Един глух по рождение човек, наблюдавал това зрелище и се чудел. Питал се:
– Какво означава това? Дали поради това, че тези хора правят разни неща с инструментите си, накланят ги напред и назад, цялата тази тълпа оглупява, скача, прави разни движения с тялото си и изобщо изпада в някаква еуфория?
За глухия човек това зрелище водело до неразрешими въпроси, защото нямал слух. Вследствие на това за него било непонятно този екстаз, желание за движение, което възбужда музиката при нормален човек.
Това се случило в покрайнините на Буенос Айрес през 2008 г. Четиринадесет годишна родилка скривайки от близките си, родила и оставила бебето близо до пътя. Новороденото момиченце щяло да загине поради охлаждане, но било спасено от дворно куче, което скоро добило седем малки кученца.
Осем годишната кучка привлечена от писъците на новороденото и водена от майчинския си инстинкт, намерила детето и го занесла в колибката си. Животното внимателно хванало новороденото и го принесло на 50 метра до къщичката си. Сложила го между кученцата си и легнала до тях. Детето скоро дошло в съзнание и започнало да плаче силно. Развълнувана кучката започнала да обикаля около къщичката си. Залаяла силно, за да събуди стопанина си. Той излязъл да види какво става, а тя го задърпала към колибката си. Там намерил новороденото с висяща пъпна връв.
Детето веднага било отведено в болницата. То тежало 4 килограма. По него имало отоци, рани и други повредени участъци по кожата, които говорели, че детето е влачено по земята. Не се знае къде кучето е намерило бебето, но следи от ухапване по тялото не са намерени. Единствено на врата имало по тъмно петно, вероятно кучето е държало там детето, за да го пренесе, както е постъпвало при преместването на своите кученца.
Майката на новороденото скоро била заведена в болницата поради силно кръвотечение. Там тя е признала престъплението си. Момичето било съдено, а кучето станало национален герой на Аржентина.
Веднъж крал Артур бил пленен от друг цар и се оказал в затвора. Цярят обещал да го пусне, ако отговори на един много сложен въпрос. За да отговори на него на крал Артур му била дадена цяла година. Ако през това време не успеел да отговори на въпроса щял да бъде обезглавен. Въпросът бил: „Какво искат всъщност жените?“
Крал Артур изпратил своите пратеници да разпитата женската половина на царството му, но никой разумно не можел да отговори на този въпрос. Накрая му съобщили, че една стара вещица знае отговора, но цената й била много висока. Кралят изпратил при нея посланик, за да разбере, какво точно желае. Оказало се, че тя иска да се омъжи за най-добрият му рицар Гаваин.
Магьосницата при това била страшна, стара и противна. Артур казал:
– Не искам моят най-добър приятел да бъде нещастен. По-добре да умра.
Гаваин проявил благородство и заявил:
– Животът на крал Артур е важен за цялото кралство. Радвам се, заради благото на държавата да се оженя за тази противна магьосница.
След това Артур получил отговор на въпроса си. Тя казала:
– Повече от всичко на света жената иска да се разпорежда със своя собствен живот.
Този отговор удовлетворил царя и Артур бил освободен. Всички били радостни и настъпило времето за сватбата. Рицарят Гаваин бил истински джентълмент. Магьосницата се държала отвратително на масата, взимала храната с ръка и високо ругаела. Когато настъпила сватбената нощ, Гаваин укрепил сърцето си, влязъл в спалнята и не могъл да повярва на очите си. Пред него на леглото лежала най-красивата жена на света. Той удивен попитал:
– Какво се е случило?
Тя казала:
– Заради проявеното търпение и добро отношение към мен, реших половината от времето да бъда млада красавица. Ти сам можеш да избереш каква искаш да бъда през нощта и през деня.
Гаваин се замислил. Той не могъл да избере, за това оставил на нея да реши. Когато магьосницата чула отговора на мъжа си казала:
– Аз винаги ще бъда красива, защото разбрах, че ме уважаваш и ми даваш възможност да се разпореждам със собствения си живот.
Разказват, че един богат шотландец бил призован от пастора си да пожертва за бедните в Глазгоу. Той винаги отговарял по един и същи начин:
– Парите са ми нужни на самия мен.
Веднъж му се присънил сън, че се намира пред Небесната врата и тя е леко открехната. Опитал се да се промуши, но не успял. Започнал да се отчайва.
През това време покрай него минал пастора му и го увещавал да не се бави край вратата:
– Защо не влизаш? – попитал го пасторът.
– Не мога да вляза, в джобовете си имам много пари. На която и страна да се обърна, те излизат от джоба и не ми позволяват да вляза.
– Спомни си как те молих да пожертваш малко от парите си за бедните, ако ме беше послушал сега щеше безпрепятствено да влезеш.
Изведнъж шотландецът се събудил. Той решил да служи на Господа със своето богатство. За щастие, той започнал да прави това, когато все още не е било късно.
Ние нямаме много материални средства, но какво правим с тези, които Бог ни е дал? Нека да запомним, че можем да потънем не само в океана, но и в канавката. Можем да прилепим сърцето си не само към хиляди, но и към 50 лева.
Един равин бил смятан от хората за Божий човек. Всеки ден пред вратата на дома му се тълпяли хора в очакване на съвет, изцеление или благословение от този свят човек.
Всеки път, когато равина говорел, хората жадно поглъщали всяка негова дума.
Въпреки това, в тълпата от поклоници имало един човек, който никога не пропускал възможността да критикува учитела. Той обръщал внимание на хората към слабостите на равина и се присмивал на недостатъците му. Постепенно учениците започнали да възприемат първенюто за въплатен дявол.
Случило се така, че един ден „дяволът“ се разболял и починал. Всички въздъхнали с облекчение. Външно хората скърбели като за случая, но вътрешно се радвали, че този неучтив човек няма повече да прекъсва вдъхновената реч на учителя и няма да критикува поведението му.
За голяма изненада на хората, равинът искрено скърбял. Един човек го попитал:
– Нима ти скърбиш за него? Той толкова те обиждаше и ти се присмиваше.
– Не, не. Защо трябва да скърбя за нашият приятел сега, когато е в рая? Мъчно ми е за мен. Той бе единственият ми приятел. Наоколо ме обкръжават само почитащи ме хора. Той бе единственият, който ме изобличаваше. Страхувам се, че без него ще престана да раста.