Ученото си е учено и под камък да го поставиш и там ще се изяви.

Един бе Павел Йорданов в селото. Като малък го знаеха като любознателно и предприемчиво момче. В училище не се задоволяваше само с писаното в учебниците, а търсеше повече информация за нещата, събитията и хората.

Когато порасна отиде във Франция и завърши там френски колеж.

Въпреки, че живееше в големия град, често посещаваше родителите си и се грижеше за тях. За него не бяха чужди мотиката, косата и брадвата. Лятно време помагаше на комшии и познати.

Един ден завари баща си на легло. Дядо Йордан, въпреки че бе настинал, няколко пъти след това бе излизал със овцете.

Жена му баба Мара все му казваше:

– Настинал си, не излизай!

– А животните? – питаше старецът. – Времето е хубаво, тревата още я бива, защо да ги затварям? Само заради някаква си настинка.

Павел като пипна нагорещеното чело на баща си и видя зачервените му от високата температура очи, много се разтревожи за него.

– Татко, ти полежи и бързо оздравявай, пък аз ще изкарам овцете.

– Да ги заведеш на Димовия рът, там има хубава паша.

– Добре, – бързо се съгласи синът, – но ти ще лежиш тук и никъде няма да ходиш, докато оздравееш.

Старецът тежко въздъхна, но се съгласи.

И Павел поведе овцете из хълмистата местност. Спомни си детството, когато тичаше бос тук на воля. Не веднъж бе седял на сянка и слушал в захлас птичата песен .

По шосето се зададе автомобил с чужда регистрация. Колата спря. О нея излезе добре облечена жена, помаха с ръка на Павел и той приближи.

Дамата го поздрави на френски. Павел ѝ отговори също на френски. Жената се изненада, но попита:

– Това ли е пътят за столицата?

Павел ѝ обясни на френски, че след завоя, трябва да се отклонят надясно и да вървят все  направо.

Французойката остана изненадана от отговора на Павел и каза на мъжа в колата:

– Не знаех, че българските овчари са толкова образовани!

От къде да знае горката, че с нея не говори какъв да е овчар, а възпитаник на френски колеж?!

Неделя. 1 октомври. 20 хиляди души се бяха събрали, за да се отпуснат и да послушат музика на кънтри фестивала в Лас Вегас.

Изведнъж от една от стаите на ходела се откри огън по тълпата.

Хаосът и ужасът сграбчи масата изплашени хора.

Джонатан бе дошъл на фестивала със семейството си, за да отбележи рождения ден на брат си
След първите изстрели Джонатан си каза:

– Пуснали са фойерверки! Колко подходящо за нашия празник.

Изведнъж  той забеляза, че певецът Джейсън Олдън избяга от сцената. Тогава осъзна случващото се и извика потресен:

– Това са изстрели!

Но това не го уплаши и той започна да насочва освен семейството си и другите изплашени хора на безопасно място.

Млада тийнейджърка молеше, плачейки:

– Помогнете на баща ми, той закри с тялото си мама и мен.

На Джордж съвсем не му бе провървяло. Той прикри съпругата си, но падна прострелян на земята. Каква нелепа смърт. Той беше дошъл на фестивала да отпразнува първата годишнина от сватбата  си с Бети.

Тейлър не се двоуми, скочи бързо и докара камиона, с който докарал приятелката си на фестивала. С нейна помощ започнаха да пренася и товарят ранените в камиона, а след това бързо ги откара в болницата.

Каролайн след като чу изстрелите, сложи малката си дъщеря на земята и я покри с тялото си. За щастие и двете оцеляха.

Пожарникарят Стив правеше изкуствено дишане на една жена, когато го простреляха в гърдите и корема. Въпреки раните, той остана и продължаваше да помага на пострадалите

Финансовият съветник Майк, заслони децата си, когато чу изстрелите. Той си каза:

– Те са млади, а аз съм вече на 54. Поживях си, сега е техен ред.

По чуди Майк също остана жив. Когато тълпата се разреди, по тялото му се виждаха отпечатъци от обувки.

Полицаят Ричард, бе целият в кръв, дали негова или чужда, но не спираше да помага на ранените.

Ветеранът от войната в Ирак Крис бе дошъл в Лас Вегас за някаква конференция. Той установи, че изстрелите идват два етажа по-горе от неговата стая и веднага се обади в полицията. Благодарение на него  бе открито местонахождението на стрелеца.

Каква кървава и страшна драма. 59 човека бяха убити, а повече от 500 останаха ранени.

Този ден нямаше край. Денка тичаше до фермата и обратно и пак на фермата. С мъжа си от 20 години работеха с крави. Всеки от тях чистеше, хранеше и доеше по 50 крави.

Но Тотьо се разболя и Денка сега тичаше до животните и обратно, за да го наглежда. Не ѝ бе леко 100 крави ѝ бяха на ръцете. А мъжът ѝ вече трети ден не беше ял нищо. Едва дишаше, но не се събуждаше.

Денка бе изпратила децата при дядо и баба им. Та поне за тях бе спокойна.

Изморена и притеснена тя крачеше към дома си с надежда, че ще завари мъжа си буден.

По пътя а срещна Калина, тя бе леля на мъжа ѝ.

– Денке, как сте? Чух, че Тотьо се е разболял, та съм тръгнала към вас.

– Вече трети ден не отваря очи, – изплака Денка, – спи непробудно.

– Да, вървим тогава по-бързо, – рече Калина.

Когато двете жени влязоха в стаята, ги лъхна тежка миризма. Това не спря Калина. Тя приближи болния, приседна до него и започна да гали китката му.

Изведнъж клепачите на Тотьо трепнаха и той леко отвори очи.

– Лельо Калино, – чу се слабият му глас.

– Тук съм , Тотьо, – каза нежно лелята.

– Сънувах интересен сън, – започна малко несигурно Тотьо. – Бях в един дълбок дол. Наоколо бе мрачно и тъмно. По едно време гледам баба Митра тича срещи мен с пръчка и вика: „Махай се от тук , просяко. Имаш жена и деца. Мястото ти не е тук…….ония като дойдат, ще те отведат и не можеш се върна вече, бягай“. И ме шибна през ръцете и краката с пръчката. Помъчих се да изкача баира, но беше много стръмен и се хлъзнах надолу. Изведнъж нещо ме всмука и аз усетих как ме докосваш по ръката…

– Тотьо, имал си дни да живееш, – каза Калина. – Баба Митра знаеш, че почина преди десет години. Никой не знае какво е там, но важното е, че се върна….

Денка радостно пристъпи към мъжа си, тя бе чула разказа му.

– Добре дошъл, – поздрави го тя. – От три дена нищо не си ял. Да ти сложа…

– Гладен съм като вълк, – засмя се Тотьо. – Давай каквото има, всичко ще изям.

В стаята настана радост. Лошото бе отминало.

Спас заедно със семейството си се премести в една малка ферма. Той отдавна мечтаеше да има много място за животните.

– С какво да започнем? – попита Рени, съпругата на Спас, която изцяло желаеща да се посвети на спасяването на животни.

– Да започнем с конете, – предложи малкият Живко.

Четиримата седнаха пред компютъра, за да търсят сайтове, чрез които да си закупят бъдещите „домашни любимци“.

– Вижте, – извика Весето, жизнерадостно малко момиче, две години по-голямо от Живко, – тук продават нежелани коне на доста ниски цени.

– А ако никой не ги купи? – попита Живко.

– Изпращат ги в кланицата, – тъжно въздъхна Весето.

– Нима може да има такива сайтове, – възкликна шокиран Спас. – Колко жестоки са хората към тези, които до скоро са им помагали.

Семейството разгледа предложените коне.

– Вижте това малко пони, – каза Весето, – изглежда толкова тържно….

– Като го гледа сърцето ми се свива, – каза Рени.

– Тук пише, – започна да чете Живко обявата, – че ако до края на деня, някой не го вземе, ще го изпратят за клане.

Всички бяха единодушни:

– Това малко пони, трябва да дойде в новата ни ферма.

Освен понито Спас купи още няколко нежелани коня. Когато ги доведоха във фермата, животните се държаха много притеснено. Явно към тях са се отнасяли с пренебрежение. Особено тъжен бе Тони, малкото пони. То постоянно гледаше в земята….

– Вижте по гърба му има незараснали белези, – мрачно констатира Живко.

Те започнаха да хранят животните и да ги поят, но ги оставиха на свобода, за да свикват с обстановката.

След няколко дни Тони позволи на Спас да го приближи. Мъжът започна да гали понито по гривата. Искаше да му покаже , че го харесва.

Този жест изведнъж промени Тони. Понито се приближи и сложи главата си на рамото на Спас. Прегръдката продължи няколко минути.

След това понито се отпусна. То вече се чувстваше в безопасност.

Баба Петрана овдовя на 68 години. Със дядо Кольо много се разбираха, лоша дума не си бяха казали и всичко вършеха заедно. Но сега вече него го нямаше.

Възрастната жена дълго се въртеше около къщата, като шашардисана.  Не можеше да понесе самотата и искаше да умре.

Нищо вече не я интересуваше. Телевизорът си бръмчеше по цял ден , без да го погледне. Бе загубила всякакъв вкус към живота.

Спомените често я караха да плаче. Липсваше ѝ мъжът, който цял живот бе до нея.

– За какво да живея, по-добре да си сложа край на  живота.

Тя страдаше от диабет вече 15 години. И изведнъж реши да се тъпче с големи количества сладкиши, бонбони, сладоледи, … и всичко онова, което не си бе позволявала в предишните години.

Баба Петрана очакваше да изпадне в кома, но въпреки стреса и сладките неща, захарта ѝ бе в норма.

– Бог не ме иска, – каза си тя, – явно трябва да продължа да живея.

Синът ѝ със семейството си живееше в Португалия. Те много рядко си идваха. Когато умря дядо Кольо, синът ѝ предложи:

– Мамо, ела да живееш при нас.

– О, сине, – поклати глава Баба Петрана, – далечна земя, чужд език, непознати хора, изглежда по-зле и от смъртта.

– Омъжи се, – съветваха я приятели и познати, – не можеш оцеля сама, трудно ще изкараш на една пенсия.

Тя опита и се запозна с различни възрастни мъже, но те предизвикваха в нея отвращение. Въпреки всичко самотата я гнетеше.

Един ден ѝ хрумна спасителна идея.

Седна пред компютъра и написа в една от социалните мрежи:

“ Каня за съвместно живеене възрастна самотна дама“.

И чудото стана. Вече осем години в дома на баба Петра е празник.

Три възрастни, добре поддържащи се красиви възрастни дами всеки ден се веселяха и благодаряха на Бога, че са се събрали да живеят заедно. Те бяха обединили живота си, пенсиите и интересите си.

Имаха на разположение кола, вила, а другите апартаменти, които притежаваха, дадоха под наем и си докарваха не малък допълнителен доход.

Разхождаха се в парка, ходеха на басейн, театър, изложби, концерти, дори посрещаха гости.
Два пъти в годината бяха на почивка в някой курорт. И най-важното те изобщо не се караха.