В последно време все по-често се повдига въпросът за кърменето на обществени места. Понякога стават скандали по повод на това. Майките ги ругаят и изгонват заедно с бебетата им.

За щастие този процес не предизвиква у всички отвращение. Примерите за добро отношение към кърмещите майки не са редки.

Кунка бе млада майка. Днес за първи път тя отиде в кафенето на ъгъла близо до дома ѝ с осем месечния си син Дани, за да се нахрани.

Келнерката бързо ѝ поднесе закуската и чашата с горещ шоколад. Кунка придърпа чинията към себе си и посегна към храната, но малкият Дани се разплака.

Той също бе гладен. За да го успокой, майка му започна да го кърми.

Няколко минути по-късно при Кунка дойде възрастна жена. Младата майка се уплаши.

„Сега ще ми направи забележка, – помисли си Кунка, – навярно ще поиска да скрия гърдата си“.

Но вместо това жената ѝ се усмихна любезно и каза:

– Вие сте много добра майка! Не бих позволила вашата закуска да изстине. Позволете ми да нарежа храна ви, така че и вие да можете да похапнете.

Тази фраза накара посетителите да ахнат.

А Кунка беше толкова трогната, че не можа да задържи сълзите си.

„Това е най-прекрасната жена от всичките, които познавам или съм срещала до сега, – помисли си младата майка“.

Това бе изблик на радост в момент, в който младата жена очакваше упрек и лошо отношение, а в замяна на това тя получи любов и разбиране.

Мери и Тони живееха заедно с двегодишната си дъщеричка София в предградията на столицата. Скоро семейството се допълни с още един член добермана Чери.

От кучето се бяха отказали предишните му собственици. Когато Мери и Тони го видяха в приюта за животни веднага го харесаха.

– Виж какъв красавец е, – каза Мери въодушевено.

– Да, – засмя се Тони, като го почеса зад ушите, – изглежда добродушен.

Без колебание го прибраха в дома си.

Чери бързо се сприятели със София и двамата заедно играеха на двора.

Но един ден кучето изръмжа и се озъби. Хвана малкото момиченце за памперса и го повлече по пътеката.

Мери уплашено се хвърли към кучето:

– Чери, пусни детето ми, … чуваш ли веднага …. долу….

Но изведнъж Мери се стъписа. Там, където играеше до скоро София пълзеше отровна змия.
В последния момент храброто куче успя да спаси малката си стопанка, но змията го захапа.

София не бе пострадала, но Чери бе ухапан.

Мери веднага звънна на ветеринара:

– Змия …..спаси детето, но кучето …. ухапа, – започна объркано да обяснява тя.

Ветеринарът не за първи път се сблъскваше с подобни случаи, за това разбра какво каза обърканата жена, след което попита:

– Къде живеете?

– Улицата до реката, в розовата къща до моста, – вече по-спокойно обясни Мери.

– Не се притеснявайте се, идвам веднага, – опита се да даде надежда на уплашената Мери.

Ветеринарът грабна чантата и тръгна веднага. Когато пристигна, веднага инжектира на добермана противоотрова.

След няколко минути кучето се оживи, то изглеждаше вече добре.

– Той е герой, – засмя се ветеринара, като потупа кучето по гърба.

– Да, невероятен е, – засмя се и Мери, – кой знае какво щеше да се случи със Софи, ако не беше той. А аз първоначално си помислих, че иска да нарани детето ми ….

За щастие и двамата София и кучето останаха живи и здрави….

Защо ние бързо се втурват към магазина, веднага щом имаме пари? С всяка нова придобивка, ние се чувстваме по-щастливи, но няколко дни по-късно от същата радост няма и следа.

Оказва се, че основният враг на нашето щастие е навикът. След като покупката се превърне в обикновен предмет за нас, удовлетвореността от живота спада и ние трябва да тичаме за следващото придобиване. И така отново и отново.

Чрез проучванията в Корнелския университет се опитвали да прекъснат този порочен кръг. Оказало се, че сме свидетели на същия прилив на щастие, както при купува на нещо желано, така е и по време на пътуване.

И най-важното, с течение на времето нивото на удоволствие, свързани с придобиването, падат, а впечатленията от приключенията продължават да снабдяват нашите хормоните на щастие за дълго време.

Посещението на различни мероприятия, пътувания, обучение на нови умения, както и екстремни преживявания – всичко това е идеален запас на щастие за всеки един от нас.

Новата джаджа, дори и автомобил, с времето стават обикновени неща или остаряват, а всеки нов спомен ще бъде източник на тази радост, която ще остане с нас за цял живот.

Нина бе крехко и младо момиче, но искаше много да си осинови дете. Според мнението на много бюрократи, тя имаше само един недостатък, не беше омъжена.

Нина влезе в кабинета на Ана Петрова. Тя извади от чантата си всички необходими документи, които носеше със себе си.

– Ето, – каза Нина, – събрах всички документи.

– Добре, – каза Петрова. – Искам да ви задам няколко въпроса. Нали разбирате, такива са изискванията при нас.

Нина кимна с глава в знак на съгласие.

– Вие разбирате ли каква голяма отговорност поемате? – започна настъпателно Петрова. – Да отглеждаш дете, не означава само да си поиграеш два часа с него, а после да го оставиш, това е за цял живот.

– Напълно разбирам отговорността си, – въздъхна Нина, – просто не мога да живея, знаейки, че на някому съм нужна.

– Добре, – вдигна рамене Петрова, – кога искате да разгледате децата.

– Няма да си избирам дете, – каза спокойно Нина, – ще взема това, което ми предложите.

Петрова изненадано повдигна вежди.

– Бих искала правилно да ме разберете, – каза Нина. – Истинските родители не избират децата си. Те дори не знаят как те ще изглеждат, но ги обичат такива каквито са. Аз също искам да бъда като тях.

– За първи път срещам човек като вас, да осиновява така дете, – засмя се Петрова. – Мисля, че за вас ще е добре да вземете Асен. Той е на 5 години. Майка му се е отказала от него, веднага щом го е родила. Ще ви го доведа, ако сте готова за среща със него.

– Да, – твърдо каза Нина, – искам да видя сина си.

Петрова излезе и след малко се върна водеща за ръка малко момченце.

– Асене, – каза Петрова – запознай се това е ….

– Мама, – изкрещя радостно детето.

И Асен се хвърли в прегръдките на Нина, като радостно крещеше:

– Мамо, моя мила мамо, от кога те чакам!

Нина го галеше по гърба и му шепнеше:

– Сине мой, …. аз съм с теб, няма да те оставя повече ….

Нина погледна Петрова и попита:

– Кога мога да взема син си.

– Обичайно родителите идват тук, срещат се с детето и привикват един към друг, а след това го взимат, но ако при вас всичко е наред…

– Веднага го взимам, – каза Нина.

– Добре, – махна с ръка Петрова, – по-късно можете да дойдете да оформим документите, а сега го вземете, виждам, че и той изгаря от желание да бъде с вас.

От персонала в дома бързо събраха багажа на Асен и се сбогуваха с него:

– Довиждане, Асене, и да не ни забравиш, ела ни някой път на гости.

– Довиждане, – радостно подскачаше щастливото дете, – ще дойда.

Накрая Асен хвана Нина за ръка и двамата закрачиха към дома си.

Петрова дълго гледа след тях, а после вдигна слушалката на телефона и се обади:

– Ало, Небесната канцелария ли е? Приемете една заявка. За Нина Василева, тя подари щастие на едно дете. Изпратете всичко необходимо за случая: безкрайна радост, взаимна любов, успех във всяко начинание, не забравяйте да прибавите и идеален съпруг, тя е неомъжена… Да разбирам, че са станали дефицит, но това е изключителен случай. Да и непрекъснат паричен поток, момчето трябва да се храни добре и да има всичко необходимо. Да, да, това е всичко. Благодаря.

Всичко започна, когато жена му забременя. Тонг седеше в коридора на болницата и забеляза нещо, което не го зарадва много.

В кабинета влизаха бременни жени, а от там излизаха в сълзи без децата си.

– Как може да убие собственото си дете, – Тонг не можеше да разбере това.

Това силно трогна сърцето му и той закупи земя под планината. Там започна да погребва деца, чийто живот бе прекъснат, без да бе започнал изобщо.

Тонг помоли в болницата:

– Моля ви да ми давате тези неродени деца. Искам да ги погреба по човешки….

Разрешиха му и там той погреба повече от 10 хиляди бебета само през първите няколко години.

Питаха го:

– Защо постъпваш така?

– Надявам се, – казваше Тонг, – че ако бременни жени посетят това гробище, никога да не искат да се отърват от децата си.

Идеята му имаше резултат. Майките, които поради материални затруднения, не можеха да се грижат за бъдещите си деца, се обръщали към Тонг за помощ.

– Добре, дайте ми всички тези деца, – казваше им Тонг, – аз ще се погрижа за тях.

На гробището бе построен дом, който стана роден за повече от 100 деца. Тонг съчувстваше на тези майки и им казваше:

– Ще ви ги върна, когато нямате вече финансови и семейни затруднения.

Майките успокоени предаваха децата си в ръцете му.

– Ще се грижа за тях до последния си дъх, – казваше многодетния баща. – Надявам се, моите деца да помагат на хората, когато напусна този свят.

Очите на тези деца искряха от щастие. От такъв баща можем само да се поучим.