Васка искаше да повярва на Георги за Зина, от това зависеше щастието ѝ.

„Ако Георги наистина имаше връзка със Зина, – помисли си Васка, – аз не мога да остана повече с него“.

Васка вярваше, че доверието е синоним на любовта. Колкото и добър да беше Георги, колкото и щастлив да изглеждаше брака им до сега, ако беше ѝ изневерил, тя нямаше да може да го преглътне.

„Как ще легна отново с него? – терзаеше се Васка.- Как ще живеем двамата в една къща? А децата?“

Георги я бе излъгал? Всеки път, когатѝ бе казвал: „Обичам те“ или „Не мога без теб“ е било само една преструвка. Не можеше повече да приеме лъжите му, трудно ѝ бе да му прости.

„Как ще му вярвам вече, когато ми каже, че ще работи до късно, че отива в командировка или ще вечеря с колеги“, – мислите ѝ бушуваха като ураган в главата ѝ, а това не предвещаваше нищо добро за психиката ѝ.

Подозренията щяха да отровят всичко, всяка усмивка, целувка, ласка. Живота им ще се вгорчи, а хубавите спомени, в които бяха щастливи, щяха да избледнеят. Всичките клетви за вярност, че ще бъдат заедно за винаги, радостта от раждането на децата, интимността в брака им щеше да се възприема като една голяма лъжа, поне от страна на Васка.

Тя полагаше всички усилия да възвърне доверието си към Георги, но докато не разбереше дали това е вярно, щеше само да се измъчва.

Беше завладяна напълно от мисълта: „Трябва да разбера, дали това наистина е станало“.

Психолог провел експеримент, в който помолил няколко човека в продължение на един ден да извършат пет добри дела. Можело всякави неща да се правят.

Например, да се изпечат бисквитки и да почерпят съседите си, да дарят пари, да помогнат на някой да реши проблема си или да дадат кръв.

Установено било, че независимо от това, какво добро нещо е направено, то изменяло качествено живота на този, който го е извършил. И това било валидно не само за момента, когато се извършвало доброто, а за значително по-дълъг период.

Често най-добрия начин да помогнеш на себе си, е да помогнеш на другите.

Кой се нуждае от вашата помощ? Какъв е приносът ви в живота на другите?

Хиляди свещи могат да се разпалят от една единствена свещ и от това живота ѝ няма да стане по-кратък.
Щастието никога няма да стане по-малко, ако го споделите с другите.

Хелън Келър в ранна детска възраст загубва слуха и зрението си.
Веднъж тя разговаря с един от приятелите си, който току що се бе върнал от разходка в гората.
– Какво видя? – попита го Хелън.
– Нищо особено, – измърмори приятелят ѝ.
– Как можеш да ходиш цял час из гората и да не забележиш нищо интересно?  – каза изумено Хелън.
Приятелът ѝ само вдиган рамене и замълча. Той не разбираше, че щастието не се състои в това, което имаш, а в това, в което се наслаждаваш.
– Въпреки, че съм сляпа, мога да ти дам един съвет, – каза Хелън. –  Всеки ден използвай зрението си така, все едно утре ще го загубиш. Вслушвай се в гласовете, птичата песен все едно, че утре ще оглушееш. Вдишвай аромата на цветята, наслаждавай се на вкуса на храната, защото ако утре загубиш обонянието си, тя ще ти се струва безвкусна.
Живей съзнателно тук и сега!

Думата „радост“, като че ли напълно е изчезнала от християнската лексика. Причина за това е, че ние отъждествяваме радостта с щастието.
Ние сме започнали да вярваме, че радостта се заключава в удоволствия, безопасност и процъфтяване. Така ние сме приели лъжата на сатана, с която той се опитва да впечатли света.
Яков не каза: „Считайте го за голяма радост …. , когато удобно седите в креслото“, той каза: „Считайте го за голяма радост …., когато паднете в изпитания“.
Радостта и щастието са различни неща, въпреки че идват заедно. Щастието зависи от обстоятелствата, а радостта от Бога. Когато идва мъка, щастието изчезва, но радостта остава и даже става още по-дълбока.
Причина за истинска радост е живот с Бога. Радостта е свързана с озъзнаването, че този свят е временен и някой ден ние ще бъдем завинаги с Бога.
Радостта идва от послушанието към Святия Дух, независимо от обстоятелствата.

Вчера Невяна нямаше никаква представа за съществуването на Ана. И нямаше да разбере ако Ана не се беше появила на тържеството им.

Ана не беше отмъстителна, макар да беше заплашила Данчо:

– Ще кажа на Невяна как я лъжеш и ѝ изневеряваш с мен.

Ана съвсем нямаше намерени  да го прави, колкото и невероятно да звучеше, тя съчувстваше на Невяна. Но същевременно я презираше, защото беше зависима от съпруга си, послушна и изпълнителна.

– Тези жени наивно вярват на съпрузите си, – каза Ана на една от своите приятелки. – Приемат да са зависими от тях и доброволно се принизяват. Те са като държанки без капка кураж, амбиции и самоуважение. Нямам намерение да ставам такава.

Ана искаше сама да постигне нещо в живота, не някой да я влачи против желанието ѝ и да задоволява сексуалните му прищевки.

Приятелката на Ана бе защитила веднъж жените от сорта на Невяна:

– Знаеш ли каква чудовищна цена плащат за това. Такива жени заслужават нещо по-добро, а не мъж, който да ги мами.

Ана презираше Данчо за това, което правеше с Невяна:

– Той е изманик и престъпник, който си играе с щастието и любовта на съпругата и децата си. Той е като някакво ненаситно животно, което посяга до всичко, което желае или може да се докопа. Данчо заслужава наказание.

Когато се появи на тържеството им, Ана осъзна, че наказва Невяна, а не Данчо. И въпреки всичко Ана искаше Данчо да се почувства застрашен, уплашен и измъчен, не от злобната му любовница, в която Ана се бе превърнала за него, а в жесток съдия на делата му.

Доставяше ѝ удоволствие да се наслади поне малко на мъчението му, но сгреши. Нарани Невяна, децата му и разби илюзията за щастие, в едно семейство.