Димо бе огорчен. Не можеше да се съгласи с това, което бе направил приятеля му спрямо него.

– Да не прощаваш, това си е жив капан, – говореше дядо му, който беше запознат със случая. – Искаш справедливост, а всъщност задържаш болката, от която желаеш да избягаш.

– Но, дядо, ти не разбираш, …. – роптаеше Димо.

– Задържането на горчивината може да ти се струва правилно за момента, но тя бавно втвърдява сърцето ти и помрачава мира ти.

– Е, да кажа, че не е било ли? Да забравя и да се преструвам, че не ме е боляло? – попита гневно Димо.

– Става въпрос за избор на свобода пред негодуванието, – отбеляза дядото. – Когато прощаваш не освобождаваш приятелят от отговорност, а себе си. Просто отказваш, това, което някой ти е направил, да те определя.

Димо само повдигна рамене, но не каза нищо, а дядо му продължи:

– Да простиш означава да проявиш благодат, дори когато не е поискана. Проявяваш милост, въпреки че не желаеш да я даваш. Това не е слабост, но е мощно.

– Добре де, – уклончиво се съгласи Димо, – ще кажа, че му прощавам, но ….

Дядо му се усмихна:

– Не става въпрос как ще реагираш в случая, а за това как избираш да живееш след това.

Димо все още не бе убеден, че трябва да направи така. Дядо му го разбираше. Той не веднъж е изпадал в подобно положение, за това реши да го насърчи:

– Горещината расте тихо и се разпространява бързо. Тя не само засяга връзката ти с този човек, но може да прелее в други части от живота ти. Но когато простиш, започва изцелението. Така създаваш място за радост, мир и свобода и им позволяваш да се завърнат.

– Той трябва да ми се извини, – настоя Димо.

– Не чакай извинение, за да освободиш приятеля си. Избери благодатта, заради себе си и него, – дядото потупа внука си по рамото. – Трудно е, но винаги води до свобода.

Радко бе популярен механик в района. Той често се изтощаваше, но не от работа, а от измисляне на фалшиви автомобилни части, които трябваше да бъдат поправени.

– Господине, днес продадох толкова много резервни регулатори на двоично уплътнение, – обясняваше той на един свой клиент. – Не съм бил толкова уморен, откакто миналата седмица разпродадох хидростатичните въртящи се изпускателни синхронизатори.

Отсреща го слушаха внимателно, защото знаеха, че е професионалист.

Радко внезапно спря и се извини на клиента си:

– Съжалявам, но трябва да поръчам кристална черна дъска за долната част на смукателната тръба.

Понякога просто им казва:

– Трябва да поръчам част, а това ще отнеме четири седмици, за да стигне до тук и струва 1000 лева.

А всъщност по този начин си осигуряваше време за почивка, за това и измисляше всичките тези фалшиви автомобилни части.

Клиентите дори го хвалеха за опита му и приятното обслужване.

Един дори написа похвална рецензия в местния вестник:

„Той ме заведе под колата, за да ми покаже точно къде е винтът с нажежаема жичка . И ми обясни как се нуждае от специален ключ, за да свали целия двигател и да го смени. Той е страхотен механик“.

Радко скоро нае един младеж, за да му създаде база данни с фалшиви автомобилни части.

Сега вече не му се налагаше, да се изморява, като измисляше нови такива.

Люси бе вече на 30 години и все още не осъзнаваше как си пасват всички части от живота ѝ.

– Какво е моето предназначение? – питаше се тя.

Севда нейна приятелка ѝ отговори така:

– Независимо дали го осъзнаваш или не, Бог поставя определени неща на пътя ти и ти дава възможности да развиеш различни способности, за да те подготви за твоето предназначение.

– В продължение на 12 години съм била мажоретка, – сподели Люси, – Окуражавах училищния отбор. Не виждам причината, поради която Бог ми даде тези преживявания.

– Всеки трябва да води хора до Исус. Защо не опиташ с това? – предложи ѝ Севда.

Изведнъж Люси осъзна нова връзка.

– Като мажоретка не се притеснявам от големи тълпи и мога да задържа вниманието им. През всички тези години Бог ме беше подготвял за ролята, за която ме е създал, – каза тя, разбрала на къде я води Бог.

Той я бе водил да води хора при Христос.

Всяко преживяване в твоя живот те прави уникален.

Помисли за естествените таланти, които Бог ти е дал, за различните възможности, които си имал и за способностите, които си придобил.

Различните преживявания, които си имал в твоя живот може да изглеждат, че нямат връзка сами по себе си, но заедно те водят към нещо значимо, което можеш да използваш за прослава на Бог.

Стефан бе единственият, който оцеля след корабокрушението. Дни наред плаваше, като се държеше за парче дърво.

Когато бе изгубил всякаква надежда, на хоризонта се появи лодка.

Скоро тя се приближи и някой извика като хвърли въже:

– Пусни дървото и се хвани за въжето.

Стефан започнаха да го терзаят съмнения:

– Това парче дърво ми е помогнало много да преживея през последните няколко дни в морето. То бе с мен, когато имах нужда. Разчитах изключително на него, за да оцелея, … а сега да го пусна и да се хвана за въжето. О, не, това е твърде рисковано за мен.

Стефан се обърна към лодката и започна отчаяно да вика:

– Не мога, ще се държа за дървото.

От лодката много трудно уговориха корабокрушенеца да се хване все пак за въжето.

Независимо дали го осъзнаваме, но ние действам така постоянно в духовния си живот.

Исус ни кани да Го последваме и да започнем да живеем по нов начин. Да изоставим нещата, на които досега сме се доверявали и да уповаваме на Него.

Това „пускане“ на нашия начин на живот понякога може да ни се стори като умиране, като че ли губим живота си такъв, какъвто го познаваме. Изглежда доста страшно.

За разлика от оцелелия корабокрушенец, решението ни да се отпуснем и да се доверим няма да е еднократно.

Дори след като решим да се доверим на Исус и да Го последваме, понякога ще се окаже, че се придържаме към части от стария си начин на живот. Ще се уловим, че се връщаме към познатите източници на сигурност.

И всеки път ще трябва да вземаме решение, отново и отново, да се освободим и да поемем живота, който Исус предлага.

Мартина бе притеснена. Тя бе взела малката си дъщеря Катя от детската градина и бързаше да се прибере у дома.

Имаше належаща среща след половин час, а до тогава толкова много неща трябваше да свърши в къщи.

Внезапно Катя спря. Детето хипнотизирано наблюдаваше една мравка, изпълзяла от пукнатината на тротоара.

– Мамо, виж, – извика Катя, сочейки с ръка насекомото.

В този момент Мартина бе разпъната между собственото си чувство за неотложност и учудването на детето си.

Ето това е да си възрастен.

Децата преживяват света по различен от нас начин.

Ние възрастните не забелязваме по-голямата част от това, което ни заобикаля, а децата с новите си свежи умове и почти никакъв опит обръщат внимание на всичко.

Нашите наследници откриват пукнатините по тротоарите, впечатляват се от различните дървета и храсти, изследват полета на гълъба с възторг, в облаците на небето виждат чудни картини, броят ивиците на вратовръзките и какво ли още не.

Това, което за нас е фон, за малките палавници е център предизвикващ почуда.

Да си дете означава да питаш, да се чудиш и да се удивляваш. Малките ни учат как да виждаме всичко така, сякаш е за първи път.

Възможно ли е да се отърсим от зрелостта и да се върнем обратно в детството?

Прекарваме толкова голяма част от живота си в бързане, бягане, преминаване от една отговорност към друга.

Трябва да отделим време, за да забележим света около нас. Нека задаваме въпроси, да изказваме предположения и да бъдем отворени за нови преживявания.

Дори в този напрегнат свят, ние като възрастни все още имаме достъп до чудото на детството.

Намалете темпото. Да си спомним миналото и да изживеем настоящето със свежи очи и отворено сърце, а това ще ни приближи към Бога.