Дойде време, жеравите се събраха и се приготвиха да отпътуват. Тяхната природа ги мамеше далече на юг. Те не можеха да стоят на едно място, така бяха устроени.

Видя ги враната и реши веднага:

– И аз ще отлетя със тях. Искам да видя свят и чужди места.

Жеравите я изгледаха със съжаление, а някои от тях дори възроптаха:

– Как ще лети с нас?

– Силите няма да ѝ стигнат!

Водачът на ятото си каза тежката дума:

– Щом иска нека лети. Няма да е за дълго. Нека се разделим със тази земя в мир, без караници и препирни.

Цял ден летяха, а през нощта се спряха до устието на една голяма река. С тях все още бе враната.

Най-мъдрата и стара птица от ятото ѝ каза:

– Пътят на юг не е много лесен и краят му стигат най-силните.

Тъмно перестият обитател на градовете задъхано , но гордо отговори:

– Аз съм силна! Приятни сънища…..

И веднага потъна в дълбок сън.

На разсъмване ятото се издигна в небето. След тях потегли и упоритата врана. Лети, здраво стиснала клюн, тайно си мечтаеше да си е в къщи.

Настъпи нощ, но жеравите продължаваха да летят. Под тях в океана се отразява луната. А на враната така силно ѝ се спеше, под крилете си усещаше само волния вятър.

На третия ден ятото стигна до желаната земя, но враната не беше с тях. На хоризонта се виждаше само обширно пространство от вода. А вятърът издувайки бузи към скалите, издаваше тихи вопли.

Залезът се окървави. Жеравите бяха много уморени. По пътя се бяха сприятелили с враната и сега им бе тежко за нея:

– Жалко , че я няма и изчезна на края …..

Изведнъж като в приказка, въздухът се разтвори и в пясъка падна черната врана.

Водачът на ятото възторжено я приветства:

– Колко си дребна, а ….! Прекланям се пред упоритостта ти! Въпреки, че имаш малка сила, все пак пристигна с нас на юг. Виж колко хубаво е тук!

Враната не извика: „Ура!“ Само клюмна глава и прошепна уморено:

– Май съм си загубила ума. Що ли ми трябваше? Макар и „силна“, но май все още глупава.

В предградията на един град живееше Владимир. Той бе художник. Обичаше да гледа как слънцето се скриваше зад хоризонта.

Владимир или Влади, както го наричаха, мечтаеше да изобрази света, който му изглеждаше прекрасен и разнообразен, върху платно с четката си.

Съдбата се оказа благосклонна към него. Той стана известен художник не само в своята страна, но и в много други. Картините му се продаваха на баснословни цени.

Веднъж Таня, красиво момиче, срещна Влади. Шеговитият ѝ поглед и руменината ѝ го плениха и художникът реши в сърцето си: „За нищо на света няма да я пусна, докато не предам образа ѝ на платното“.

И Влади започна да рисува портрета ѝ вдъхновено, забравяйки всичко около себе си. Нарисуваното момиче разкриваше всеки детайл дори и най-малкия намек за красотата на Таня.

Девойката погледна платното и каза:

– Доста добра четка! Много сполучлив портрет!

Влади се разсмя на наивността на момичето:

– Каква връзка има тук четката? Това е дело на моя талант. Дори с въглен мога да изобразя целия свят, а нощта мога да направя светла и прозрачна.

Таня се усмихна и без да се смущава ни най-малко каза:

– Струва ми се, че вие сте като четка в Божията ръка. И за да разберем красотата, премъдрият Творец, чрез вашите платна, ни открива Своя свят.

Лицето на Влади помръкна, усмивката му се стопи мигновено. Огорчен художникът каза малко раздразнено:

– Не творец, аз го нарисувах! Чуваш ли ме добре, аз го направих! Грешиш, като си мислиш, че аз съм четка в нечии ръце.

Влади отново размеси боите си и сложи ново платно на статива. С уверена ръка започна да нанася с четката нови щрихи.

Един час по-късно нямаше по-нещастен човек от Владимир. Работата му върху платното изглеждаше като нацапана от бездарен художник.

Той смени платното, отново смеси боите, но всичко бе напразно.

Влади счупи четките си, започна да се търкаля по пода и безпомощно да вие. Той се чувстваше нещастен и безполезен. Нямаше и следа от майсторската ръка на художника, който бе известен в цял свят.

Владимир заживя в един мизерен килер.  Гледайки към поредния залез, той обичаше да казва:

– Всичко е нетрайно на тази земя и хората не са по-големи от четка в Божията ръка.

Сватбата е хубаво нещо, но Слави пристъпи към нея с малко притеснение.

Денчо, първият му приятел го смушка в ребрата:

– Какво си увесил нос? Забавлявай се, Дидка е яко парче! Какво те смущава?

Слави въздъхна тежко:

– Гледам майка ѝ Рена и се чудя кога ще почне да ни се меси в семейния живот.

– Не бери грижа за това, – посъветва го приятелят му. – Като му дойде времето, сам ще измислиш, какво да правиш.

Но Слави не можеше да се успокои. Наслушал се бе на разкази с оплаквания от вредни тъщи. Осен това Дидка бе единственото ѝ дете, а майка ѝ бе сама. Всичко можеше да се очаква.

Мина време, но тъщата за радост на Слави, не се появяваше често на хоризонта. Тя всеки ден звънеше на дъщеря си и двете тихо си говореха, но това бе всичко.

Когато му се роди син, Слави изтръпна:

– Сега по цяло денонощие ще стои у дома и ще ни учи на ум и разум.

Но Рена не направи така. Тя купи количка за детето, донесе цяла чанта с памперси и дрешки за малкия, но след това тихо се оттегли.

Е, понякога седеше с внука си, докато Дидка ходеше до поликлиниката или зъболекарят, но това бе за кратко време.

Един ден Слави предложи на жена си:

– Хайде тази година да отидем на море, а детето ще го оставим на майка ти, да му се порадва по-дълго време.

Дидка се усмихна и каза:

– Защо не поговориш за това сам с майка ми?

Слави вдигна рамене:

– Защо пък да не поговоря с нея?

Речено сторено. Слави се приготви предварително. Взе сладки и бонбони, и отиде при тъщата си.

Тя го посрещна с усмивка и му предложи чай. Слави похапвайки си от сладките и пиейки от време на време от чая, започна от далече:

– Хубаво би било нашият Румен да прекара известно време с теб през лятото, вярвам ще ти хареса тази идея. Знам, че обичаш внука си и не би изпуснала такава възможност. А ние с Дидка през това време ще отидем на море, малко на почивка.

Рена го изслуша внимателно и кротко му отговори:

– Разбира се, бих взела Румен през лятото, това не е проблем за мен. Но кажи ми, скъпи зетко, кога ще имаш възможност да заведеш тригодишния си син на море? Само сега. Защото следващата година  той вече ще е на четири и няма да е същото.

Слави въздъхна и си помисли: „Почна се“.

Рена продължи:

– А ти ще загубиш през това лято общението със сина си. Нима ще ми отстъпиш такива безценни и незабравими мигове? След 10-15 години твоят син няма да поиска да дойде с теб, защото ще се чувства голям и ще има свои приятели.

Слави разбираше накъде вече биеше тъща му.

– Той бързо ще порасне, – продължи поучението си тя, – но ти няма да имаш спомени, как за първи път си го държал за ръка и синът ти с възторг е гледал разбиващите се в брега вълни. Нито как заедно сте събирали мидени черупки или строили пясъчни замъци. Ти решаваш, но е хубаво сам да покажеш на сина си морето, той дълго ще помни това. Не го лишавай от тази радост!

Слави се замисли: „Всяко лято ме изпращаха при баба на село. Моят баща никога нямаше време за мен, беше все на работа. След това получи инфаркт. И никакъв спомен не ми остана от него“.

– Ти си много мъдра жена, – каза Слави. – Това лято трябва да заминем на море заедно с Румен. Ти си права не бива да губя това безценно време, което мога да прекарам със сина си.

На християните се казва да не обичат света. Но какво означава думата „свят“? Често хората отговарят неправилно на този въпрос.

Светският дух е светоглед, специфична атмосфера, която прониква в цялата човешка общност. В този светоглед човек е по важен от Бога и Неговите заповеди.

Хоризонтът в този свят е ограничен, не допуска мисли за Бог или вечността.

Той има хиляди различни проявления – в навиците, в егоистичните удоволствия, в стремежа към материалните неща, в прекомерната амбиция, в самоизявата за сметка на другите.

Нужно е да избягваме всичко онова, което Бог приема за грешно, тук не може да има никаква неяснота. Но някои аспекти на ежедневието не са непременно грешни сами по себе си, те стават грешни само когато злоупотребяваме с тях.

Ако нещо е приятно, не е задължително да е лошо. Например,  амбицията е присъща характеристика на един силен характер, но прекомерните амбиции са разрушителни.

Бъдете внимателни, така че светския дух да не проникне в живота ви. Библията ни предупреждава: „Не любете света, нито каквото е на света“.

В парка бе тихо. Сякаш хората се бяха изпарили. Времето беше хубаво и създаваше условия за размисъл.

Пламен седеше на пейката зареял поглед във високите дървета. До него седеше Цветан и чоплеше с маратонката си дребния чакъл край пейката.

– Разбери не мога повече, – каза Пламен. – Никога не съм предполагал, че такъв проект ще стигне до задънена улица, а колко обещаващо изглеждаше от начало.

– Нали каза, че е имало хора, които са се отдръпнали по-рано, ти защо не го направи? – попита Цветан.

– Надявах се……, очаквах….. – махна с ръка Пламен.

– Знаеш ли при нас има един много интересен начин за ловене на раци, – усмихна се Цветан.

– Каква е връзката, с моето положение? – намръщи се Пламен.

– Има много общо, – каза Цветан, – сега слушай. Закачаме парче месо, в повечето случаи пилешко на дълга връв и я хвърляме във водата. Когато ракът започне да дърпа връвта, започваме бавно да я изтегляме. Раците се хващат здраво за месото и попадат в капан.

– Е, и? – нетърпеливо се обади Пламен.

– Този метод действа безотказно, – започна убедително Цветан, – само защото раците не знаят кога да се откажат. И с нас се случва така. Хващаме се здраво за някой тежък товар в този свят и полагаме огромни усилия, за да го задържим.

– Да, вярно е, – съгласи се Пламен, – често се вкопчваме в проблемите и се опитваме сами да ги разрешим.

– Тогава губим хоризонта – плесна с ръце Цветан – и не проявяваме достатъчно мъдрост, за да се пуснем и освободим от примката.

– Лесно е да се каже, – измърмори Пламен.

– Трябва да признаем своето безсилие и да възложим проблемите си на Бога …..

– Да, но ….., – Прекъсна го Пламен.

– За да го направим, – каза възторжено Цветан, – трябва да се откажем от желанието си да контролираме неговото решаване. Тогава Господ ни дарява с мир, който надхвърля нашите разбирания и ни извежда от мрака.

– Да, прав си, – съгласи се Пламен. – Трябва да се пусна от проблема, в който съм се вкопчил и да ги възложа на Бога.