В неделя, на празничната маса, имаше много вкусни ястия. Но основното ястие бяха кнедли. Днес е рождения ден на Петърчо и баба му е приготвила любимите му ястия. Той най- много обича кнедли.
И докато семейството се приготвяше за рождения ден, на празничната маса избухна кавга.
– Кога ще започне празника, вече не издържам, – гордо казаха кнедлите с картофи. – Като си помисля само каква наслада ще изпитата гостите от мен и ще ме похвалят.
– А защо именно теб? – недоволно се обадиха кнедлите с вишни. – Децата най-много обичат сладко, за това на Петърчо, за когото са ни приготвили, най-много ще хареса мен.
– Сладкото е вредно! – назидателно казаха кнедлите с картофи. – А виж картофите са полезни. Бабата на Петърчо сама ги е садила, грижила се е за тях, белила ги е и варила. Така че как могат да се сравняват с мен някакви си кнедли с вишни?
– Бабата на Петърчо за мен се е грижила не по-малко от теб, – казали обидено кнедлите с вишни. – Вишнята тя сама е насадила и с много любов се е грижила за нея. Не за първа година дръвчето й дава голяма реколта. Така че на Петърчо баба му ще позволи да яде, това което на него му се иска и колкото той си пожелае.
– А кой ти каза, че той ще избере точно теб? – разлютиха се кнедлите с картофи.
– Престанете да се карате! – прекъснаха ги кнедлите с боровинки. – Всеки от нас е вкусен и полезен по своему! И бабата на Петърчо доста е трябвало да поработи, за да ни приготви.
На празника, всички хвалеха вкусните кнедли приготвени от сръчните ръце на бабата на Петърчо.

Един ден, след бурна нощ на земята под терасата намериха врабченце. То беше още много малко и сляпо. Първоначално си мислеха, че е мъртво.
Но се оказа живо. Занесоха го в къщи и го сложиха в една картонена кутия. Опитваха се да го хранят, но всичко беше безуспешно. Когато започна силно да чирика, те го изнесоха на балкона.
То огласяше терасата часове наред. Най-накрая там долетя друго врабче, което започна да го храни. На всяка 15 минута то му носеше бръмбари и трохички. Това продължи две седмици.
Малкият врабец видимо порасна и укрепна, но остана сляп.
Приютилото го семейство се обърна към ветеринара, който предписа капки за очи.
Скоро врабчето се поуправи и започна да си играе с децата на домакините, като се криеше зад саксиите на балкона.
Другото врабче продължаваше да навестява храненика си и веднъж даже му показа как да лети.
В семейството добре разбираха, че ще дойде и този момент, когато врабчето нацяло ще се възстанови и ще отлети.
Странно е, но когато ги напусна, отново започна буреносно и дъждовно време, което се задържа няколко дена и те се притесняваха как ще се приспособи врабчето към новите условия.
След като изпече слънцето и всичко се стопли, децата намериха техния познайник спящ в една саксия с цветя на балкона. Радостта им бе голяма.

Вървял един човек по пътя. Гледа една стотинка лежи на пътя.
– Какво толкова, – рекъл си той, – стотинка, но това са пари.
Взел я, сложил я в портмонето си и продължил по-нататък. Върви и разсъждава на глас:
– Какво щях да направя, ако намерех хиляда лева? …. Ще купя подаръци на майка и татко!
Едва изрекъл и почувствал, че портмонето му е натежало. Погледнал вътре в него, а там хиляда лева.
– Чудо, – продължил удивен да си говори мъжът. – Беше само една стотинка, а сега там има хиляда лева…… А какво ли ще направя ако бях намерил десет хиляди лева? Ще си купя крава и ще храня родителите си.
Бързо погледнал в портмонето, а там десет хиляди лева.
– Невероятно! – зарадвал се мъжът. – А какво ли ще стане, ако бях намерил сто хиляди лева? Ще си купя дом, ще се оженя и ще прибера родителите си, да ги гледам.
Стоте хиляди лева не се забавили да издуят още повече портмонето му. Зарадвал се мъжът и си рекъл:
– Е, може и да не прибера мама и татко в новия си дом?! Те може да не се харесат на жена ми. Нека си живеят в тяхната къща. Да си купя крава е скъпо, не е ли по-добре да взема коза? А и много подаръци защо да купувам? На мен са ми необходими само някои дребни неща.
И изведнъж усетил как портмонето му започнало да губи тегло. Бързо го отворил, а там лежала само една стотинка.

В едно село живеел младеж. Той бил безнадеждно влюбен в първата красавица на областта. Девойката покорила всички сърца на младежите в околността. Тя много се гордеела със своята красота и на никого не отдавала предпочитанията си.
Тогава младежът решил да стане войник, силен и смел. Станал офицер, отличил се в битки, получил множество награди и се надявал девойката да склони и да стане негова жена. Но тя даже не погледнала към него.
Младежът решил да стане богат. Девойката не би устояла пред скъпите подаръци. Отишъл да се учи при един търговец. Скоро започнал и свой бизнес, забогатял, но когато се върнал и поднесъл подаръци на девойката, тя равнодушно ги приела.
Без да губи надежда младежът решил да придобие мъдрост. Тръгнал по света да събира знание. След няколко години се върнал като мъдрец, когото уважавали всички. Не отишъл в дома на красавицата, а се установил в дома си и започнал да споделя придобитите знания.
Минало време, девойката така и не се омъжила, смятайки, че за нейната красота са недостойни направените й предложения. Но всеки ден огледалото отразявало отминаващата привлекателност. Вече никой не искал да я вземе за жена. Прекомерната гордост и арогантност отблъсквали хората. Останала сама, тя дошла при мъдреца и го попитала, иска ли да я вземе за жена. И той се съгласил.
Хората се възмутили:
– Защо си вземаш за съпруга свадлива жена, която ти е направила толкова много зло?
Мъдрецът се усмихнал и казал:
– Аз виждам само доброто в нея. Ако не беше тя, аз не бих станал такъв, какъвто съм сега.

Живели в една хладилна витрина сладоледи. Всички те били красиви и щастливи. Децата много ги обичали и постоянно молели родителите си да им купят от тях.
Един от сладоледите бил много горделив. Много често питали за него, но родителите не го купували, защото бил много „скъп“.
Сладоледът пискал от удоволствие, когато го избирали, но щом не го купували той гордо заявявал:
– Вас още днес ще ви изядат, а аз ще живея вечно!
Обикновените сладоледи изобщо не го забелязвали, те често били заменяни от нови. Новодошлите непрекъснато се оплаквали от транспортирането им от фабриката. Опаковката им била нестабилна и когато идвали тук били силно потресени, а вафлените им чашки по чудо оцелявали….
Гордият сладолед слушал, усмихвал се и злорадствал. Той смятал, че е най-доброто нещо на света.
Но една сутрин един от обслужващите витрината отворил капака й и изхвърлил гордият сладолед в кофата за боклук. Неговият срок за годност бил свършил и той започнал да се разваля и разтича.
Така гордият сладолед не могъл да живее дълго и щастливо, защото гордостта му пречела за това. А малките сладоледи били препълнени с щастие. Те радвали безброй деца, които постоянно искали да си близнат от тях.