Слънцето яко напичаше, но това не пречеше на множество хора облечени в черно, да се движат в дълга върволица след катафалката.

Явно погребваха знатен и уважаван човек.

Към хората се приближи една баба и попита:

– Колко ли пари е оставил?

Вероятно тя знаеше, че човекът, който погребваха е много богат.

– Дойде време да остави всичко, което имаше, – промърмори мъж облечен в черно.

Сякаш ѝ каза: „И милиони да е имал, той ги е оставил. Нищо не може да занесе със себе си в гроба“.

Двама мъже стояха в страни и наблюдаваха как хората бавно пъплеха към гробищата.

Единият от тях Милан Наблюдателят, коментира разговора на бабата с един от опечалените:

– Имал е много, но всичко е до време.

Кочо Правдивия отбеляза:

– Често ми се случва да чуя как някой представя на друг свой познат: „Това е Дичо, той работи при Михайлов, големият бизнесмен“. Нима ценността на човека се определя от мястото на работата или от професията?

– Да, но така се представят само преуспяващи хора или които са започнали да имат явен успех в едно или друго начинание, – отбеляза Милан.

Дядо Добри, който незабелязан се бе приближил до двамата мъже каза:

– Бог не съди за нас по успехите ни. Той ни обича всички еднакво.

– Тогава по какво ще се определи стойността ни? – намръщи чело Кочо.

– Нима не се опредяла от това: Как се обличаме? В какъв дом живеем? Каква кола караме? – попита Милан.

– Нашата ценност се определя от това, че Бог ни е създал, че Той ни обича и Христос е умрял за нас, – каза дядо Добри. – Ако сме приели това, Той ни приема в Своето семейство и ние за винаги ставаме Негови деца.

Баба Дина, която се бе подпряла на тоягата си, веднага подкрепи стареца:

– Не си мислете, че вашата стойност като люде зависи от пари или положението, което заемате в обществото. Ни най-малко. Но запомнете едно, колкото и да се опъвате и да се мислите за много умни, вие сте безкрайно скъпи за Бога. За това по-добре не се дърпайте, като опърничави магарета, от Него.

Милан и Дичо махнаха с ръце. Какво ще слушат тези изветрели старци?!

– Ей го на човека, какви почести, какво уважение само, – посочи Милан към отминалата върволица.

– Да, ама нищо не носи там, – засмя се Дичо. – всичко, което е изкарал, ще го изпапат наследниците му. Каква полза от всичкия му труд?

Слънцето надделя тези дни и дъждът спря окончателно. Само големите локви напомняха за изливащата се безспирно вода, която наводни полета и домове.

Група младежи без да  обръщат внимание на още незасъхналата земя, покрита тук там обилно с вода, крачеше към близкия хълм.

Те обичаха да разсъждават над актуални и интригуващи за момента въпроси.

– Някои хора смятат, че църквата може да промени този свят към по-добро, само ако се уподоби на него, – разпалено махаше ръце Огнян.

–  Но колкото повече църквата се оприличава на света, толкова по-слаб става нейният авторитет и влияние – противопостави му се  Спас. – Така не църквата ще променя света, а светът ще я преобрази по свой образ и подобие.

– Какво тогава? Да се изолираме от света ли? – подскочи Мартин.

Той бе от хората, които първо говорят, а после осмислят какво са казали, но това не винаги го извеждаше към добър край.

– Бог не ни е призовал да се отделяме от света. В молитва за учениците си Исус каза: „Както Ти прати Мене в света, така и Аз пратих тях в света“, – уточни Симеон.

– Мартине, ако се отървем от другите, не можем да им помогнем и да им покажем любов, – намеси се Спас.

–  Още повече, Бог не ни призовава да станем като този безбожен свят. Не трябва да се сливаме с него, не трябва да усвояваме неговите ценности, принципи, поведенчески модели, – допълни Симеон.

– Библията ни предупреждава: „Всичко що е в света, – похотта на плътта, пожеланието на очите, и тщеславието на живота, – не е от Отца, но е от света“, – каза Спас.

– Какво остава тогава? – попита Мартин. – Освен да си пожелаем, Христос дотолкова да изпълни живота ни, че да не остане място за заблудите и изкривяванията в този свят.

Слънцето печеше приятно. От обилните дъждове цветята сияеха в своята свежест. Усещаше се дъхът на пролетта. Птиците озвучаваха простора още рано сутринта със звучните си песни. Всичко се бе приготвило за празника – природа и людете.

Богослужението в малката църква бе свършило и хората усмихнати и въодушевени се готвеха да се пръснат по домовете си, където празникът щеше да приключи на отрупаните с ястия трапези.

– Победата на Христос над смъртта не е само духовна, – каза Камен, който заедно с приятели излезе от църквата, – но и физическа реалност.

– Какво имаш в предвид? – попита Стефан.

– Исус Христос наистина възкръсна с тяло, заради спасението на човеците, – започна да обяснява Камен. – С Неговото възкресение смъртта загуби своя необратим характер.

– И за тези, които са повярвали в Христос, – бързо допълни Калоян, – им се отваря вратата към Божието царство.

– Днес света прилича на онзи неразумен богаташ, които искаше да строи още хамбари, за да прибере богатата си реколта, – засмя се Явор.

– Комфорта, успехът, по-дългият живот на земята са станали основни ценности в човешкото ни битие, – съгласи се Петър.

– Колко често потопени в суматохата и безпокойството на ежедневието, – обади се Трифон, – не ни достига духовна бдителност, за да разпознаем преобразяващата сила на Божието присъствие в нашия живот.

– За това е Великден, – извика възторжено Камен. – На този ден самият въздух е пропит от несравнима радост, любовта и милостта на Бога се излива като водопад над всеки човек.

– Изпитвайки тържеството на този светъл празник, – каза Явор, – ние сме призвани не само на думи и но и на дела убедително да свидетелстваме за този велик дар, който хората са получили чрез Възкръсналия Господ Исус.

– Да подарим любов, да окажем внимание на близките си. Нека направим нещо за тези, които се нуждаят от помощ и утеха, – предложи Калоян.

– Точно тогава ще имаме благодарни сърца и ще се прославя повече Възкръсналият от гроба Спасител, – уточни Петър.

– Ние сме наследници на случилото се Възкресенско чудо, за това се наричаме синове и дъщери на Всевишния Бог, Който явява своята любов, загриженост и милост чрез нас на останалите, които още не са Го познали, – заключи Явор.

Вечерта бе тъмна. Облаци забулваха луната, а някоя и друга звезда се прокрадваше между тях, но светлината ѝ не бе достатъчна, за да освети мрака.

Стоян се връщаше от втора смяна. Беше много уморен. Имаха авария и трябваше доста да се напрегне с другите, за да оправят нещата. Искаше му се да се прибере по най-бързия начин и да си легне.

Изведнъж, в една от неосветените улици, го пресрещнаха двама младежи с извадени ножове.

Стоян беше яко и силно момче, веднага можеше да им даде да се разберат, но си каза:

„Нямам много пари в себе си. Ще им дам портфейла си и да се махат“.

И го направи. Извади портмонето си от джоба и им го хвърли на земята.

Единият от нападателите бавно пристъпи, пресегна се и взе плячката. Отвори портфейла и разочаровано се намръщи.

– Нищо! Това пари ли са!

Погледът на другият попадна на ръката на Стоян, а там сияеше златен часовник, подарък от баща му.

– Ей, – подвикна той на Стоян, – я си дай часовника!

„Но това е семейна ценност, – помисли си нападнатият. – Дядо ми го е носил през войната, дал го е на чичо, а той го подарил на своя брат, а сега е мой“.

– Точно часовника си няма да ви дам! – извика Стоян.

След което хвана единият за лакътя на едната ръка, нанесе му няколко удара с главата си, право в носа му и изби ножът от ръката му. Справи се бързо и с втория, като му нанесе няколко удара. Той бе по-дребен от него и бе по-лек близо 15 кг.

Някой, който бе наблюдавал боя, бе позвънил в полицията. Скоро дойдоха двама полицаи и арестуваха Стоян, който имаше лек разрез на ръката от нож, но на единият от другите двама не му се бе разминало леко. Беше получил сътресение на мозъка.

Родителите на този нападател, скоро дойдоха в полицията. Те викаха и крещяха срещу Стоян:

– Изрод! Хулиган! Ти осакати сина ни!

Стоян ги гледаше и им се чудеше на акъла. След това бавно се изправи срещу тях и спокойно им каза:

– Да бяхте го възпитали по-добре. Знаете ли къде ходи вечер синът ви и какво прави? Той не бе излязъл с приятелят си просто на разходка, а да ограбва минувачите….

Достатъчно е да погледнем културата и медиите, за да видим тяхното постоянно отделяне от реалността. Формата на подаване на материала става самоцел. Тя служи като гланц за следващия лозунг на деня.

Отчасти за това, че майсторът на словото сам нищо не прави, защото всяка сериозна медия има публицистичен характер. Издателска дейност се свежда до популяризирането на краткосрочни мнения на кръгове от влиятелни хора в социално и икономическо отношение.

Причините за това са много. Но за мен е очевидно, че има съзнателно представяне на преувеличена информация, която  трябва да предизвика по-голяма емоция.

Това желание на всяка цена да се привлече вниманието, може да се види във всяко вестникарско заглавие. Именно това може да се приеме като доказателство за плурализъм и демокрацията в обществото, в което всеки има абсолютна ценност.

Но ако всеки има право на независимо възприемане на явленията и нагласи към тях, на какво се основават тогава законността и обществото? Какво, в дългосрочен план, е справедливо?

Справедливото може да бъде нещо общо, в което всеки може да намери и реализира себе си.
Ние всички идваме от абсолютизираните си светове и растейки, се разплащаме за това.

Освен това милионите хора, които идват на този свят за живот, но не за Битието. Има малцина, които искат да намерят точно това, което е истинско. Те чувстват нуждата от лично израстване, самореализация, самоизграждане в най-висшия смисъл на думата.