Здравко бе обикновен дърводелец. Жена му почина при раждането на дъщеря им Вера и вече десет години той се грижеше сам за детето си.

Един ден Вера сериозно заболя. Извикаха лекар, който след прегледа тъжно погледна Здравко и с болка каза:

– Тя има рак. Трябва да ѝ направим операция.

– Ще намеря пари за това, не се притеснявайте, – заяви Здравко.

Той бе готов всичко да направи за детето си, нали само то му остана.

Здравко заложи дома си срещу сумата необходима за операцията на дъщеря му.

Казват, че бедата не идва сама.

Вера не издържа и почина на операционната маса.

За Здравко настъпиха тежки дни. Той не можеше вече да работи и кредиторите отнеха дома му.

Нещастен, самотен и обезкуражен Здравко седна в мразовитата утрин на тротоара и протегна ръка към малцината минаващи край него.

Подминаваха го. Не му обръщаха внимание или се правеха, че не го забелязват.

Наоколо светеха хиляди празнични светлини. Чуваше се смях и радостна глъч. Хората празнуваха.

А Здравко седеше превит на тротоара, протегнал замръзналата си ръка напред. Той вече не усещаше тялото си. Унасяше се, очите му се притваряха, а сънят го мамеше в прегръдките си.

– Чичко, – Здравко едва долови детски глас, – лошо ли ви е?

Той не можеше да се помръдне. Опита се да каже нещо, но устните му бяха като запечатани.

Изведнъж усети как здрави и яки ръце го поеха и го понесоха нанякъде.

Когато се събуди, той се намери в топло легло. Мътният му поглед различи светлинки на украсената малка елха в стаята.

– Къде съм? – попита изумен Здравко.

Над него се надвеси дружелюбно усмихната жена, която спокойно му каза:

– За сега почивайте и не се притеснявайте. Искате ли малко да хапнете? А може би желаете да пийнете нещо?

– Не, благодаря, – глухо отвърна Здравко и отново заспа.

Когато се посъвзе, той разбра, че са го намерили премръзнал на улицата и веднага са повикали лекар, след което са го пренесли наблизо в едно жилище.

Здравко плачейки разказа за загубата на дъщеря си, работата и дома си.

– Не се вълнувайте, – опита се да го успокой жената, която го бе приютила, – Бог ви обича и ще се погрижи за вас.

– Бог ли? …., – неуверено започна Здравко, но не продължи.

„Къде беше Той, когато умря моята скъпа Ана? – бунтуваше се в мислите си той. – Защо не помогна на дъщеря ми да се отърве от рака?“

Здравко безропотно наведе очи, какво можеше да каже на тези добри хора?

Благодетелите му разказаха за него в църквата и хората пожелаха да помогнат на този нещастен човек. Даряваха средства и успяха да му върнат дома, но това не бе всичко.

Душата на този човек бе наранена. Той се нуждаеше от утеха и много любов. Доста хора от църквата жертваха от времето си за Здравко. Разговаряха с него и му помагаха с каквото могат.

Измина една година от тогава.

Здравко се възстанови. Погледът му се измени.  На лицето му постоянно грееше усмивка. Той редовно обикаляше улиците и разговаряше с бездомниците. Опитваше се по всякакъв начин да помогне на тези хора, но най-вече се стараеше да приемат дара на Христос – спасението.

Какви времена настанаха! Цените на стоките в магазина растяха, а заплатите не можеха да ги догонят. Които работеха, за тях бе добре, но имаше и хора без всякакво занятие, а те също трябваше да ядат.

Освен това бе зима. Нямаше дърва, а тока на мнозина бе изключен за неплатени сметки.

Кирилка се надигна, отметна завивките и се разтрепери. В стаята бе студено. Хубавото бе, че децата затрупани под одеялата още спяха.

– Ще отида до магазина и ще помоля, да ми дадат продукти на кредит, – каза си Кирилка. – Скоро малките ще станат и ще искат да ядат.

Тя бе притеснена, защото имаше голям борч в магазина. Мъжът ѝ се разболя и почина, а нея скоро я съкратиха от работа. Много дни обикаляше за ново назначение, но щом чуеха че има малки деца, никой не искаше да я наеме.

– Ох, – проплака жената, – дали ще ми дадат нещо в магазина. Миналия път ме изгониха доста грубо.

Тя бе решила да опита, пък каквото ще да става.

Странно, когато Кирилка влезе в магазина управителя ѝ се усмихна приветливо:

– Какво ще обичате.

– Аз имам борч при вас, но …., – каза притеснено Кирилка.

– Знам, знам, – усмихна се мъжът, – но при нас дойде един господин и изплати целият ви дълг. Освен това остави една сума за вас, ако желаете да купите продукти за дома си.

– Кой е този мъж? Как така е платил дълговете ми?И казвате още пари оставил ….. Защо? – Кирилка бе изумена.

Управителят надигна рамене:

– Нямам представа. Не съм го виждал друг път в магазина.

Кирилка взе парите напазарува, като внимаваше да вземе само необходимото и да не прекалява с харченето на чуждите пари.

Когато тръгна към къщи я срещна Деница. И тя бе бедна като нея, с много дългове и неплатени сметки.

– Кире, да видиш какво ми се случи, – заобяснява Деница, размахвайки ръце. – Някой ми платил сметките, а пред вратата намерих плик с доста пари.

Кирилка ѝ се усмихна и сподели:

– И на мен някой ми е платил борчовете в магазина, даже ми е оставил пари да напазарувам – и тя показа пълната чантата, която носеше.

Двете жени се прегърнаха. Очите им грееха, радостни сълзи на благодарност се стичаха по лицата им.

Скоро към тях се присъединиха и други, които разказваха, за неизвестният господин, който им помогнал по един или друг начин.

– Но кой е той?

– Кой е нашият благодетел?

Никой не знаеше. Той бе пожелал да остане анонимен.

А там, където кредиторите бяха по настойчиви, той се бе усмихнал и добавил:

– Аз съм добрият Самарянин.

Ако можете, имате много общи неща с хората от този свят. За много от тях, животът е джунгла. Но не джунгла, където има много дървета и хищници, и такава гора, която може да се отсече с брадва, а хищниците да се сложат в клетка.

Джунглата, в която живеем са непроходимите дебри на нашите проблеми, разбити сърца и празни портфейли. Нашите джунгли са заобиколени от болнични стени, оградени са с бракоразводни процеси. Ние не чуваме пеенето на птици и рева на лъва, до нас достигат само гласовете на недоволни съседи и претенциите на разгневените работодатели.

Нашите хищници са нашите кредитори, а окръжаващите ни гъсталаци представляват досаждащата ни суета. За някои, вероятно много хора, надеждата се превръща в призрачно видение.

Представете си човек в сърцето на африканската джунгла, участващ в сафари. Пред него върви водач, с остро мачете, който прочиства пътя напред.

Измореният от път пътешественик отчаяно повтаря:

– Къде сме? Вие добре ли познавате пътя? Къде ме водите? Къде е пътя?

Водачът се спира, поглежда към човека и казва:

– Аз съм този път.

Ние задаваме същите въпроси и питаме Бога:

– Къде ме водиш? Къде е моя път?

А Той не дава пряк отговор, само слаби намеци и нищо повече. Щяхме ли да разберем нещата, ако Той ни бе открил всичко? Правилно ли ще оценим мястото на своето местообитание? Не, защото сме чужденци в тези джунгли. За това вместо пряк отговор, Исус ни дава много повече, Той ни предлага Себе Си.

Ще унищожи ли Той нашите джунгли? Не, растителността ще остане недокосната.

Ще изгони ли хищниците? Не опасностите все още се прокрадват зад нас.

Исус не унищожава джунглата, а ни дарява надежда, защото ни дава Себе Си. Освен това ни обещава да остане с нас до края.

Това е една дълга икономическа история.
Изтекъл е крайния срок, когато страната е трябвало да изплати дълговете си пред няколко хедж фондове в САЩ, в противен случай ще се повтори недостига на финансии от 2001 г.
Аржентина е обявила, че не може да плати дълговете си от 93 милиарда долара и е предложи на своите кредитори за размяна облигации, които в момента струват стотинки, спрямо новите, но с отстъпка. Идеята е Аржентина чрез тях да плати по-малко, но все пак да плати.
Съгласили са се почти всички кредитори, включително и американските. Но няколко американски хедж фондове са се отказали и сега на тях дълговете трябва да им се изплатят в пълен размер.
Съдебните дела са се водили няколко години, но съдът е взел страната на хедж фондовете.
Преговорите на аржентинския министър на икономиката с хедж фондовете са завършили неуспешно. Днес те продължават.