За Петър този период бе лош относно финансите. Бяха тежки времена.

Той бе художник, но галерията, в която излагаше картините си бе закрита.

Премести се в друга страна, но го налетяха неприятности.

Петър срещна свой приятел писател, който постоянно се наливаше.

Той извади последните си двадесет долара, устрои богата трапеза според възможностите си и казал на писателя:

– Парите временно са малко.

Забележете, той не каза:

„Нямам пари, а че те са временно малко“.

Скоро Петър разбогатя. Върна се и се преумножи състоянието му.

– Може би в това е секретът, – усмихваше се Петър, когато го питаха, защо е толкова спокоен, когато няма достатъчно средства, – парите временно са малко, но все пак ги има. След това отново нещата ще се възстановят и дори ще се подобрят.

Здравето може да се влоши, но след това човек може да укрепне.

Отношенията с някой могат да се развалят, но после да се подобрят.

Писателят бил беден, но той не посмя да нагости изпадналия в нужда художник с това, което имаше в джоба и за това си остава такъв.

Художникът макар и временно изпаднал в немилост, бе щедър с това, което притежаваше и възстанови положението си.

Никола посети една наскоро нашумяла изложба на картини. Тя бе твърде голяма.

Приятелят му Максим, който го придружаваше го попита:

– За какво би си мислил, ако ти предложа да си представиш произведение на изкуството, което още не е започнато?

– Празно платно, – отговори Никола без да се замисля.

– Мисля, че може да се види и по друг начин, – усмихна се загадъчно Максим.

– Как? – повдигна рамене Никола.

– Изкуството вече съществува и работата на художниците е просто да го разкрият, – обясни Максим.

– Може и така да се погледне, – уклончиво се съгласи Никола.

– Ръчна работа, понякога превеждана като „изработка“ или „шедьовър“. Тя произхожда от гръцката дума poiēma, от където идва в нашия език така наречената поезия, – поясни Максим.

– Не разбирам, това каква връзка има с това, за което говорим до сега?

– Бог ни е създал като произведения на изкуството, – продължи да уточнява мислите си Максим, – но поради греховете и престъпленията ние сме замъглени. За това Божествения художник трябва да ни разкрие.

– Да, – възкликна Никола, – как не се сетих? Бог ни възстановява. Ние сме Неговите шедьоври.

– Така е, – съгласи се Максим. – Божественият Художник работи, за да желаем, да действаме и да изпълним Неговото добро намерение.

– Ясно ми е вече, – плесна с ръце Никола. – Бог работи във нас, за да разкрие Своите шедьоври.

Петър Икономов бе късоглед мъж на средна възраст.

Той се смяташе за експерт по изкуството.

Веднъж посети един музей в близкия град.

Беше си забравил очилата и не виждаше ясно, но това не му попречи да изкаже мнението си за портрет в цял ръст:

– Рамката изобщо не отговаря на картината. Човекът е добре, но доста старомодно облечен. Художникът е направил голяма грешка, като е избрал такъв калпав образ, за да го нарисува.

Той продължаваше със своите забележки, когато съпругата му го дръпна настрани и тихо му прошепна:

– Скъпи, ти се гледаш в огледалото.

Важно е да изследваме правилно живота си, като изберем единственото огледало, което разкрива какви сме. И това е Божието Слово.

Той беше съвършен Художник. Първо го носеше само в съзнанието Си, но дойде време и създаде шедьовъра си.

Това бе картината на благодатта, която Неговия възлюбен Син щеше да пресъздаде с Живота Си.

Да се върнем малко по-назад.

Преди да спре дъхът ни пред блясъка на творението, Той направи план за съвършеното Си общение с хората.

Изведнъж се появиха нежелани нюанси върху пейзажа.

Дълбоки и тъмни сенки. Те бяха резултат от бунтовния избор на човека да живее независимо от Неговата благодат. Тези краски помрачиха делото Му.

Цялото творение бе обгърнато в мрак.

Ами сега? Как ще постъпи Създателят?

Ще изкупи ли Своя шедьовър?

Какво би могло да спаси жалките портрети, в които бе вдъхнал жизнено дихание?

Художникът заплака.

Потопи четката си в аленото и написа върху грубото дърво:

– Обичам те!

Закачи го в небето, за да може всеки да го прочете.

Това послание бе с определена цел: Да върне цвета на живота ни и да прогони тъмнината от нашите сърца.

Нека красотата край нас напомня за Неговата загриженост относно всеки детайл от живота ни и жертвената Му любов към всеки един от нас.

Данаил бе добър художник. Неговите картини сякаш говореха на сърцата на хората. Изобличаваха ги и им придаваха желание, да се поправят.

Художникът нито веднъж не се усъмни, че дарбата му е дадена от Бога и то за да прославя Него, Създателят на всичко видимо и невидимо.

Един ден при Данаил дойдоха двама мъже и поръчаха картина:

– ….. На нея символично бихме искали да бъде изобразена вярата, – поясни един от двамата.

На Данаил това му се стори непосилно:

– Как да изобразя вярата? – питаше се той.

Но …. бе дадена поръчка и тя трябваше да се изпълни.

Той хвана четката и първото, което се появи на платното бе непреклонна човешка фигура, чието лице бе обърнато към небето.

В очите на изобразеният мъж се четеше несломим стремеж. А цялата фигура бе обхваната в огнено сияние.

Грандиозно изображение.

Но … между гънките на дрехата се забелязваше черна резка. Ако се вгледаше човек по-внимателно в нея, тя му заприличваше на змия.

Двамата мъже дойдоха отново. Огледаха картината внимателно. Единият забеляза черната резка и каза:

– Картината е чудесна, но какво е това тук?

– То съвсем не съответства на истинността на картината, – добави другия.

– О, това ли ….., – издайническа червенина обагри лицето на художника. – Това е опашката на неверието.