Елена тихичко влезе в ателието. Христо седеше наведен над някаква рисунка. Изглеждаше много съсредоточен. Любопитството ѝ надделя и тя попита:

– Какво рисувате?

Стреснат от гласа ѝ Христо се отдръпна от картината и Елена я видя.

Рисунката я стресна. Леда беше пищна и гола. Лебедът бе огромен, висок почти колкото Леда. Той бе покрил тялото ѝ с големите си бели криле. Хълбокът на Леда прилягаше идеално на извивката на крилото, което се спускаше по бедрото и крака ѝ. Леда свенливо се бе обърнала настрани, сякаш се срамуваше, че е очарована и омагьосана от това създание.

Докато разглеждаше рисунката Елена се изчерви.

– Харесва ли ви? – попита Христо.

– Лебедът е прекрасен.

– Не напразно Зевс е използвал този образ, за да прелъсти Леда, – засмя се Христо. – Лебедът е лукав, неустоим заради красотата си. Никой не може да усети намеренията му, защото изглежда чист и непокварен.

И добави съвсем тихо:

– Но аз не му вярвам.

– А жената? – попита Елена.

– Какво знае тя? – каза Христо. – Изгубила се е в собственото си удоволствие.

Елена на хареса оценката му за Леда, нито пък искаше да приеме присъдата му за лебеда.

– Възможно ли е лебедът да не е чист?  – попита Елена. – Всеки човек възприема лебеда за невинен заради красотата му.

– И аз наблюдавам тези птици, – скептично сви устни Христо. – Те поразяват всеки, който се диви на грацията им. Но ако са заплашени, атакуват много грубо. Какво може да си помисли човек за създания с толкова двойствена природа?

– А какво ще кажете за лебеда, който знае, че умира и пее на приятелите си, за да ги успокои? – Елена неотстъпваше от своето.

– Смятате ли, че природните създания са глупави като хората? – На лицето на Христо се появи печална усмивка. – Лебедът усеща кога идва края му, но знае, че всичко на този свят е само един бързо преминаващ дар. Това не разбират единствено ние хората. Бедният смъртен едва достигнал до сигурност във някаква власт и веднага е унищожен от сили, които са по-големи от него.

– Искате да кажете, че Бог ни унищожава, както ни и създава? – попита Елена.

– Не, – възрази Христо. – Казвам само, че нищо не е вечно. Всичко е краткотрайно и променливо като чувствата ни. Само умът на човека му пречи да осъзнае това.

– Как може човек да се чувства добре, ако го занимават такива тъжни мисли? Вярно е че човек се превръща на прах, но нима нищо не оставя след себе си?

– Извинявайте, – каза Христо, – но мисля, че само забележителни хора оставят нещо повече от екскрементите си.

Христо се стресна от смаяното ѝ изражение, за това бързо добави:

– Е вие също сте едно великолепно изключение. Знам , че се грижите за бедните и не връщате никой гладен или жаден от прага си.

– Но нали вие ще оставите след себе си картини, статуи ……., а това са шедьоври, – бързо реагира Елена.

– Боята се лющи от платното, както кожата пада от плътта. Скулпторите се рушат, ако не от времето, от завистници и „ценители на изкуството“. Човек унищожава сам  собствените си творения.  Каквото оцелее, оцелее, – безгрижно махна с ръка Христо.

Елена погледна към картината, но не намери утеха в лицето на Леда ….

Скулпторката Малгожата Ходаковская от Полша създава невероятни фонтани, в които бронзът и водата се допълват.

Първоначално тя дълбае скулпторите си от дъбови стволове.

Трудно е да си представим как от огромни дървени трупи се ражда красива женска фигура.

Но Малгожата премахва излишните слоеве, един по един и пред зрителя се оказва поредният шедьовър.

За да се създадат фонтани, дървената фигура се отлива от бронз.

А след това скулпторката използва въображението и умелите си ръце, за да накара струите вода да допълнят произведението ѝ.

Така на ангела се появяват безтегловни крила, а на балерината изливаща се пола.

Не винаги е нужно да имаш гранит, палитра с бои и платно, за да създадеш шедьовър.

Ако си достатъчно изобретателен и фантазията ти не е закърняла, можеш да използваш всичко, което ти е под ръка.

А какво ще кажеш, ако се използват плодове и зеленчуци, за да се създадат прекрасни шедьоври?

Погледнете, това е просто невероятно, достатъчни са моркови, цвекло, репички …….., за да се извае нещо прекрасно.

Талантливите хора никога не се уморяват да изненадват останалите, създавайки неповторима красота от най-обикновени предмети и продукти.

За да ваете скулптори, подобни на тези, от плодове и зеленчуци, първо замразете продуктите.

След това според фантазията си изрежете фигурите и ги фотографирайте!

В устата на нихилиста Базаров Иван Тургенев е сложил израза, че природата – не е храм, а работилница. Но италянският екоархитект Джулиано Маури е създал уникален „Жив храм“ под открито небе, където вместо стени има тесни алеи, а вместо таван, преплетени клони на фона на безкрайното небе.

Своето последно творение Джулиано Маури е нарекъл Cattedrale Vegetale. Първите насъждение той е поставил в подножието на планината Арера в покрайнините на италянския град Бергамо през 2001 г.

Архитектът е починал осем години след това, а днес за „Живия храм“ се грижи синът му Роберто Маури.

Създаването на скелета отнема доста време, това е продължителен процес. Той е бил завършен през през 2010 г. в рамките на Международната година на биологичното разнообразие, която се е провела под егидата на ООН.

Храмът е образуван от пет базилики, състоящи се от 42 колони, сплетени от елови стволове и дъски от кестен и орех. Вътре във всяка колона е посадена фиданка на габър.

Според автора, с течение на времето, разсада трябва да израсте, унищожавайки изкуствената рамка преплитайки се и образувайки с короните си  живи стени и таван. Пред нас е „грубата“ версия на храма, която през годините ще придобие нова съвършенна форми.

За да видят този шедьовър тук идват много туристи, творчески личности и религиозни поклонници, които могат да се почувстват по-близо до Бога.

Италиански Cattedrale Vegetale не е единствената „зелена“ църква, в Нидерландия има копие на Нотр Дам дьо Пари, също направено от насъждения на дърветата.

Симеон доста се забави от училище. Това не беше обичайно за него. Майка му се притесни. Какво ли не мина през главата ѝ.

Изведнъж входната врата се тропна и Симеон нахлу като ураган в стаята. Поспря за малко, погледна притеснените си родители и побеснял заяви:

– Цял час ни държа морал.

– Кой? – попита баща му.

– Тодоров, кой друг, – буйно размаха ръце Симеон.

– Какво се е случило? – попита майка му.

Симеон свали якето и заедно с чантата ги хвърли на леглото. Седна на фотьойла и нервно започна да разказва:

– Тодоров влязъл в класната ни стая, а на дъската пошело: „Николова е глупачка и мръсница!“ Когато нахълтахме всички след физическото, изгледа ни свирепо и побеснял попита: „Кой е авторът на този шедьовър?“, а ръката му сочеше черната дъска.

– Навярно никой не си е признал, – коментира баща му.

– Най-напред се стъписахме и мълчахме. После Владо започна: „Та каква учителка е Николова? Тя не може една задача да реши. Когато преподава урок, все гледа от лисчето и от там преписва решението на всички задачи“.

– Всеки учител решава задачите предварително, – опита се да обясни майка му. – Какво странно има в това.

– Да, но при нея не е така, – упорстваше Симеон. – Мъжът ѝ е много добър математик и е решил всичките задачи от учебника. Той е инспектор по математика.

– И от къде сте сигурни че е така? – попита недоверчиво баща му.

– Много сте „осведомени“, – не без ирония се обади майка му.

– Не ми вярвате?! – буйно реагира Симеон. – Като подхване да решава някоя непозната задача, спира, изтрива всичко и започва отново, но до краен резултат не стига. Тя е много взискателна към нас, но не и към себе си.

– И навярно това сте разказали и на Тодоров? – попита майка му.

– А той какво каза? Как реагира на вашите нападки? – полюбопитствува баща му.

– „Не вярвам, чак толкова да е изостанала, – гласът на Симеон придоби дразнеща интонация, вероятно се опитваше да имитира учителя си. – Преувеличавате! Търсите начин да смекчите вината си, заради това, което сте написали на дъската“.

– Е, и? – родителите му леко бяха проточили шии напред.

– Казахме му, че това е истина, но той не повярва, – тъжно констатира Симеон.

– А ти какво мислиш по въпроса? – погледна го изпитателно баща му.

– Тя не само нищо не разбира от математика, но има и отвратителен характер, – заяви категорично Симеон.

– Не преувеличаваш ли малко? – скастри го майка му.

– Не! Вчера вдигна Данчо на дъската, за какво ли не го пита, а той отговоти правилно на всичките ѝ въпроси. После му даде задача, която не сме решавали досега. Данчо започна, стигна до някъде и спря. Тя ентусиазирано грабна тебешира от ръката му и започна да решава, но и тя спря. Избърса написаното и пак почна да пише, така няколко пъти …. Мълча, пухтя, а накрая заяви: „Има нещо сбъркано в условието на тази задача“. А на Данчо му писа четворка, а той е много умен. Отличник на класа е, най-добрия ни математик. А тази четворка ще остане единствената му ниска оценка в бележника.

– Как завърши разговора с Тодоров? – попита баща му.

– С конско, с какво друго, – поривисто скочи Симеон. – Не сме уважавали учителите си. Винаги сме били най-умните и нищо не ни се доказвало. Никога не сме си признавали вината си, другите ни били виновни за всичко …..

– И е бил прав, – защити го баща му. – Много сте вирнали галва….

Симеон не дочака тирадата на баща си, прекоси стаята и със замах затвори вратата след себе си.