Археологическите разкопки показват, че стъклото е произведено преди повече от пет хиляди години. Датата и възникването на това производство не са запазени, но се разказват легенди, които разкриват тайната на произхода на този материал. Една такава история е разказал римския учен Плиний Стари в книгата си „Естествена история“.
Тази легенда разказва, че веднъж финикийски търговци на сода закотвили кораба си до пясъчен бряг. За да си приготвят храна на огъня те се нуждаели от камъни за огнището. Но такива наблизо нямало.
Тогава един от моряците предложил да използват късове сода, които били захвърлени в трюма на кораба. Получил се добър огън и моряците добре похапнали.
На сутринта, когато екипажът се готвел да отплава, един от моряците решил да не оставя содата, която използвали за направа на огнище и решил да я прибере. Когато разровил изгорелите въглени, в пепелта забелязал малки лъскави бучки. Такова нещо морякът не бил виждал преди. Това било първото получено изкуствено стъкло.
Някои специалисти приемат тази легенда за една от версиите за възникване на стъклото, а други я смятат за неправдоподобна, защото температурата на огъня не е достатъчна, за да стопят изходните компоненти.
Нека да разгледаме аргументите „за “ и „против “ по отношение на тази легенда.
За производство на стъкло се използват кварцов пясък и сода неща, с които тогава са разполагали финикийските търговци. Но има едно „но“. Температурата за изгаряне на дървета при обикновени условия действително не е толкова висока, за да се стопят компонентите и да се образува стъкло. Но ние не знаем какви дърва са използвали финикийските търговци. Температурата на изгаряне при различните видове дърво може да варира в доста голям диапазон.
В продължение на много векове за топене на стъкло, макар и не на огън, а в пещите, са се използвали дървета за гориво. Освен това стъклото няма определена температура на топене, тъй като то не е кристал.
Обикновеното силикатно стъкло започва да се размеква при 650-750 °С.

Това е нашият модерен свят. Харчат се милиарди, за да се рекламират какви ли не лекарства. Милиарди се харчат и за да се купуват. Дори не е нужно да страдаш от някаква конкретна болест, достатъчно е да имаш депресия или страх. Сякаш тъгата може да се излекува като настинката.

Депресията е нещо, което реално съществува, това е неудовлетвореност, повдигане на летвата над възможното, очакване на съкровища, за които не сме готови да работим усилено.

Познавам хора, които са нещастни заради килограмите си, плешивостта си, липсата на напредък в службата или неспособност да открият съвършения партньор в живота си.

За тези хора нещастието е нетърпимо състояние на нещата. Щом хапчетата обещават да помогнат, те веднага се гълтат. Но те не могат да променят основния проблем: да искаш това, което не можеш да имаш, да търсиш собствената си ценност в огледалото, да се затрупваш с работа и да се учудваш, защо си толкова подтиснат….

Така се случва, когато се трупат постижения и пари, печелят се награди без да се почива. Колкото по-дълго продължавате да живеете така, толкова по-празен се чувствате. Все едно да пълниш каца без дъно.

Всички онези милиграми хапчета, които се вземат, не могат да успокоят ума. Човек трябва здраво да хване кормилото на живота си и да повери ежедневните си дела в ръцете на Бога.

Знаете ли по какво се отличават хората с висше образование?
Имат много знания? Не……
Човек минаващ по този път първо се учи да бъде хитър, извъртащ се…. Той се впуска в екстремални ситуация за кратък срок. Умее да се договаря и със самия дявол, и да дават подкуп.
Тези хора са способни да изпълнят голямо количество умствена работа за прекалено кратки срокове. Не спят с дни. Хранят се с ….по-скоро пасат или грубо казано всичко, до което могат да се доберат…. ядат.
Те запазват положителния си поглед към живота при всякакви обстоятелства.
Техния девиз е : „Пробив! Ще се проврем!“
Това са страшни хора. Те могат всичко.

Един китайски император оглавил войската си и тръгнал да усмирява въстание в една от своите провинции. Той се заклел да унищожи всички свои врагове. Когато стъпил на границата на метежната провинция, населението го срещнало добродушно и с почести.
Сановниците очаквали незабавна заповед за избиване на подбудителите на бунта, но много се изненадали, когато видели как меко се отнесъл той с тях. Един от министрите попитал императорът:
– Защо не посякохте виновните, както се клехте, а ги помилвахте?
– Дадох клетва да унищожа враговете си, – казал императорът, – а това и направих, аз нямам повече врагове. Даже тези, които трябваше да посеча, вече не са врагове, а мои приятели, а приятелите си трябва да помилвам.
Не постъпва ли така и Бог? Въпреки, че грешниците са против Бога, Той не им е враг. Той иска да спаси грешниците, а не да ги погуби, да ги помилва, а не да ги унищожи.
„Представете си една искра, – казал Йоан Златоуст – паднала в морето: може ли тя да остане цяла или от тук отново да се появи? Както е искрата спрямо морето, така е и порока спрямо чевоколюбивия Бог, и то не по-същия начин, а много по-малко. Морето  е голямо, но има граници, а Божието човеколюбие няма граници.“

Живял някога един човек, който много се страхувал от старостта. Колкото по-възрастен ставал толкова по-често с ужас си мислел: „Нима моето тяло ще стане хилаво и слабо с времето, няма да мога да мисля нормално и живота повече няма да ми доставя удоволствие?!“
Човекът внимателно следял всичко относно тялото си, правилно се хранел, правел редовно гимнастика, но страхът от старостта не го напускал.
Веднъж чул, че съществува град на мъдреците. Там хората били винаги млади, силни и умни. От тогава той за нищо друго не мислел, освен да открие този град. Много път изминал и всеки разпитвал за заветния град, но никой не бил чул за такова чудо.
И веднъж, когато бил съвсем отчаян, срещнал пътник, който му показал пътя.
– Не е трудно да намериш града на мъдреците, – казал му пътникът, – но е трудно да попаднеш в него. Стражата, стояща на вратата, не пуска вътре стари хора.
– Аз още не съм стар, – казал човекът и тръгнал по оказания му път.
След няколко дни той стигнал до града. Пред високите градски порти стражата разговаряла със стар побелял човек, а после го пуснали.
– Ако пускат такива старци, то и и мен ще пуснат, – зарадвал се човекът и ускорил крачка.
– Какво ти е нужно от нашия град? – попитал един от стражите нашия познайник, като заградил пътя към вратата.
– Казаха ми, че при вас може да се намери средство, чрез което всеки остава млад и се наслаждава на живота, – казал човекът.
– Махай се от тук с добро. На нас не ни е разрешено да пускаме старци, – отговорил пазачът.
– Какъв старец съм аз! – възмутил се човекът. – Преди мен пуснахте много по-стар човек от мен.
– На вид може да изглежда старец, – казал пазачът, – но ума и душата му са млади, а духа светъл. Този старец пише велика книга. В нашия град възрастта не се измерва с годините, а с младостта в душата и ума.
– Да, но той е два пъти по-стар от мен! Как може умът му да е млад?
– Ако човек се изгражда духовно, колкото повече остарява, толкова ума му става по-ясен, а душата млада. Иди си с мир, – казал пазачът и затворил вратата.