Мъж бягаше от полицията. Търсеше убежище къде да се скрие.

След като мисли дълго, той си каза:

– Най-безопасно е да се скрия някъде в полето. Там едва ли ще ме потърсят.

Полицаите бяха много напрегнати и се възмущаваха не без основание:

– Да избяга под носа ни …..

– Не може да е далеч.

– Трябва да го открием!

Някой предложи:

– Дайте да изследваме района с термовизионна камера.

Когато го направиха, един от полицейските служителите забеляза:

– Вижте група крави, които вървят след някакъв мъж.

– Нека проверим кой е този човек, – откликна друг.

Настроиха нужната техника.

– Това е нашият, – възкликна един от полицаите. – Нали точно този търсим?

Животните без да знаят ескортираха мъжа право в ръцете на полицията.

Не се знае какво е станало с заловения мъж, вероятно е осъден за деянието си.

А кравите дали са получили награда за проявената „гражданска отговорност“?

Родителите на Димо бяха много притеснени. Той бе само на седем години но прекарва много време пред телевизионния екран.

– Димо е станал напълно зависим от телевизора, – притеснено сподели със съпруга си Елена.

– Какво да правим с него? – въздъхна тежко Румен.

Двамата загрижени родители дълго мъдруваха и накрая намериха решение на въпроса.

Една вечер Румен и Елена отидоха на гости и поръчаха на сина си:

– Научи уроците и напиши домашните си! В 20:30 легни да спиш!

Когато родителите му излязоха, Димо си каза:

– Най-много да ми се скарат, че не съм ги послушал. Сега мога да гледам колкото си искам. Няма кой да ми се кара.

Той включи телевизора и без да се притеснява гледаше предаване след предаване.

Когато Румен и Елена се върнаха завариха сина си пред синия екран. Отгоре на всичко не бе погледнал уроците и домашните си.

Родителите му вместо да му се скарат го оставиха пред телевизора като му заявиха:

– Тук ще стоиш цяла нощ и ще гледаш телевизионните предавания.

Димо се изненада от такова великодушие, даже се зарадва много:

– Еха, …. това си е направо чудо!

Към два часа през нощта гледането на телевизора му стана безинтересно. То вече не му доставяше удоволствие.

Уморен Димо отиде при родителите си и ги помоли:

– Не искам да гледам повече, разрешете ми да си легна.

Но родителите му го върнаха на фотьойла пред телевизора.

Ако момчето заспиваше, те го събуждаха като му казваха:

– Гледай още!

Наказанието приключило в пет часа сутринта.

След тази нощ, Димо изобщо не се застояваше пред синия екран.

Празниците наближаваха. Хората пазаруваха не на шега. Всеки бе натоварен според това, което бе определил за важно в дома си, приятелите и близките си.

Един мъж вървеше пред Кольо. Той бе натоварен с множество пакети и найлонови торбички.

Изведнъж мъжът се спъна и падна. Всичко, което носеше се разпиля край него.

Преди Кольо да реагира, двама младежи му се притекоха на помощ и го изправиха, след което му помогнаха да събере всички пръснати пакети и торбички, но ….

Кольо забеляза, че на тротоара лежи портфейл.

– Вероятно е паднал от джоба на този мъж, – предположи Кольо. – Трябва да го настигна и незабавно да му го върна. Може да се притесни, ако бръкне в джоба си и не го намери там.

Кольо взе портфейла и хукна след мъжа, викайки:

– Господине, господине ….

Наоколо бе доста шумно, но Кольо продължаваше да си пробива път между множеството хора и да вика:

– Господине, господине изпуснахте ….

Най накрая мъжът го чу и се обърна.

Кольо му подаде портфейла.

На лицето на мъжа се изписа огромно облекчение и благодарност.

В училището се играеше поредната баскетболна среща. Играеха момчета от различни класове, оформили отбори по свой избор.

Родители, баби, дядовци и приятели подкрепяха играчите с подвиквания и аплодисменти.

– Браво!

– Давай!

– Много точно!

– Чудесен удар!

По-малките братя и сестри на играещите се забавляваха в коридора на училището.

Изведнъж завиха сирени. Блеснаха светлини във физкултурния салон.

Беше се задействала пожарната аларма.

Децата бяха обзети от паника. Всяко едно от тях хукна да търси родителите си.

Нямаше огън, алармата се бе активирала случайно, но децата усетили опасност, уплашени прегръщаха родителите и близките си.

Това бе една илюстрация за доверие в онези, от които се очакваше безопасност и увереност, особено по време на страх.

Така и ние, когато сме застрашени, можем да изтичаме при нашата „Скала“.

Когато призоваваме Божието име, Той ни осигурява убежище и подслон, от които се нуждаем.

Габи влезе в стаята, намръщи се и каза недоволно:

– Тони, забеляза ли, какви са мъжете в нашия квартал? За разлика от теб те са поставили светлинки на домовете си за празниците.

Тони се засегна:

“ Нима не съм достатъчно мъжествен, за да ме сравнява с тях“, – помисли си той.

А на глас каза:

– Вярно е, но аз пиша много повече от тези заварчиците, електротехниците, механиците и другите пичове в нашия квартал.

Габи само сви рамене, а Тони продължи настъпателно:

– Освен това си изкарвам прехраната по пижама, почуквайки по клавиатурата на компютъра си.

Габи махна с ръка и излезе от стаята.

Тони си спомни един следобед, когато се връщаше от кафенето, където бе писал.

Срещна го Крум, водопроводчик в техния квартал и го попита:

– Къде си бил?

– Просто работих, – отговори Тони.

Крум го погледна учудено, добавяйки:

– Най-накрая намери ли си работа?

Тони закрачи нервно из стаята и започна да разсъждава на глас:

– Не е трудно да се кача по стълбата в това студено време и да рискувам здравето си, като сложа светлинки на дома си, но …. има и по-добър вариант.

Той изтича в кухнята при Габи, за да сподели гениалната си идея:

– Скъпа, защо не платим на някой от тези „истински“ мъже, да поставят светлинки на нашия дом вместо мен? Нека той свърши мръсната работа.

И Тони се почувства по-мъжествен.