Често родителството се превръща в поредица от ежедневни битки с детето, което води до нервен срив на майката и капризничене на детето.
И защо е всичко това?
Защото ние виждаме света и събитията в него по съвсем различен начин. Ако отчетем това, става много по-лесно да си взаимодействаме с детето. Можем да намерим решение и в най-сложните ситуации и най-важното е, че се прекратява „войната“ между родители и деца.
Представете си следната ситуация.
Вечер. Дете увлечено играе с новото автомобилче. Майката приближава и му казва:
– Време е за сън.
И чува възмутения глас на сина си:
– Не!
Майката започва дълго обяснява:
– Късно е. По това време всички деца са вече в креватчетата си.
Но това в ушите на детето звучи по-скоро, като „мама нещо разказва“.
Но може да се постъпи и така.
– Хайде да играем с това автомобилче. О, но то вече иска да спи. Хайде да го приберем в гаража и да го сложим да спи.
След пет минути детето ще е по-склонно да ви чуе и да иде в кревата.
Времето за децата е това, което преживяват или изпитват.
Ако искате да приканите детето да спи, може да се опитате да му кажете, че утре ще бъде нов ден и вие нещо ще правите, но това за него е лишено от детайли и активното му участие.
Много по ефективно е ако се разкаже за „неговото утре“ в подробности. Например:
– Утре ще се возиш на трамвая. Ще видиш слон. Ще си играете с Петърчо.
Тогава детето с желание очаква „утре“ и веднага се приготвя да спи.

Даниела вдигна очи и се загледа през прозореца. Беше започнало да се смръчава. Клоните на дърветата се открояваха в бледото небе.

– Винаги съм предполагала, – каза Даниела, – че между момчетата съществуват много близки приятелства. Като между Давид и Йонатан.

Емил сви рамене.

– Имал съм приятели, разбира се, но с никой от тях не останах заедно през годините. Нямам такъв приятел, който да нарека истински.

– Жалко, – каза Даниела. – А не съжаляваш ли, че е станало така?

Емил се позамисли:

– Бих искал да имам много приятели.

– Но ти можеш да имаш много приятели, хората на твоята възраст се сприятеляват толкова лесно.

– Не и аз, – възрази Емил. – Това, което искам, е само …..човек, който да ме разбира и подкрепя в живота.

Даниела взе чашата си кафе, отпи от нея и каза:

– Радвам се, когато успея у някого да предизвикам размисъл.

Двамата бяха интересна двойка. Емил беше на 25 години, строен млад човек, а Даниела стара жена, с посребрени коси. Често се събираха на кафе. Емил, често идваше за съвет при нея, тя му бе като майка, защото неговата бе починала много рано. На старата жена и беше приятна неговата компания. Понякога с въпросите си я връщаше в миналото ѝ.

Скоро го беше зарязала приятелката му, но Емил още таеше надежда, че тя пак може да го потърси.

Той беше навел глава и съсредоточил погледа си в една точка. След малко продължи мислите си на глас:

– Как става така, че човек се увлича по някой, който не го прави щастлив? Ти не си била щастлива с него, нали?

Тя му беше разказвала за голямата си любов, но …. беше останала сама.

– Не, не бях щастлива.

– Много ми е интересно, това не го ли осъзна още в началото, имам в предвид, че нищо няма да излезе от връзката ви?

– Много често се случва да обикнеш неподходящ човек и да продължиш да го обичаш с надеждата, че нещо ще се промени. Бях влюбена в него до уши. Обичах го толкова много, че той беше единствения човек, когото исках да виждам. Всичко друго нямаше значение. Като си помислих за болката, която щях да изпитам, ако се откажех от него, изтръпвах и за това упорствах.

Тя се върна в спомените си. Той я изостави само заради това, че родителите му не бяха я одобрили. След това тя чу, че забягнал с някаква проститутка и се оженил за нея. Мислите ѝ хвърлиха тъжна сянка върху лицето.

– Съжалявам, – каза Емил. – Не трябваше да те разпитвам.

– Аз не съжалявам, – отвърна Даниела. – Виждаш как човек взема големи решения, когато не е на себе си и греши. Внимай, не позволявай така да ти се замае главата, че да объркаш живота си.

Какво можеше да ѝ каже. Той обичаше, но не беше обичан. А когато човек е така, много боли …..

Боряна ядеше на бюрото, когато Раданова я повика в кабинета си. Когато Боряна влезе, Раданова изстреля на един дъх:

– В края на годината напускам, ще се омъжа за Сашо банкера и ще се преместим да живеем във Варна.

Боряна се стъписа и не повярва на ушите си. Тя  погледна Раданова и едва успя да каже:

– Не можете да го направите! Ами кариерата ви …..

– Знам, Боби, знам, – каза Раданова и посегна към цигарите си. – Последния път, когато някой ми предложи брак, беше преди десет години и аз му отказах, защото прекалено много държах на кариерата си, а и трябваше да се преместя във Видин. Възможно е, тогава да не съм била достатъчно влюбена в него. Както и да е, не мога да рискувам още дест години. Сашо иска истинска съпруга, която да се грижи за него и дома му. Не ме гладай така, Боби, на тридесет и осем съм вече. Малко съм стара за бебета, за това трябва да внимавам. Не искам да свърша като някои жени издигнали се в работата си, но са останали самотни и огорчени, а компания единствено си намират по време на конференциите.

Боряна беше толкова шокирана, че бързо смотолеви:

– Честито!

След това отиде в стаята си и избухна в сълзи. Защо и тя самата не знаеше. Раданова беше пример в живота ѝ. Тя беше постигнала всичко, за което Боряна мечтаеше – успех, слава, пари, независимост, а сега се отказваше от всичко заради един мъж. За да бъде съпруга, затворена в дома си.

След това Боряна отиде отново при Раданова и каза:

– Извинявайте! Радвам се за вас! Вие сте постигнала всичко и крайно време е да проодължите по-нататък.

Раданова се засмя:

– Не, не съм постигнала всичко, но и това, което съм имала възможност да направи, съвсем не е малко.

Боряна се върна уплашена на бюрото си. Тъгуваше, защото беше изгубила своя пример в живота. Беше се заклела, че няма да позволи на мъж да я спре в кариерата ѝ. Но след като Раданова можеше……

Татко се прибра от работа и започна да обсъжда нещо на висок глас с майка ми. Радителите ми започнаваха да крещят. Застана до тях, но те не ме виждаха.
Думите бяха ясни за мен, но ставаха все по-силни, сякаш набъбваха и не можеха да проникнат в ухото ми. Те се блъскаха едни в други, разделяха се на срички, след това на букви. Буквите се смесваха и обикаляха около главата ми като стегнат, тежък шлем.
Ушите ме заболяха, разплаках се и избягах в стаята си. Но буквите като злобни пчели летяха след мен и ме жилиха. Аз се мятах и търсех къде да се скрия, за да не ме намерят.
В килера беше тъмно. Аз се скрих зад мамините рокли в гардероба и си затиснах ушите…
Какво, прилича на вашето дете ли? В такъв случай, помислете си добре. Върху вас лежи най-голямата отговорност за неговото възпитание и развитие. Във вашето дете Бог е заложил голям потенциал. Нима ще го похабите?

В началото на 20 век в Тибет се взимали около 2000 вида държавни данъци.
В тях влизли данък за сватба, раждане на дете, правото да се пее, да се танцува, да се бие камбана или барабани, ………
През 1926 г. в Тибет започнали да събират армия.
В случая им трябвали много пари, но всички възможни причини за събиране на пари чрез данъци, били вече измислени.
Тогава Далай Лама въвел данък за ушите. Ами ако някой нямал едно ухо или и двете му були откъснати?
А ние се оплакваме, че плащаме „големи“ данъци!? Ей, я по-тихо, нали още не сме почнали да плащаме за въздуха, който дишаме. И той е един въздух, просто не ми се говори за това…..