Тя беше от многобройните работнички, които  по цял ден на тънките си крачета събираха храна за мравуняка. Всяко малко парченце бе неоценимо лакомство през студените зимни дни, когато наоколо всичко ще бъде бяло, а вятърът безпощадно ще фучи, опитвайки се да обърка и заблуди всяко непредпазливо подало се насекомо.

Слънцето препичаше изобилно, но мравката бързаше. Други и бяха казали, че на близо има нива. Тя беше скоро ожъната, но от класовете се бяха отронили не едно и две зърна.

Малко зрънце се спотайваше между стърнищата. То се отрони от един клас, защото искаше да избяга. Бе слушало не един път приказки, че класовете ги отнасят заедно със зърната, след това ги отделят едни от други, а зърната мелели на брашно, от който месят пухкав бял хляб. Бе чуло, че някои от класовете се ронели още на нивата и така не всички зърна отивали в мелницата. Тогава то полюбопитствува:

– А какво става с тези, които остават на нивата?

– О, те загиват затрупани от земята под снежната пелена на снега!

Сърцето на малкото зрънце се сви от болка и мъка. Някъде от страни се обади един стар трън:

– Те умират, но от тях израстват нови класове пълни със зърна.

– Колко е хубаво това!

И зрънцето се замечта. Видя се в непрогледния мрак на черната земя. Заспа затрупано под завивката на пухкавия сняг и след време се събуди. То беше нежно стръкче протягащо ръст нагоре. Мина време и в него зашумяха безброй гласчета. Това бяха малките зрънца.

А сега лежеше на голата земя и си мислеше дали ще се сбъдне всичко, което бе видяло.

Мравката радостно опря крака в нивата и си каза:

– Най-после стигнах! Ще си почина малко и ще го намеря….зрънцето за моя мравуняк.

Докато си почиваше погледа й бе прикован от зрънцето, което лежеше близо до нея. Радост изпълни сърцето й.

– Какво ще правиш с мен? – попита зрънцето.

– Ще те занеса в мравуняка, а там ще послужиш за храна през зимата, – отговори мравката.

Едри сълзи закапаха от очите на зрънцето.

– Моля те, покажи ми милост. Ако се изпълни най-голямото ми желание, ще се върна при теб не само, а със сто такива като мен.

Така и стана.

Скоро я посадиха. Стопанина с нежност постави корените й в земята и ги затрупа с рохкава пръст. Докато я носеше тя чу мечтата на този човек:
– Ще те посадя, крехко нежно стъбълце, – нежно шепнеше той на фиданката. – От теб ще излезе прекрасна красавица. Плодовете ти ще станат големи и сочни. Ще доставяш сладост и ще радваш всеки докоснал устни до сочните ти плодове.
Замечта се и фиданката. Каква ли наистина ще стане?
Мина време, дръвчето здраво се хвана с корените за земята, но още беше крехко и слабо.
Стопанина дойде. Погали нежно крехките клонки и се замисли. След малко донесе отнякъде груб, изсъхнал стар клон и го заби близо до фиданката. После я привърза с парче плат към това грубо и грозно дърво. Донесе дъски и направи малка оградка около дръвчето. Преплете я с изсъхнали клони и малко тел.
Малката фиданка се огорчи и започна да роптае:
– Нима този човек забрави мечтите си? – каза си тя съкрушена. – Нали щях да израстна красавица и да радвам околните с плодовете си? Защо ме завърза за този недодялан и възмутителен клон? Отгоре на туй, от къде домъкна тези груби дъски? Не стига това, но ги преплети с тези бодливи клони и тази неугледна тел……
Оплакванията и възмущението на фиданката се изливаха като потоци реки. Тя не спираше, непрекъснато охкаше, вайкаше се и се самосъжаляваше….
Горката тя, не можеше да разбере, че грубият кол я придържаше, за да израсте яка и силна, здраво вкоренена в земята, а грозната оградка я предпазваше от нараняване и счупване, което можеше да я сполети ако я нападнеха недоброжелатели.

Живял някога един човек, който много се страхувал от старостта. Колкото по-възрастен ставал толкова по-често с ужас си мислел: „Нима моето тяло ще стане хилаво и слабо с времето, няма да мога да мисля нормално и живота повече няма да ми доставя удоволствие?!“
Човекът внимателно следял всичко относно тялото си, правилно се хранел, правел редовно гимнастика, но страхът от старостта не го напускал.
Веднъж чул, че съществува град на мъдреците. Там хората били винаги млади, силни и умни. От тогава той за нищо друго не мислел, освен да открие този град. Много път изминал и всеки разпитвал за заветния град, но никой не бил чул за такова чудо.
И веднъж, когато бил съвсем отчаян, срещнал пътник, който му показал пътя.
– Не е трудно да намериш града на мъдреците, – казал му пътникът, – но е трудно да попаднеш в него. Стражата, стояща на вратата, не пуска вътре стари хора.
– Аз още не съм стар, – казал човекът и тръгнал по оказания му път.
След няколко дни той стигнал до града. Пред високите градски порти стражата разговаряла със стар побелял човек, а после го пуснали.
– Ако пускат такива старци, то и и мен ще пуснат, – зарадвал се човекът и ускорил крачка.
– Какво ти е нужно от нашия град? – попитал един от стражите нашия познайник, като заградил пътя към вратата.
– Казаха ми, че при вас може да се намери средство, чрез което всеки остава млад и се наслаждава на живота, – казал човекът.
– Махай се от тук с добро. На нас не ни е разрешено да пускаме старци, – отговорил пазачът.
– Какъв старец съм аз! – възмутил се човекът. – Преди мен пуснахте много по-стар човек от мен.
– На вид може да изглежда старец, – казал пазачът, – но ума и душата му са млади, а духа светъл. Този старец пише велика книга. В нашия град възрастта не се измерва с годините, а с младостта в душата и ума.
– Да, но той е два пъти по-стар от мен! Как може умът му да е млад?
– Ако човек се изгражда духовно, колкото повече остарява, толкова ума му става по-ясен, а душата млада. Иди си с мир, – казал пазачът и затворил вратата.

То изпълваше почти цялата стена. Рамката му бе изпълнена с цветя и ангелчета вплели се едно в друго.

Царицата често заставаше пред него, завърташе се на новите си обувки и се любуваше на разноцветните си рокли.

Веднъж слънчевите лъчи докоснаха огледалото, а образът на царицата заискря и стана още по-красив. Тя занемя и застана като омагьосана пред образа си.

Това чувство на възторг преля в огледалото и то започна да се превъзнася. От него нямаше по-хубаво на света. То бе най-съвършеното и прекрасно огледало на земята.

Какво изящество, какъв финес!

Царицата се отегли, облак забули слънцето и въпреки цялата еуфория, то си остана едно обикновено огледало. Без блясък, без красота и фанфари.

Тя беше нежно късче хартия. Когато вятърът нежно я докоснеше, тя пърхаше щастлива от оказаното й внимание.

Един ден откри, че някой я бе покрил с тъмни чертички и завъртулки. Това бяха букви изписани с мастило.

Изведнъж се разстрои и започна да се оплаква:

– Кой ме е нацапал? Как е посмял да ме докосне и така да ме загрози?

Горката, тя не разбираше, че това „загрозяване“ ще я запази от унищожаване.

Хартията се пази единствено заради ценността на думите върху нея.