Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Бе невероятно топло за декември. Хората се радваха на слънцето, но говореха обезкуражено:

– Това не е на хубаво.

Мими и Мая се радваха на топлия ден. Двете седяха на пейката пред техния блока.

Мая предложи:

– Представи си един идеален свят.

– А това означава ли мир? – попита Мими.

– Е добре, представи абсолютно спокойствие, – Мая перна Мими по носа.

– Перфектния свят допуска ли радост? – Мими не отстъпваше така лесно.

– Опитай се да създадеш най-голямото според теб щастие, – посъветва я Мая.

– В този измислен свят ще има любов?

– Тогава помисли за място, където за любовта няма граници.

Този път Мими не реагира. Тя мълчеше, стискайки силно очите си.

– А сега, – тайнствено каза Мая, – представи си небе. Наслади му се.

– Аз копнея за него, – въздъхна Мими.

И двете момичета се засмяха.

Мая добави:

– Никой никога не си е представял какво е приготвил Бог за тези, които Го обичат.

Както и да си го представяме, едва ли ще успеем, да постигнем задоволителен резултат, но това не ни пречи да мечтаем и копнеем за него в стихове, проза или просто да нарисуваме една картина, изобразявайки го.

Динка бе получила от баба си пръстен. Още като го видя, веднага го хареса. Той бе семейна ценност, която се предаваше от майка на дъщеря, но баба ѝ пожела направо да го даде на нея.

Един зимен ден навън бе много студено.

Пръстенът, който Динка не сваляше от ръката си, изведнъж се спука и се разпадна.

– Какво му стана, – с болка извика Динка.

Тя бързо отиде до близката бижутерска работилница и помоли:

– Поправете го, той е много скъп за мен.

– Момиче, златото, от което е направен този пръстен съдържа голямо количество примеси, за това се е разпаднал в студа, – обясни бижутерът.

За пръстена нямаше никакъв начин да бъде възстановен. Колко жалко!

Връщайки се у дома Динка започна да разсъждава на глас:

– Така става и с нас. Когато допускаме нещо нечисто в себе си, ставаме заядливи и се дразним от най-малкото нещо.

Тя въздъхна дълбоко и продължи да развива мисълта си по въпроса:

– А тази нечистота има сила да разрушава душата и негативно да влияе върху мотивите на поведение. Не трябва да позволяваме на тази смесица от мърморене, оплаквания и възмущение да изпълват сърцата ни. Ако непрекъснато мрънкаме и се оплакваме, рискуваме да станем носители на недоволство, което засяга нас и живота на хората наоколо. А в противен случай …

Динка се завъртя около себе си, усмихна се и добави:

– В сърцето ни няма място за недоволство и мрънкане. Именно като не допускаме тези примеси в себе си, започваме да светим в мрака на този паднал свят.

Ние можем да излъчваме светлина, която принадлежи на Спасителя в нас.

Той беше съвършен Художник. Първо го носеше само в съзнанието Си, но дойде време и създаде шедьовъра си.

Това бе картината на благодатта, която Неговия възлюбен Син щеше да пресъздаде с Живота Си.

Да се върнем малко по-назад.

Преди да спре дъхът ни пред блясъка на творението, Той направи план за съвършеното Си общение с хората.

Изведнъж се появиха нежелани нюанси върху пейзажа.

Дълбоки и тъмни сенки. Те бяха резултат от бунтовния избор на човека да живее независимо от Неговата благодат. Тези краски помрачиха делото Му.

Цялото творение бе обгърнато в мрак.

Ами сега? Как ще постъпи Създателят?

Ще изкупи ли Своя шедьовър?

Какво би могло да спаси жалките портрети, в които бе вдъхнал жизнено дихание?

Художникът заплака.

Потопи четката си в аленото и написа върху грубото дърво:

– Обичам те!

Закачи го в небето, за да може всеки да го прочете.

Това послание бе с определена цел: Да върне цвета на живота ни и да прогони тъмнината от нашите сърца.

Нека красотата край нас напомня за Неговата загриженост относно всеки детайл от живота ни и жертвената Му любов към всеки един от нас.

Рождество наближаваше. Хората се суетяха какво ще има на трапезите им и какви пожелания ще изпратят на близките и приятелите си.

В навечерието на празника Стефан и сина му далеч от шума и напрежението около празника тихо разговаряха.

– Виж Нено, – Стефан погледна навън и се обърна към сина си, – раждането на Исус е много повече от една история.

– Не разбирам какво целиш, – вдигна рамене Нено.

– Това е история и за това колко близо ще дойде Христос до всеки от нас, – кимна Стефан.

Нено разтърси глава неразбиращо, а баща му попита:

– Къде ще отиде Бог, за да докосне света?

Нено повдигна рамене, а Стефан го предизвика:

– За отговор погледни Мария, но по-добре погледни дълбоко в себе си.

Нено внимателно слушаше баща си, но не се досещаше , какво иска да му каже, за това очакваше повече обяснения.

– Христос растеше в Мария, докато се роди, – Стефан вдигна показалеца си нагоре. – По същия начин Исус расте в нас, преди да се появи в думите, действията и решенията ни. Ние сме тези който трябва да разкажем на хората от този свят за Христос.