Плачът бе викът на разбитото и неизлекувано сърце, което се взираше в страданието, залиташе, плачеше и викаше:

– Искам справедливост.

Плачът не се задоволяваше с повърхностни и шаблонни отговори.

Той изискваше:

– Достоверност и точност.

И заявяваше твърдо:

– Не се страхувам от въпроси без отговор.

Плачът бе песента на съмняващата се душа.

В нашето време той е изпаднал в немилост, защото не знае как да се справи с тъгата.

– Предпочитам отрицанието, – твърдо отстояваше плачът своето.

И предлагаше:

– Нека хората приемат рекорден брой медикаменти или по-добре да притъпят сетивата си с развлечение и дигитални средства за разсейване. Опиянени от комфорта те ще подтискат неудобните въпроси относно живота и Бога.

Но това не може да продължава безкрайно.

Плачът настояваше:

– Аз не съм противоположен на вярата. По-скоро съм вяра смесена със скръб.

Колкото по-силно вярваме в Божията доброта, толкова по-горещо протестираме, когато нещо я скрие от нас.

Нормално е да дадем глас на самотата си, да извикаме високо оплакванията си, да сме ядосани, да нямаме всички отговори……

Въпреки това Бог тича към нас, прегръща ни и плаче заедно с нас там.

И тогава забелязваме през сълзите, че Този който плаче има прободени ръце. Тялото Му е наранено, а лицето обезобразено.

И осъзнаваме, че Той също страда.

Елена бе потънала в собственото си блато от мрачни мисли и емоции.

– Съпругът ми ме изостави с двегодишно дете и тонове дългове, – бясно говореше на висок глас Елена. – Той започва „новия“ си живот с жена на около половината от неговата възраст в чужда държава.

Тя бе много огорчена и искаше по някакъв начин да му отмъсти.

– Мразя го. А Ти, Господи, къде си?

С течение на времето огорчението притъпи способността ѝ да усеща присъствието на Бог. Загуби мира и радостта в себе си.

Дните ѝ се струваха безкрайни и самотни.

Един ден Елена се осъзна, падна на колене и се помоли искрено:

– Господи, избирам да простя на онези, които са ме наранили, обидили, злоупотребили с мен, използвали или онеправдали. Помогни ми, Боже, да разпозная стратегията на врага да ме впримчи в неприязън, огорчение и непростителност. Помогни ми да не съдя хората за греховете им. Научи ме да избягвам да отговарям с осъдително сърце, когато ме боли. Излекувай емоциите ми и обновявай праведен дух в мен. В името на Исус, Амин.

Пак дебат. Отново уточнение и разбиране.

Трима млади хора бяха на едно място и какво друго да правят, освен да споделят мисли, разочарования и успехи?!

Захари отбеляза:

– Харесва ни да мислим, че сме верни хора.

– А защо не? – повдигна рамене Райко. – Отиваме навреме на работа, отделяме достатъчно време за семейството си. Когато се ангажираме със дадена дейност я изпълняваме …

– Но независимо колко силно се стараем да бъдем верни, ние не сме съвършени, – прекъсна го възмутен Захари. – Навярно ще пропуснем среща, детски футболен мач или ще забравим за някой доброволчески ангажимент.

– Тъй като не можем винаги да сме верни хора, обнадеждаващо е да знаем, че служим на един верен Бог, – оповести тържествено Въло.- Той е винаги верен да се отзове и да работи в нашия живот. Спазва обещанията Си и чува нашите молитви. Най-важното е, че винаги остава с нас.

– В живота ни се случват неща, които ни пречат да сме изцяло верни на другите, – уклончиво започна Захари. – Понеже сме хора, се изкушаваме да правим избори въз основа на собственото ни самосъхранение, егоизъм и алчност.

– Много просто, не можем да сме перфектни през цялото време, – съгласи се Райко.

– Ако ние не се отзовем, Бог го прави. И Той нежно ни води обратно към работата, която ни е дал специално да вършим, – уточни Въло, – свързана с това да бъдеш на разположение на другите.

– Но ние сме несъвършени, – възрази Райко. – Как ще станем верни?

Въло се усмихна и обясни:

– Когато се обърнем към Божието съвършенство във времето когато то не ни достига, Неговата вярност ни променя.

Марин се усмихна подигравателно и попита:

– Ако спасението е безплатно, тогава защо трябва да давате пари в църквата?

Баща му се замисли и даде следния отговор на сина си:

– Водата е безплатна, но за помпите и тръбите, чрез които тя достига до теб, се изисква поддръжка, а за това са нужни пари. Когато подкрепяме църквата с нашите финанси, ние подкрепяме Божието дело.

Усмивката на Марин се стопи и той се замисли, а баща му продължи:

– Исус даде всичко за нас. Времето Си, за да покаже състрадание към множествата. Даде Своето изцеляващо докосване на хора, които имаха физически недъзи.

Марин само въздъхна.

Баща му стана още по-напорист:

– Той даде ръцете и краката Си, за да бъдат приковани на кръста. Главата Си, за да носи венец от тръни. Ребрата Му бяха прободен с копие. Позволи да бъде бит от бич. Той даде живота Си и умря вместо нас. Даде всичко! Когато се доверим на Него, получаваме всичко.

Марин наведе глава.

Баща му не спираше:

– Когато поставим Бог на първо място, Той ще благослови нашите семейства, църкви, бракове и финанси. Ще ни благослови във всичко, което правим.

Марин се просълзи. Думите на баща му докоснаха дълбоко сърцето му.

Той не беше вече същия.

Правите ли нещо, за да поддържате помпите и тръбите на Евангелието в добро работно състояние?

Поставете Бог на първо място в живота си!

Преди появата на коронавируса Галя посещаваше фитнеса по няколко пъти седмично.

Дойдоха ограниченията и упражненията станаха онлайн.

Така Галя започна да тренира в своя импровизиран салон у дома.

Когато свършиха затрудненията при събиранията, Галя си каза:

– Нямам никакво желание да се върна във фитнеса. Мога да си тренирам и в къщи.

Но когато го направи бе залята от радост:

– Имам чувството, че се върнах у дома.

Галя видя хора, които бе забравила. Те бяха доволни да я видят, а и тя се радваше на срещата с тях.

По същия начин имаме по-голяма радост, когато принадлежим към жизнена църква с братя и сестри в Господа.

Независимо дали преживяваме великолепни общности на земята или не, можем да се доверим на Бог да направи всичко ново за нас, когато се присъединим към Него в новото небе и новата земя.

Той ще утоли жаждата ни с Неговата вода на живота.