В хола на Петрови имаше окачен стенопис. На него бе изобразен разрушен храм с бели колони, лежащи от страни. Фонтанът отпред бе срутен, а край него се забелязваше счупена статуя.

Вероятно това е била прекрасна част от елинската архитектура, но от нея почти нищо не е останало.

Марко често минаваше край този стенопис и се заглеждаше в него. Той скоро бе навършил четиринадесет години, но будният му ум бе неспокоен.

Наблюдавайки разрушения храм, често си задаваше въпроси.

– Елините са били утвърдена цивилизация със своите богатства и културни ценности, – разсъждаваше Марко. – Но какво е помогнало за развала и разрухата на държавата ѝ? Друго не би могло да бъде освен греховната поквара.

Това разрушение на моралните принципи и устои се забелязва и днес в нашия свят.

Освен това имаме и безмилостно унищожение, както на природата така и на хората като индивиди. А това е много обезпокоително в днешно време.

Естествено е да обвиним за това отхвърлянето на Бога, но май трябва да погледнем в самите нас.

Можем лицемерно да призоваваме другите да се отвърнат от греха, но поглеждаме ли по-дълбоко в сърцата си?

Това, за което обвинявам другите, не върша ли същото?

Само, когато разпознаем и признаем личните си грехове можем да се почувстваме свободи от вината.

Радостта би била наш постоянен спътник, а това би било живо свидетелство за околните, които се борят с покварата.

Бяха организирали малък празник. Лили и Андрей с децата си бяха поканени на него. Двамата отскоро бяха станали приемни родители.

Празникът продължи цели два часа. През цялото време Лили едва сдържаше сълзите си.

– Запази спокойствие, – посъветва я Андрей. – Радвай се на този празник.

– Погледни, – със задавен глас промълви Лили, – на където и да обърна очи в тълпата виждам Исус.

И наистина бе така.

Деница държеше увито в одеяло момиченце и му се усмихваше. То бе родено от майка пристрастена към наркотиците.

Цял рояк от доброволци посрещаха хората на вратата, поздравяваха ги и се надпреварваха да им връчват малки подаръци.

Тони и Силвия побутваха смутените си шест приемни деца напред. Някои от тях носеха очила с голям диоптър, а други имаха шини на краката. Децата бяха облечени спретнато в чисти съобразени с възрастта им дрехи.

Лео ликуваше с кутия от LEGO конструктор:

– Вижте, дядо Мишо ми го подари!

Станислав внимателно обърсваше слюнката от устата на приемния си син, който седеше в инвалидна количка.

Теодора бе гушнала две малки момичета със слухово апарати и им пееше, като леко ги полюшваше.

Забелязваше се, че всички тези хора обичаха Исус и същевременно Го представяха.

Да, тази вечер Христос бе навсякъде, където и да погледне човек.

Даниела бе навела глава. Мрачните ѝ мисли се отразяваха на лицето ѝ.

Дора я погледна съчувствено и попита:

– Пак ли?

– Казват, че времето лекува, но не е така, – съвсем тихо каза Даниела. – Можеш да смачкаш болката и да я заровиш надълбоко, докато не заподозреш, че нещата се повтарят в бъдеще.

– Забелязала съм, че времето ми е помагало да забравя, но това не е същото, да те излекува.

– За мен е трудно да гледам болезнените частици от миналото и да ги обработвам в светлината на любовта и възстановяването, – отбеляза Даниела.

– Понякога времето може да лекува, но най-добрият лечител е Исус. Върху раните полага своята нежна любов и възстановява разбитите сърца.

– Сигурна ли си? – попита Даниела.

– Исус е надежден, – наблегна Дора. – На ръцете си Той носи белезите, които говорят за безкрайната Му любов, милосърдие и изкупителна сила.

Валеше и не спираше. Лошото време често предлага не особено приятни сюрпризи.

Тези дъждовете предизвикаха свлачища и на места пътищата бяха препречени от паднали дървета и камъни.

Мирослав седеше зад волана на колата си. Караше много внимателно заради дъждът. Водната пелена блокираше всякаква видимост.

Изведнъж Мирослав наби спирачките.

– Какво е това? – извика той.

Изневиделица пред него се появи голям камък. Той не се двоуми. Бързо слезе от колата и с ръце се опита да изтласка камъка настрани.

Дъждът не преставаше и обилно обливаше Мирослав. Той целият подгизна.

– Много е тежък, – каза си той.

Няколкото поредни опитите на Мирослав да премести камъка, останаха безуспешни.

– Не, така няма да стане. Имам по-добра идея.

Той отиде до колата и извади въже от багажника си. Стегна го около упорития камък и седна отново зад волана.

Моторът на колата затрещя. Гумите буксуваха, но Мирослав не се отказваше и натискаше още по-силно газта.

Най-накрая успя да придвижи камъка на няколко сантиметра. Попадна на по-твърд терен и го закара в тревата край пътя.

– Най-после. Вече си мислех, че няма да се справя.

Мирослав с облекчение въздъхна и се усмихна. Той събра и по-малките паднали камъчета по пътя и ги хвърли в близкото дере.

Това е пример за човек, който не стои настрана от проблемите, а се хваща здраво, за да ги разреши.

В живота на всеки от нас се случват големи и малки неприятности. Те са като този голям камък, който се бе изпречил на пътя на Мирослав.

Готови ли сте не само да се преборите с тях, но да помогнете и на други застрашени от това, което ви е застигнало?

У семейство Петрови положението бе мъчително. Причина за това състояние бе неспокойната им три годишна дъщеря Ина.

Този малък ангел се събуждаше в три часа през нощта и тероризираше родителите си по всякакъв начин.

Ина обичаше да подскача върху леглото си и да крещи от удоволствие. Това бе прекрасен батут за малката, но за родителите ѝ бе същинско шоу на ужасите.

Бащата Симеон и майката Стела се редуваха да занимават малката си дъщеричка до сутринта, когато Ина се укротяваше и заспиваше.

Двамата уморени родители изпиваха сутрешното си кафето без да осъзнават какво правят. Стела се държеше, но Симеон бе в окаяно състояние.

Тази сутрин той се обади по телефона и поръча сладолед на Макдоналдс от закусвалня за бързо хранене. От там му отговориха:

– Тук нямаме такъв.

Явно бе дал поръчката си на грешно място. Друго не му оставаше освен да изпие сутрешното си кафе.

Паметта му правеше засечки през целия ден.

Вечерта Симеон отиде на църква. Забеляза, че е забравил имената на много хора, но тук го спаси християнската традиция, при която към мъжете да се обръщат с „брат“, а към „жените“ със „сестра“.

Така поне хората нямаше да забележат, че е забравил имената им, а щеше да мине и за по-духовен.

За обръщението към децата бе къде по-лесно:

– Здравей приятелю!

Симеон си каза:

– Навярно съм се разболял от нещо ужасно, което засяга паметта ми.

Това го притесни само за момента.

Друг смайващ симптом, който проявяваше, но самият той не осъзнаваше бе, че започна като баща си да разказва анекдоти и то доста пикантни.

За жалост околните не бяха пощадени от тях, просто не им провървя.

Страшно заболяване бе споходило Симеон, а докога щеше да трае никой не знаеше. Навярно само паметта му бе притеснена от това.