Радко и Ана се харесаха още, когато учеха в гимназията. Пет месеца след като завършиха средното си образование двамата се ожениха.

Всеки от тях имаше очаквания и представи за брака.

Например Радко си казваше:

– Никога няма да стана работохолик. Ще прекарвам повече време със семейството си.

Но само седмица след сключването на брака, той осъзна, че е попаднал в капан.

Носеше разочарованията си от работното място в дома си. Лаптопа си разнасяше напред назад. В къщи на него продължаваше да мисли върху задачите поверени от началника му.

Така ден след ден той осъзна, че губи връзка с жена си и сам разрушава семейството си.

Една вечер падна на колене и започна да вика към Бога:

– Господи помогни ми да намаля темпото. Нека умишлено да пренасочвам мислите си от работата си към съпругата си. Не желая да бъркам работата си с Ана. Мой колега твърдеше нещо много грозно и глупаво. Той се изрази така: „Жена ми винаги е под ръка. Затова се отдавам повече на работата си, за да ѝ се насладя по-късно“. Не искам това да се случва със моето семейство. Аз обичам съпругата си и искам да я направя щастлива.

Ана също имаше проблеми в началото на брака.

За нея Радко бе партньор, който трябваше да поддържа сърцата на двамата, да следват Бога, не за час, седмица или месец, а постоянно.

Самата тя се улавяше, че ухажва Радко и се опитва да задоволи всичките му нужди, но след това се обръщаше в друга посока, като се грижеше повече за себе си.

Това хаотично движение бе болезнено и за двамата.

Накрая осъзнаха, че на първо място трябва да поставят Бог. И когато Му се довериха напълно, двамата осъзнаха, че нуждите им са задоволени и не само това.

Последвайте Господа и ще разберете, колко щедър и любящ е Той. В изпитанията ще бъде до вас, няма да ви остави. А успеете ли, ще се радва заедно с вас.

Валентин за първи път щеше да заведе синовете си на поход и то не какъв да е. Това бе доста трудно изкачване на висок връх.

Младежите нервничиха и се безпокояха за предстоящото пътуване.

– Татко, ще успея ли? – объркано питаше Тинко.

– Ами ако не издържа, – плахо поглеждаше Стефан към баща си.

– Вие сте млади мъже и това е една от проверките ви за живота, – усмихваше се насърчително Валентин.

Като баща той вярваше, че синовете му ще преминат този тест, но за него бе по-важно дали ще му се доверят в това трудно изпитание.

Дойде и денят на похода. Пътят не бе лек.

Тинко обръщаше на няколко пъти глава назад и почти шептеше:

– Татко, не издържам повече.

Баща му го прегръщаше през рамо и леко го побутваше напред.

– Ще успееш, не се отказвай! – гласът на Валентин звучеше сигурно и уверено.

Тинко пое дълбоко въздух и хукна. Брат му го последва. Двамата изпревариха групата и първи стигнаха до върха.

Валентин бе горд със синовете си:

– Вие бяхте великолепни. Благодаря ви, че ми доверихте страховете си и въпреки всичко успяхте.

Тинко и Стефан се спогледаха. Те бяха усетили любящото сърце и дълбоката загриженост на баща си, а това ги въодушевяваше.

В нашият объркан живот, понякога изпълнен с тъмнина, особено по време на изпитание научаваме кой е Бог и Му се доверяваме напълно.

Васко бе постоянно недоволен от нещо. Нищо не му харесваше и все си мърмореше:

– Аз съм най-ощетения в този живот. На други им се падат повече пари, отколкото се нуждаят; просторни и красиви домове; луксозни коли…. А на мен? Само мъка и неприятности.

Един ден, слушайки оплакванията на Васко, дядо Петър се приближи към него, потупа го рамото и попита:

– Пак ли се самосъжаляваш? Ти си здрав и силен, останалото ще постигнеш с труд и постоянство.

– Какво знаеш ти? Каква ми е ползата, че съм млад, в разцвета на силите си, когато нищо не спори? – тъжно каза Васко.

– Ти не осъзнаваш какво имаш…….

– Какво толкова имам? – разпали се Васко.

– Би ли се съгласил за милион да ти отсекат ръката? – попита старецът.

Васко се стресна, сякаш се събуди от сън.

– За нищо на света, – тръсна ядосано глава младежът.

– Добре, нека да не е ръката, но поне кракът или едното око? – старецът с любопитство погледна Васко.

– Ти подиграваш ли ми се, старче? – яростно размаха ръце Васко. – И за милиард не бих ги дал.

– Ето ти сам виждаш, – усмихна се дружелюбно старецът. – Бог ти е дал това, което и за милиард не може да се купи, а ти се оплакваш, че си беден и неуспешен.

– Тогава какво да правя? – Васко с надежда впери поглед в мъдрия старец.

– Много просто. Нужно е правилно да се разпоредиш с богатството, което имаш. Не се оплаквай, а се стреми напред и Бог ще ти помогне.

Борислав удари с тънката пръчка, която държеше в дясната си ръка, върха на лявата си обувка. Вдигна поглед, вгледа се в преливащата в жълто, червено, зелено и кафяво гора и каза:

– Радуле, забелязал ли си, че днес хората се стремят към лично развитие, разширяване на правата и възможностите си и получаване на голяма вътрешна сила. А вие във вашето християнство имате съвсем противоположен начин на мислене, който е пълен с парадокси.

Радул се усмихна и потвърди казаното:

– Ние умираме, за да живеем. Губим, за да намерим. Отказваме се, за да наберем сила. Когато Исус победи смъртта, Той се справи с най-злия ни враг.

– Ако наистина е победил, днес какво правите? – иронично подхвърли Борислав.

– Днес ли? – Радул се почеса по главата. – Днес се бием с много по-малки врагове, но знаем, че Той вече е спечелил войната.

– Виждал съм някои от вашите хора да изискват точно какво трябва да направи Бог в един или друг случай, – предизвика го Борислав.

– За това и нищо не получават. – Радул изрита пред себе си едно малко камъче. – Ако не се опитваме да контролираме изхода от всяка ситуация и престанем да изискваме Бог да разреши проблемите по начина, по който сме си го намислили, отваряме врата на Господа да ни открие Своята цел.

– Но нали се молите: „Да бъде Твоята воля“! – плесна с ръце Борислав.

– Точно тази молитва премахва желанията ни за това как нещата трябва да работят в живота ни. Тя позволява Божите идеи да поемат контрол над нещата.

– Като ви гледам как се борите да станете по-добри последователи на Исус, направо ме напушва смях, – самодоволство и пренебрежение се четеше в очите на Борислав.

– Духовното ни израстване е резултат от доверието ни в Господа, – заяви непоколебимо Радул. – Животът изпълнен с вяра в Бога, ни помага напълно да Му се доверим.

– Без да знаете какво ви предстои? – Борислава вдигна въпросително вежди. – Вие сте луди.

– Такъв е животът, който сме си избрали, – добросърдечно се усмихна Радул. – Всеки ден решаваме дали да се безпокоим за ставащото или да уповаваме на Бога.

Двамата едва ли щяха да стигнат до единомислие, защото принадлежаха на двама различни господари, които коренно се различаваха.

Единият изпълнен с любов и милост, готов да се притече на помощ, а другият злобен, коварен и отмъстителен, криещ лицето си в мрака.

Към Павел се бяха отнесли несправедливо. Той знаеше, че в случая нямаше вина, но обидата го завладя.

Болката бе непоносима. В главата му се зараждаха мисли за отмъщение.

Изведнъж Павел тръсна глава и си каза:

– Колко глупаво постъпвам. Вместо да се обиждам, по-добре ще направя ако разбера, защо постъпиха так? Да бяха груби с мен, но ние сме толкова различни. Може хората да не са съгласни с мен, но това трябва ли да отрови живота ми?

Павел осъзнаваше, че ако се оскърби и позволи на горчивината да се разрасте в сърцето му, това ще доведе до много лоши последствие най-вече за него.

– Моето неразбиране спрямо хората, може да послужи за тяхното падение, – разсъждаваше Павел. – Нима това искам да постигна? Не. По-добре да се освободя от негодуванието и да ги обичам.

Изберете да не се отдавате бързо на гнева. Откажете се от нараняването. Простете за това, което са ви обидили.

Разберете, бихте имали по-голямо влияние ако обичате хората.