, – мислеше си тя, – как бих живяла ако ги нямаше?“

Днес Мимето малката ѝ дъщеря ѝ бе донесла подарък от детската градина:
– Мамо, днес ни дадоха вкусни бисквитки и аз запазих за теб една, – каза малкото момиченце сияещо и гордо. – Вземи я, тя е за теб. Знам, че много ги обичаш.

Мария беше още малка, но още от сега проявяваше загриженост и всеотдайност към всеки от семейството.

– От нея ще излезе прекрасна майка и съпруга, – каза си Рени.

Михаил се бе върнал подтиснат от училище, нещо го измъчваше и тормозеше. Накрая приближи до майка си и попита:

– Защо хората умират? Не искам да умираш, другите и да си отиват, но ти не бива да ни напускаш. Нали няма да умреш?

Рени се усмихна погали сина си и му обеща съвсем сериозно:

– Няма да ви оставя. Ще бъда с вас всеки ден….

Павел бе прекрасен мъж. Сам намери кюфтетата, подреди ги с приготвената салта в чиниите, а после след като се наядоха сам изми съдовете. Той бе накапал малко пода, но това бе дреболия.

Рени взе бърсалката и избърса образувалата се локва. Това не бе толкова страшно, за него можеше да се каже, че е грижовен и любящ съпруг.

Павел стоеше насред кухнята и гледаше жена си.

– Да не си гладен? – попита го Рени загрижено. – Да ти сложа още нещо за ядене?

– Не, – Павел някак смутено се усмихна, сякаш бе непохватен юноша, който не знаеше какво да каже на момичето, което харесва. – Просто исках да бъда с теб.

„Ето, – каза си Рени, –  за това си струва да живееш. Да си обичан от любимият. Независимо, че са минали толкова години, откакто сме заедно, той отново и отново да иска да бъде с мен. Колко е хубаво да бъдем рамо до рамо двамата, съединени в една плът“.