Зимна вечер. Михаил вървеше безцелно по улиците, а снегът бавно падаше и покриваше със снежната си белота всичко наоколо.
Стигна близо до училището. Снегът вече му бе нахлупил бял калпак. Наоколо всичко тънеше в тишина.
Изведнъж погледа му попадна на малка детска ръкавичка, полузатрупана от падащия сняг.
„Вероятно, някое дете я е изтървало, когато се е прибирало от училище за в къщи, – помисли си Михаил. – Сигурно това дете и сутринта ще мине оттук“.
Той извади ръкавичката, изтупа я от снега и я закачи на клонче от дърво, намиращо се до пътя.
На следващата вечер Гриша отново мина оттам.
На същия клон бе забоден лист хартия от ученическа тетрадка, който се бе понамокрил малко от снега.
На него с едри букви беше написано: „Благодаря ви!“

Позволих им да го подържат, когато разбраха, че положението му беше безнадежно. Сестрата го пови и го подаде внимателно на майката. Тя усещаше топлината му и знаеше, че още е живо. Повдигна го. Целуна го по челото, а след това и по бузките.

– Не е възможно да е истина, – изстена бащата и очите му се напълниха със сълзи.

Той продължаваше да гледа бебето напълно шокиран. Протегна ръце и взе детето от майката. Върху малкото личице на бебето капна сълза, след това още една.

–  Извинявай сине, –  каза бащата и нежно обърса покапалите сълзи. – Съжалявам, че не те опазихме. Няма да те водя на разходка. Няма да присъствам на изявите ти във училище и ……толкова много исках да сме заедно…….

Жената силно се притисна към мъжа си, който все още държеше детето в ръце си. Времето минаваше, но те бяха изгубили престава за него. Очите им не се откъсваха от бебето. Единственото им желание беше да споделят остатъка от живота му.

То ги напусна с тиха въздишка и глава обърната към майка си, която отново го бе поела. Моментът беше ужасен. Малкото личице беше напълно безжизнено. Мъката ги сграбчи и те осъзнаха, че тяхното бебе си беше отишло.

Жената роптаеше и крещеше с приглушен от болката глас:

– Това е толкова жестико и несправедливо! То на никого лошо не е направило, а си отиде….защо то….. Боже, да беше взел мен по-добре, – ридания разтърсиха слабичкото ѝ тяло.

Хората от персонала бяха много внимателни, но какво можеха да направят в такъв момент….Една от сетрите прегърна жената. Посегнаха да вземат мъртвото телце от нея, но тя се хвърли като тигрица:

– Не, не го пипайте! Искам да остана с него.

Мъжът поиска да каже нещо на жена си, но видя обезумелите ѝ очи и тихо тръгна към вратата.

Едва след два часа, когата жената вече беше утихнала, успяха да вземат мъртвото бебе и да го отнесат.

Слънцето се бе скрило този ден и черни облаци забулиха небето. Необичайно за летен ден, духна студен вятър и листата застенаха по дърветата…..

„Създаването на илюстрации е моята страст и няма по добра награда от тази да знам, че моите картини предизвикват усмивки у хората“.
Елина живее и работи във Великобритания. Тя започва да рисува от момента, когато се е научила да държи молив.
Любовта към рисуването  много ѝ е помогнало в живота.
В училище е била любимка на децата, защото е рисувала забавни карикатури на учителите.
А учителите намерили в нейния талант предимство. Винаги имали художник под ръка за училищния вестник.
След дипломирането си младата художничка започва да рисува за вестници и списания. А сега илюстрира детски книжки и създава симпатични поздравителни картички.

Как бихме живели без технически приспособления, които носим навсякъде със себе си?
Тогава ръцете и мозъците ни биха били свободни за живо общение. Преди, терминът „общуване с другите“, не се отнасяше до общуването с непознати в социалната мрежа. Първата среща се случваше в училище и ние се влюбвахме реално!
Сега това чувството на удовлетворение от общението се намира в електронна кутия. Съобщение от разстояние, електронна поща, игри, социални мрежи, безсмислено е да изброявам всичко, защото има твърде много развлечения и всяка година се появяват нови програми за устройства, които заемат свободното ни време и внимание.
Загубата на едно води до създаването на нещо друго! Героите сега се намират около екрана на компютъра. Новите смартфони стават идол. Смисълът на живота вече се заключава да си купиш и натрупаш, колкото се може повече миниатюрна електронна техника.
Днес едни джаджи изместват други, с по-нов тип устройство. Пазарът бърза да предскаже „смъртта“ на някое устройство и насочва желанията на потребителя в друго направление. Но джаджите не изчезват, а се трансформират в друго сътояние. Трудно е да се назове нещо, което безвъзвратно си е отишло и повече никога няма да се върне.
Така е устроен пазарът, той не знае какво иска, а се развива в една или няколко посоки. За да бъдем по-точни по оптималното решение на деня.
Това е най-новата „Дарвиновата теория“, произхождат нови видове устройства чрез естествения им подбор, т.е. увеличава се броя на електронните джаджи с максимална приспособимост към пазара. Въпреки, че ние, като потребители, сме склонни да приемем „голям взрив“, който е довел до раждането на джаджите на тази планета.
„Теорията на Дарвин“ в смисъл на „D.Theory“, което е английското съкращение на „теория на развитието на цифровите технологии“, заедно с вас образува колективния мозък – „Darwin Digital Lab“.
Съгласно „D.Theory“ таблетите, смартфоните и всякаква електроника от този вид ще изтласка пасивното разлечение с книгите. А това дали ще стане, времето ще покаже, то е най-добрия съдник за прогнозите на промяната.

Марта всеки ден се удивяваше на способността на Ники да чете мислите ѝ. Той беше дете със силна интуиция още от самото начало. Долавяше и най-съкровените мисли на майка си, когато тя най-малко очакваше. Сякаш общуваха по телепатия.

Често играеха на една игра „Извикай ме с мисъл у дома“. Когато вечерята беше готова и идваше време да се прибере от игра, Марта насочваше мисълта си към сина си и мислено го повикваше.

Ники идваше много бързо. Отваряйки вратата и заявяваше съвсем спокойно:

– Ето ме, мамо.

Ники беше много по-различен от останалите деца. По-късно, когато тръгна на училище, децата от класа не го разбираха и той често бе отхвърлен от тях.

В резултат на това Ники разви богато въображение. Често потъваше в измисления от него свят и губеше връзката с реалността. Той беше много уязвим от неща, които другите деца с лекота биха пренебрегнали.

Веднъж дойде разплакан от училище, прегърна майка си и каза:

– Мамо, в училище никой не ме обича.

Марта прегърна сина си. Отчаяно искаше да знае, как да му помогне…

Марта постоя за секунди така, след това вдигна глава, погледна сина си и каза:

– Ако дойде зло към теб, обгърни го с любов. Каквото и да преживяваш любовта ще ти помогне да го преминеш. Радвай се. Нищо не може да ти отнеме радостта, защото това е твоята сила..

Ники погледна майка си и кимна с глава. Той знаеше вече какво да прави.