Огнян много трудно накара приятеля си Румен да дойде с него на църква.

След службата зорноволно доведеният на богослужението се бе облегнал на стената и се присмиваше на пастира, който току що бе слушал:

– Не съм страхливец! Вашият проповедник ви кара да се покаете от страх.

– Това според теб е малодушие? – болезнено реагира Огнян. – В случая става въпрос за страхопочитание и подчиняване на нещо разумно, за да се избегнат неприятностите. Нима е геройство да се втурнеш ненужно в дадена опасност?

Румен само махна с ръка и смотолеви:

– Дрън дрън, бабини деветини ….

– Добре, – опита да се успокои Огнян, – представи си, че една сграда се е запазила и на последния етаж виждаш, че човек чете книга на терасата ….

– Веднага ще му кажа да се маха от там, – скочи веднага Румен.

– Да но този човек ти маха отгоре с ръка и ти казва: „Аз не съм страхливец, не ме плашете“. Какъв е той според теб герой или неразумен човек?

– Как няма да избяга от огъня?  – недоумяваше Румен.

– Точно така неразумни хора се стараят да бъдат храбри пред явна, но за тях непонятна опасност, от вечна погибел.

– Глупаво е…., – вдигна рамене Румен.

– В Библията се казва, че страхът от Господа съдейства към живот и всеки, който го има, винаги ще бъде доволен и злото няма да го постигне. Страхът от Господа е източник на живот, той просветлява душата, унищожава измамата и убива всички грешни желания.

– Трудно ми е да го възприема, – призна си Румен.

Огнян още по-настойчиво продължи:

– Заобиколена и запазена от Божия страх, душата не е способна на никакво зло. И ако дойде някакво изкушение или зла мисъл тя се ужасява и вика към Бога: „Господи, помогни ми!“ „Страхът от Господа е начало на всяка мъдрост“. В него се корени всяко добро нещо.

– Нима искаш да кажеш, че съм глупак? – реагира бурно Румен.

– Мъдър е този, който навсякъде и по всяко време постъпва внимателно според Божиите повеления. За това внимавай как се обхождаш, не бъди неразумен, а мъдър.

Румен мълчеше, беше навел глава и сериозно размишляваше. Присмехулната му усмивка бе изчезнала от лицето му, а в очите му все още се четеше колебание.

Той много пъти бе спорил с Огнян относно Бога, но сега нещо в него се пречупи. Усещаше, че това, което казва приятелят му е истина и то не каква да е, а правда, която до сега не бе осъзнавал…..

Сватбата е хубаво нещо, но Слави пристъпи към нея с малко притеснение.

Денчо, първият му приятел го смушка в ребрата:

– Какво си увесил нос? Забавлявай се, Дидка е яко парче! Какво те смущава?

Слави въздъхна тежко:

– Гледам майка ѝ Рена и се чудя кога ще почне да ни се меси в семейния живот.

– Не бери грижа за това, – посъветва го приятелят му. – Като му дойде времето, сам ще измислиш, какво да правиш.

Но Слави не можеше да се успокои. Наслушал се бе на разкази с оплаквания от вредни тъщи. Осен това Дидка бе единственото ѝ дете, а майка ѝ бе сама. Всичко можеше да се очаква.

Мина време, но тъщата за радост на Слави, не се появяваше често на хоризонта. Тя всеки ден звънеше на дъщеря си и двете тихо си говореха, но това бе всичко.

Когато му се роди син, Слави изтръпна:

– Сега по цяло денонощие ще стои у дома и ще ни учи на ум и разум.

Но Рена не направи така. Тя купи количка за детето, донесе цяла чанта с памперси и дрешки за малкия, но след това тихо се оттегли.

Е, понякога седеше с внука си, докато Дидка ходеше до поликлиниката или зъболекарят, но това бе за кратко време.

Един ден Слави предложи на жена си:

– Хайде тази година да отидем на море, а детето ще го оставим на майка ти, да му се порадва по-дълго време.

Дидка се усмихна и каза:

– Защо не поговориш за това сам с майка ми?

Слави вдигна рамене:

– Защо пък да не поговоря с нея?

Речено сторено. Слави се приготви предварително. Взе сладки и бонбони, и отиде при тъщата си.

Тя го посрещна с усмивка и му предложи чай. Слави похапвайки си от сладките и пиейки от време на време от чая, започна от далече:

– Хубаво би било нашият Румен да прекара известно време с теб през лятото, вярвам ще ти хареса тази идея. Знам, че обичаш внука си и не би изпуснала такава възможност. А ние с Дидка през това време ще отидем на море, малко на почивка.

Рена го изслуша внимателно и кротко му отговори:

– Разбира се, бих взела Румен през лятото, това не е проблем за мен. Но кажи ми, скъпи зетко, кога ще имаш възможност да заведеш тригодишния си син на море? Само сега. Защото следващата година  той вече ще е на четири и няма да е същото.

Слави въздъхна и си помисли: „Почна се“.

Рена продължи:

– А ти ще загубиш през това лято общението със сина си. Нима ще ми отстъпиш такива безценни и незабравими мигове? След 10-15 години твоят син няма да поиска да дойде с теб, защото ще се чувства голям и ще има свои приятели.

Слави разбираше накъде вече биеше тъща му.

– Той бързо ще порасне, – продължи поучението си тя, – но ти няма да имаш спомени, как за първи път си го държал за ръка и синът ти с възторг е гледал разбиващите се в брега вълни. Нито как заедно сте събирали мидени черупки или строили пясъчни замъци. Ти решаваш, но е хубаво сам да покажеш на сина си морето, той дълго ще помни това. Не го лишавай от тази радост!

Слави се замисли: „Всяко лято ме изпращаха при баба на село. Моят баща никога нямаше време за мен, беше все на работа. След това получи инфаркт. И никакъв спомен не ми остана от него“.

– Ти си много мъдра жена, – каза Слави. – Това лято трябва да заминем на море заедно с Румен. Ти си права не бива да губя това безценно време, което мога да прекарам със сина си.

Тодор видя през прозореца приятеля си Симеон, който носеше в ръце футболна топка.

– Каква прелест! – възкликна Тодор.

Даже от 4-я етаж ясно се виждаше, че това е истинска футболна топка, каквато Тодор и Симеон бяха виждали само по телевизора по време на футболен мач.

– Явно, че ще падне голяма игра, – каза Тодор и се усмихна, но изведнъж се намръщи. – Да, но тази топка няма да е моя. Той ще я внася и изнася, когато си иска. Ще я държи под леглото си, ще я премята в ръцете си, когато пожелае и ще ѝ се радва.

Завистта ухапа като змия сърцето на Тодор. И отровата ѝ завладя разума му.

В миналото поради завист двама съседни царе започваха война и то не каква да е, а опустошителна. И в този случай едва не стана нещо подобно.

Тодор намрази Симеон. И реши категорично:

– Край на приятелството ни. Даже и ръка няма да му подам. Никога! Какво си мисли той, че като има топка, е голяма работа?!

Изведнъж на вратата се позвъни.

– Сигурно е Симеон, – каза си Тодор ядосано. – Няма така леко да ти се размине… Сега ще ти дам да се разбереш.

Отмъстителна усмивка заигра по лицето му. И с гневна походка тръгна да отваря. Тодор със замах отвори вратата и здраво стисна ръцете си зад гърба.

На прага го гледаше широко усмихнат Симеон, който му каза сърдечно:

– Честит рожден ден! Това е подарък от мен и родителите ми, – той протегна ръце и му подаде топката.

Това беше оная същата, която Тодор беше видял през прозореца, но сега, когато беше толкова близко, тя бе неустоима.

Цялата му злоба и яд се изпариха. Тодор въздъхна дълбоко, засрами се и осъзна:

„Симеон ми е най-добрият приятел и той е много по-скъп от всяка топка. От завист, каква глупост щях да направя?“

Двете момчета си подадоха ръце и излязоха заедно да изпробват подаръка.

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.

Дончо и Павлина бяха млада двойка, които се готвеха да встъпят в брак. Бъдещето им изглеждаше розово. Но грехът подкопа това толкова дългоочаквано щастие.

След като станаха семейство, Дончо започна да се увлича по силни алкохолни напитки. В тази си пристрастеност той затъваше все повече и повече.

Дончо започна да прекарва вечерите си навън. Това причиняваше много болка и мъка на Павлина.

Времето минаваше и идеалът на сърцето ѝ постепенно и безвъзвратно се превръщаше в пияница.

Накрая тя загуби търпение и отиде в кръчмата. Атмосферата в заведението бе задушна. От димът на пушещите вътре не се виждаше почти нищо. Миришеше на пот и повръщано. Долавяха се алкохолни изпарения.

Павлина отиде при кръчмаря и възмутено му каза:

– Върнете мъжа ми!

– Ето той е там, – с усмивка кръчмарят посочи към една от масите. – Вземете си го.

Там спеше пиян млад мъж, заобиколен от множество празни бутилки. Той беше грозно отворил уста и силно хъркаше.

– Нима това е моят мъж? – ужасена възкликна Павлина. – Какво сте направили с него? Върнете ми го такъв, какъвто го знаех преди.

– Пиянството е неотслабващ и издържлив порок, – поклати глава кръчмарят като леко се усмихна. – То прави мъжественият човек плах, целомъдреният похотлив и отнема всяко благоразумие. Виното удавя разсъдъка и всяка жизнена мисъл.

– Да, виждам, – каза с огорчение Павлина, – прекаляването му с алкохола, го е направил роб на дявола.

– Сълзи, кавги, мъка, рани без причина, зачервени очи, – каза кръчмарят и погледна със съжаление младата жена, – всичко това постига този, който се е пристрастил към алкохола.

– Защо не го изхвърлите тогава? – попита Павлина настръхнала.

– Дори да го набия и изгоня от заведението, той няма да усети нищо, защото мозъкът му е замъглен и той не усеща болка. Лошото е, че на другия ден като се събуди, няма да помни нищо и ще иска отново да пие.

Павлина разплакана напусна заведението.

Алкохолът е съсипал не едно семейство.