Следобеда бе горещ и рядко се мяркаха хора по улицата. На Роса не и се излизаше, но трябваше да ходи в кметството да подпише някакви документи.

– Не можаха ли да кажат по-рано, – пъшкаше Роса, докато се обличаше. – Те са луди. Да ме карат в тая жега да вървя някакви книжки да им подписвам.

Най-накрая излезе, но по пътя не престана да негодува и да хвърля мълнии към местните управници.

Когато Роса влезе в голямата канцелария изгледа на кръв седящите зад бюрата жени и преди да им се накара, ѝ подадоха няколко листа.

– За това ли? – измрънка под носа си Роса, а после се наведи и навъсено попита – Къде?

Една от жените скокна бързо и с пръст и посочи мястото, където трябваше да се подпише.

Роса взе химикала и ядно се разписа. Бе готова да си тръгне, когато чу настойчив женски глас:

– И на другите два листа така.

Роса неохотно взе пак химикалката и затърси старателно, къде беше това „и на другите ….така“

След като драсна и там няколко завъртулки с облекчение тя тръгна към вратата.

– Е, поне тая я свършихме, – заключи тя, когато бе на улицата. – Така и така съм дошла насам, да се отбия в магазина.

В малкото магазинче Кольо посрещаше хората с усмивка и някоя весела закачка, но днес нещо не бе на кеф.

Роса забеляза гроздето и ѝ се дощя малко да си купи.

– Кольо, това не е от най-хубавото грозде – и посегна да си сложи да ѝ премери.

Магазинера мрачно отвърна:

– Не е хубаво да казваш така. Това имам това продавам …

– А бе не е като онова хубавото…, – опита да замаже положението Роса.

Двамата замълчаха. След минута Кольо наруши тишината:

– Извинявай, че бях малко груб, но не казвай така …..

Роса наведе виновно глава, пожела му приятна работа и си излезе.

На пътя си рече:

– Харесах гроздето, а капризничех като моя Доньо. Той като седне на масата и започва веднага: „Лука ти е суров, хрупа. Месото е сурово не мога да го сдъвча, …..“ Капризи! А като види огорчената ми физиономия друга песен запява: „Хубаво мирише, и на вкус съвсем не е лошо“.

Така сме всички. Нарочно или случайно се нараняваме едни други, без да се съобразяваме със състоянието на отсрещния.

Пресякоха улицата и се упътиха към парка. приседнаха на една пейка.Росица едва сдържаше сълзите си.

– Не искам да те занимавам с моите неща Ти достатъчно главоболия си имаш. Моето е направо смешно спрямо това, през което ти преминаваш.

– Какво се е случило? – кротко попита Анастасия.

– Бремена съм.

– Да не е женен?

– Да …

– И не ти е казал?

– Излъга ме, че ще ме вземе.

Анастасия поклати тъжно глава.

– Какво да правя сега? – изстена Росица. – Всичко е безсмислено

– Не е.

– В какво виждаш смисъла? Винаги съм ти се чудела. Животът е гаден и противен, а ти все намираш нещо в него. Как успяваш да правиш това?

– Ако няма нищо добро край теб, ти можеш да бъдеш това добро.

– Да бе, да….

– Наистина е така. Нима не се чувстваш по-добре, когато правиш добро?

– Какво добро?

– Все едно. Да кажеш една дума само да разведриш хората или да накараш някой да се засмее ако е тъжен…..

– Стига, моля те.

– Давай, не вземай, защото взетото понякога тежи. Така ще бъдеш и по-свободна.

Здравко бе обикновен дърводелец. Жена му почина при раждането на дъщеря им Вера и вече десет години той се грижеше сам за детето си.

Един ден Вера сериозно заболя. Извикаха лекар, който след прегледа тъжно погледна Здравко и с болка каза:

– Тя има рак. Трябва да ѝ направим операция.

– Ще намеря пари за това, не се притеснявайте, – заяви Здравко.

Той бе готов всичко да направи за детето си, нали само то му остана.

Здравко заложи дома си срещу сумата необходима за операцията на дъщеря му.

Казват, че бедата не идва сама.

Вера не издържа и почина на операционната маса.

За Здравко настъпиха тежки дни. Той не можеше вече да работи и кредиторите отнеха дома му.

Нещастен, самотен и обезкуражен Здравко седна в мразовитата утрин на тротоара и протегна ръка към малцината минаващи край него.

Подминаваха го. Не му обръщаха внимание или се правеха, че не го забелязват.

Наоколо светеха хиляди празнични светлини. Чуваше се смях и радостна глъч. Хората празнуваха.

А Здравко седеше превит на тротоара, протегнал замръзналата си ръка напред. Той вече не усещаше тялото си. Унасяше се, очите му се притваряха, а сънят го мамеше в прегръдките си.

– Чичко, – Здравко едва долови детски глас, – лошо ли ви е?

Той не можеше да се помръдне. Опита се да каже нещо, но устните му бяха като запечатани.

Изведнъж усети как здрави и яки ръце го поеха и го понесоха нанякъде.

Когато се събуди, той се намери в топло легло. Мътният му поглед различи светлинки на украсената малка елха в стаята.

– Къде съм? – попита изумен Здравко.

Над него се надвеси дружелюбно усмихната жена, която спокойно му каза:

– За сега почивайте и не се притеснявайте. Искате ли малко да хапнете? А може би желаете да пийнете нещо?

– Не, благодаря, – глухо отвърна Здравко и отново заспа.

Когато се посъвзе, той разбра, че са го намерили премръзнал на улицата и веднага са повикали лекар, след което са го пренесли наблизо в едно жилище.

Здравко плачейки разказа за загубата на дъщеря си, работата и дома си.

– Не се вълнувайте, – опита се да го успокой жената, която го бе приютила, – Бог ви обича и ще се погрижи за вас.

– Бог ли? …., – неуверено започна Здравко, но не продължи.

„Къде беше Той, когато умря моята скъпа Ана? – бунтуваше се в мислите си той. – Защо не помогна на дъщеря ми да се отърве от рака?“

Здравко безропотно наведе очи, какво можеше да каже на тези добри хора?

Благодетелите му разказаха за него в църквата и хората пожелаха да помогнат на този нещастен човек. Даряваха средства и успяха да му върнат дома, но това не бе всичко.

Душата на този човек бе наранена. Той се нуждаеше от утеха и много любов. Доста хора от църквата жертваха от времето си за Здравко. Разговаряха с него и му помагаха с каквото могат.

Измина една година от тогава.

Здравко се възстанови. Погледът му се измени.  На лицето му постоянно грееше усмивка. Той редовно обикаляше улиците и разговаряше с бездомниците. Опитваше се по всякакъв начин да помогне на тези хора, но най-вече се стараеше да приемат дара на Христос – спасението.

Отново слънчевите лъчи стоплиха земята. Беше хладно известно време, дори валя, но сега, когато е топло и приятно навън, мрачните дни неусетно се забравиха.

Ралица и Стамен седяха на балкона, наблюдаваха минаващите хора и тихо разговаряха.

– Забелязала ли си, че някои от хората нямат желание да подобрят живота си? – попита Стамен.

Точно тогава по улицата минаваше една стара жена. И двамата знаеха, че тя е много бедна и среща много трудности в живота.

– Погледни я само, – възкликна Ралица, – въпреки всичко, което преживява, тя се усмихва.

– Чух, че тази жена е загубила всичките си спестявания, – поклати глава Стамен.

– Съкратиха я, – въздъхна съчувствено Ралица, – а сега кара с една мизерна пенсия.

– Хората на нейно място биха се отчаяли, – повдига рамене Стамен, – биха загубили надежда и смисъла в живота си.

Обувките ѝ бяха износени. Жената леко накуцваше, но бе вдигнала гордо глава, което предизвика у двамата наблюдатели възторг и същевременно съжаление.

– Тя има силен дух, – отбеляза Стамен. – Не е допуснала несгодите да я смажат.

– Има хора, чиито условия на живот са много по-добри, – сбърчи нос Ралица, – но те постоянно мърморят и се оплакват от всичко.

– Бог не избира безразличните и равнодушни хора, да вършат делото Му. – Заяви Ралица, проследявайки жената, която се скри зад близкия ъгъл. – Преди да положи ръката си на човек и да го призове за нещо важно, Той разглежда неговото отношение и желания.

– Да, тази жена е точно такава, – потвърди Стамен. – Тя е целеустремена и няма да се успокои, докато не постигне това, което трябва.

– Надарен мъж, – леко се усмихна Ралица, – но мързелив и небрежен до такава степен, че дори не реше косата си, не глади дрехи, не си оправя легло, е тъжна гледка. Много разочароваща картинка би бил, ако има достатъчно парите и би могъл да изглежда по-добре, но това не го интересува.

– Бог никога няма да избере такъв човек да върши велики дела, – констатира Стамен, – докато той не се промени.

Всичко това започна преди три години поради неразбиране и грешка.

Беше обикновен ден. Слънцето грееше ослепително и бе доста горещо.

Тодор вървеше по улицата и си свиркаше. Изведнъж се чу силен птичи писък и пърхане на криле.

Младежът забеляза малко черно птиче, което се бе заклещило в металната ограда, опасваща един двор с неголям дом.

Тодор винаги бе съчувствал на болката не само на хората, но и на животните. Като разбра каква е работата, веднага се спусна да пусне птичето, но то буквално умря в ръцете му.

От тогава щом враните видеха Тодор, го нападаха злобно и го кълвяха с клюновете си. Явно го смятаха за убиец и за това го ненавиждаха от все сърце. Те го нападаха поотделно и на цели групи.

Тодор тежко въздишаше и си казваше:

– Исках да направя добро, а птичето се спомина. Сега никога няма да мога да обясня на враните, че не аз съм причинил смъртта на малкото.

Един орнитолог чу за случая. Той съчувстваше на Тодор но не можеше да му помогне. Когато младежът му разказа историята си, орнитологът само вдигна рамене и каза:

– Известно е, че враните имат добра памет. Няма начин, чрез който да ги накараш да те оставят на мира в най-близко бъдеще.