Ревностният проповедник на Евангелието Р. Харис веднъж бил поканен в град Атланта, щата Джорджия, да говори на лишените от свобода в един затворнически лагер. Когато затворниците били насядали, кой е на тревата на слънце, кой под дърво на сянка, един от тях отишъл на платформата за представи проповедника.
Своите думи той започнал така:
– Преди години в едно малко селце на щата Джорджия живели две момчета. Те заедно ходели на училище, заедно играели и посещавали църковните богослужения. Изведнъж едното от двете момчета престанало да посещава неделното училище  и църковните богослужения, като обяснило своето поведение с това, че смята всичко това за излишно, детска занимавка.
Другото момче продължило посещенията си в църквата, започнало да участва в църковния живот, защото виждало в това полза не само за себе си, но и за другите. Това момче, което не прекъсна посещенията на богослуженията в църквата, стана християнин и днес той ще ви говори. А това момче, което се отказа от всичко това, днес ви го представя.
Това е ярка илюстрация на живот с Христос и без Него.
Животът в Христос е истински живот. В него има пълнота от радост.
Живот без Христос е тежък живот. Колкото е по-безсъдържателен един живот, толкова той е по-тежък. Да живееш глупаво, неразумно и невъздържано означава не просто да живееш лошо, а бавно и болезнено да умираш.
Нека вашият живот да бъде с Христос и в Него.

На 7 август 1994 г. жителите на град Оаквили били изненадани. Вместо обичайният дъжд, от небето падало желе.
Когато дъждът е преминал, почти всички имали сериозни симптоми, подобни на грип, който продължи от 7 седмици до 3 месеца.
Накрая, когато майката на един от жителите на града се разболяла, след като докосвала това вещество, той изпратил част от него за изследване.
Резултатите шокирали учените. В капките на това вещество се съдържали бели кръвни телца. След това материалът се изпратил до Държавния департамент на здравеопазването във Вашингтон за по-нататъшен анализ.
Забелязали, че желатиновите капки съдържат два вида бактерии, едни от тях се съдържали в храносмилателната система на човека.
Въпреки това, никой не бил в състояние да идентифицира веществото и как то е свързано с мистериозните заболявания, обхванали целия град.

През май 2007 г. езеро в Патагония, Чили, буквално изчезнало, оставяйки дупка, 30 метрова яма, ледените планини и суха земя.
Това не било малко езеро. Дължината му била 5 мили.
Когато геолозите за последен път го оглеждали през 2007 г., нищо странно не са забелязали.
Не само изчезнало езерото, но и реката изтичаща от него се превърнала в малък ручей.
Как е могло да стане това, при положение, че в района никакви движения на земните пластове не са наблюдавани.
Тази загадка и до сега не е разрешена.

През есента на 1800 г. в механата на Ливорно влязъл слаб млад мъж с цигулка. На една от масите играели карти. Младият мъж се присъединил към тях, но не му вървяло много. Парите му бързо се стопили. Тогава той заложил цигулката си, като казал, че е много скъпа. Картоиграчите се съгласили и музикалният инструмент веднага бил проигран.
Младият мъж молел да му върнат цигулката само за една вечер, тъй като имал концерт, но те само му се присмели:
– Ти сам я заложи. Ние не сме те принуждавали.
Тогава към нещастния музикант приближил възрастен французин.
– Аз съм търговец от Париж, – казал той, – но обичам музиката и съм бил на ваши концерти. Вие сте Николо Паганини. Вашата цигулка не е най-добрата. Не тъгувайте за нея. Тази вечер аз ще ви дам друга. Тя е направена от неизвестният майстор Джузепе Гуарнери дел Джезу, но може би звукът й ще ви се хареса.
Паганини бил очарован от тази цигулка. Парижкият търговец бил поразен от свиренето на Паганини на нея и след концерта я подарил на младия гений.
– Не аз, скромният любител, трябва да свира на нея, – казал той.
Тази цигулка на Гуарнери придружавала Паганини през целият му живот. Само един път, преди концерт в Париж, тя „се разболяла“ и Паганини я занесъл на майстора на цигулки Вильом. Той успял да я „излекува“. Паганини го прегърнал и му връчил скъпоценната кутия.
– Аз имах две такива кутии, в които поставях цигулката си. Едната я дадох на лекарят, който излекува тялото ми, а втората я давам на вас, който изцелихте душата ми.
До смъртта си Паганини никога не се разделил с тази цигулка Гуарнери. Той я завещал на музея в родния си град Генуа. Там може да се види днес под името “ Вдовицата на Паганини“. Само когато идва изключителен цигулар в Генуа, той има право да свири на нея.

Двама ученика дълго оспорвали идеите си. Единият смятал, че всичко в живота е предопределено, а другият твърдял, че човек сам твори своята съдба.
Не могли да стигнат до разбирателство, за това се обърнали към учителя си.
– Учителю, как смятате, кой от нас е прав? Аз мисля, че всичко в живота е предопределено и човек не може да повлияе на съдбата си.
– Прав си, – казал учителят.
– Но как така? – започнал да оспорва другият ученик. – Нима е така? Аз смятам, че човек сам твори своя живот. Ако всичко е предопределено, тогава какъв е смисъла на живота?
– И ти си прав, – казал учителят.
– Но как е възможно и двамата да сме прави? – попитал ученикът, който смятал, че е творец на живота си.
– Ти сам твориш живота си, а той е намерил предопределението на съдбата си, за това казах, че и двамата сте прави, – пояснил учителят.