В разгара на движението за еманципация през 1920 г, американските тютюневи компании започнали активно да насърчават пушенето сред жените, на които било забранено да се появяват с цигара на обществени места.

Голяма роля в това изиграл специално наетия „баща на съвременната на PR“ Едуард Бернайс, които предложил да се позиционират цигарите като „факли на свободата“, които следвало да бъдат запалени в знак на борба за угнетените.

Голям резонанс имала новината за шествия на пушещи дами на Великденския парад в Ню Йорк през 1929 г., където присъствали платени Бернейски модели и фотографи, направили красиви репортажи.

В резултат на тези усилия, делът на жените от общия брой купувачи на цигари се увеличил от 5 до 18 % за десет години.

Христос е Победителя на Кръста. Неговата триумфална победа не прилича на тържествен парад или празнично шествие.

Ние виждаме Христос с венец увенчаващ главата Му, но венец от тръни.

Исус победи смъртта и възкръсна, но как го направи, това никой не е видял.

Ето защо трябва да разберем, че победата на Исус, не прилича на победите на Наполеон, Кутузов или кой да е военачалник.

Това е друга победа, която не е извоювана със сила, мощ и огромно количество оръжия, а с кротост, любов и прощение на враговете.

Празниците събират хората. Тези веселия са като отдушник на натрупалата се неприязън към несгодите в ежедневието.

Този Великден събра Делян и Димо. Те не се познаваха отпреди, но взаимно се харесаха. Димо познаваше много от събралите се, докато Делян беше случайно попаднал на това място. За втория празникът се изразяваше в ядене, пиене и почивка.

Когато двамата останаха сами на масата Димо се оживи:

– Дядо ми е разказвал за „Велиден в Дахау“ през 1945 г. Хората, които току що били освободени поискали да отпразнуват Великден. И там 18 свещеници отслужили литургия.

– Та те са били на ръба на смъртта, едва са отървали кожата си, – каза Делян.- За какво им е било всичко това?
– Такива хора  наистина могат да осъзнаят напълно Страстната седмица, – с уважение каза Димо.

– Ако човек е здрав, щастлив и има успех в живота, способен ли е да схванат същността на тази Страстна седмица?

– А защо не? – попита Димо. – Състоянието на човека не е от значение. Има хора, които не могат да изпитат радостта от Великден, поради отчаяние, болка и мъка. Такива отдавна са станали безжизнени и бездушни, съвършени мъртъвци. Всеки човек  е способен да разбере смисълът на страданията Христови.

– Но ние хората сме толкова променливи, – махна с ръка Делян. – Дори и да искаме да бъдем с Христос, след това пак извършваме някоя глупост или изказваме някаква нелепост.

– Ако човек се потопи в преживяванията на Спасителят през тази Страстна седмица, никога не би могъл да забрави това, – възрази Димо. – Това страдание на Христос докосва всеки и човек се променя.

– Могат ли страданият, през които преминава човек да му помогнат да приеме Христос за свой Спасител? – попита Делян.

– Много от хората, които са били в концлагери не са били християни и не са станали такива след преживяванията си. Ето, например, Примо Леви е описал ужасите, които е преживял в един от лагерите на смъртта. Чрез книгите си той е искал да промени света, да го коригира и насочи към мир и разбирателство.

– Навярно това не е помогнало много, – в гласа на Делян се усети съжаление.

– Този човек е узнал много за човешкото достойнство и неговото пренебрегване, но не е разбрал какво Христос е направил за него. До колкото зная се е самоубил, защото не е могъл да преживее зрелищните шествия на неонацистите в мирно време, – обясни Димо.

– Тогава какъв е смисълът на страданието, което този Леви е преживял? – попита Делян.

– Страдания без Христа съществуват, но това не означава, че са безсмислени, че Бог не просвещава човек по някакъв друг начин. Тези хора могат и да не станат християни, но смисълът на страданието виждат в други неща, които са вложени в Христос, защото човешкото достойнство е чувство, което е заложено в човека от Бога.

– Някои казват, че страданието приближава човек до Христос, но изглежда това не винаги става – констатира Делян.

– Страданията могат да приближат човек до Бога, но могат и да го отдалечат. Могат да го променят, но могат да убият  всичко човешко в него.

– Изглежда не е много лесно да видиш в своите страдания присъствието на Бога, – въздъхна Делян.

– Да, но за тези, които са способни на това, се оказва спасение, – каза уверено Димо.

– Това означава ли, че страданията, които са преживели хората в концлагерите и не са им помогнали да станат християни, са били напразни?

– А дали за това, че не са могли да простят на своите мъчители, не е станало пречка да станат християни? – попита Димо, като внимателно се вгледа в своя събеседник.

Делян се замисли. Той  разбра, че ако се ядосва на някого, не може да му прости и изкарва цялата си злоба върху него, всичко това става преграда между него и Бога.

През каквито и страдания да премине човек, ако не иска да възприеме Истината, той остава неспасен …

Манса Муса  направил поклонение между 1325-1326 г.

В неговото шествие, според разказите на съвременниците му,  били включени 60 хиляди мъже, от които една пета били роби. Всеки от тях носел по четири пуда злато.

Владетелят на Мали, раздавал златото на бедните. Говори се, че неговите подчинени строили всеки петък джамия.

Огромният поток от злато, който нахлул в градовете на Северна Африка и Близкия Изток силно подкопал местната икономика. Цените на стоките започнали бързо да растат, а тези на златото като средство за спестяване спадали.

При някои поклонници всяка година се наблюдава ерусалимски синдром. Това е рядко психическо разтройство.

Смята се, че това е един вид мания за величие. Поклонникът започва да вярва, че е получил Божествена сила или започва да се прави на пророк.

Не бива да забравяме за това, че именно църквата в Южна Африка се трудеше и молеше, страдаше и се бореше за това, по време на големите промени, когато бе премахнат режима на апартеида и хората придобиха нова свобода. Всичко премина без големи кръвопролития, въпреки очакванията на някои.
И отнова, именно Църквата  запази живота в комунистическа Източна Европа и със своите шествия показа, че не трябва да се живее така.
Църквата, въпреки безумията и паденията, отиваше в болниците, в училищата, в затворите и на много други места, където беше нужно и продължава да го прави.
Църквата това е „семето Божие“, „всички, които вярват в Исус и го следват“ или „хора, които със силата на Святия Дух участват в раждането на новото творение“.
Вятърът, огънят и птицата бяха дадени, за да може Църквата да бъде Църква и Божият народ наистина да бъде такъв.
От това следва нещо удивителни и невероятно.
Духът ни се даде, за да можем ние обикновените хора, в някаква степен да станем такива, какъвто е Исус.