Индонезийският народ тораджи е известен с особеното си отношение към смъртта. Роднините на умрелият пищно празнуват и канят много гости.

Въпреки че, тораджи се наричат християни, тя рядко погребват умрелите си в земята. Те поставят мъртвия в гробница, вдълбана в скалите или в окачени на скалите дървени ковчези.

Ако у тораджи умре малко дете, на което не са му никнали зъбите, го погребват в хралупата на някое дърво.
Те смятат, че дървото ще излекува раната и ще погълне тялото и душата на детето.

По каменистия бряг се блъскаха няколко клона под напора на вятъра. Хралупата в старото дърво не бе издържала и се бе разцепила.

Петър вървеше мълчаливо, навел глава надолу. В крака му се вряза остър камък, но той подтисна болезнения си стон. Боляха го раменете и краката от бягането.

Успя да се отърве на косъм от преследвачите си. Тук едва ли щяха да го търсят.

Петър седна, отпуснал глава в шепите си и разсеяно започна да гледа брега. Личеше, че започва отлива. Постепенно границата между скалите и морето стана по-голяма.

Появи се пясък, върху който имаше своеобразни миниатюрни планини, долини и морета.

Един рак притича през пясъка, застана на ръба на една приливна яма и започна да дърпа някаква полузаровена черупка.

След като дълго дърпа и дълба около нея, успя да я измъкне. Това бе бяла раковина с бледо оранжеви ивици.

Ракът размаха щипките си. Навярно ликуваше, че си е намерил нов хубав дом. Но нямаше време да се нарадва на успеха си, защото вятърът му отнесе раковината и тя отново цопна във водата. Тя отплава като малка лодка, носеща се по вълните.

Ракът с тъга гледаше как придобивката му, която с такава голяма мъка и напрежение извади, си отиваше.

Петър, който наблюдаваше всичко това, се усмихна:

– Отплава, приятелю, какво да се прави. Такъв е животът. Мислеше, че си постигнал мечтата си и изведнъж, губиш я завинаги. Искаше това да е новият ти дом, но той отплава.

Изведнъж осъзна, че трябва да продължи по пясъка, в противен случай и той като рака щеше да се раздели с мечтата си, особено ако го настигнат тези, които го преследваха.

Птиците записали своите малки в училището на совата.

В една безлунна нощ совата накарала малките птиченца да накацат на един клон и започнала да ги подготвя за живота.

Тя им дала знания, умения и навици по основите на науката за гадаене по звездите, за философската самота в хралупата и за организацията на животните през нощта.

След това провела изпит, дала им дипломи и им казала:

– А сега вървете и живейте!

След това влязла в хралупата си.

Настъпило утрото и изгряло слънцето. Учениците се огледали, на небето нямало звезди, нямало самота, а  гората не изглеждала като през нощта. Как да живеят?

Те започнали да викат на совата:

– Ти ни подготви за нощен живот в гората, а ние сме птици живеещи на светлина. Как ще живеем сега?

– Сами се оправяйте, – въздъхнала совата и се потопила във философската си самота в хралупата.

Много собственици на котки знаят, че техните любимци обичат да влизат в кутии. В малки и големи по размер, те го правят много изящно.

Ветеринари установили, че има няколко причини за това странно поведение на котките.
1. Затвореното пространство представлява защита.

Котки в дивата природа се крият в хралупите на пещери и дървета и домашните предпочитат кутията.

2. Кутията е комфортно място за скриване от проблемите.

Котките предпочитат да избягват срещи с врага и не развиват
стратегии за разрешаване на конфликтите.

Ако някоя котка е уплашена, за нея най-удобното място да се скрие от проблемите е кутията.

Ако в къщата няма кутия, котката се завира в обувка, ваза, чанта и други уютни места.

3. Кутията  е място, където котките се топлят.

За котките най-комфортната температура е от 30 до 36 градуса по Целзий.

За това те обичат батериите, слънцето и уютната кутийка.

Картонът притежава  топлоизолационни свойства, което дава възможност на котката да се стопли в кутия изградена от него.

Жалко, че котките не говорят човешки езици, иначе до сега да сме разбрали техните тайни.