Пресякоха улицата и се упътиха към парка. приседнаха на една пейка.Росица едва сдържаше сълзите си.

– Не искам да те занимавам с моите неща Ти достатъчно главоболия си имаш. Моето е направо смешно спрямо това, през което ти преминаваш.

– Какво се е случило? – кротко попита Анастасия.

– Бремена съм.

– Да не е женен?

– Да …

– И не ти е казал?

– Излъга ме, че ще ме вземе.

Анастасия поклати тъжно глава.

– Какво да правя сега? – изстена Росица. – Всичко е безсмислено

– Не е.

– В какво виждаш смисъла? Винаги съм ти се чудела. Животът е гаден и противен, а ти все намираш нещо в него. Как успяваш да правиш това?

– Ако няма нищо добро край теб, ти можеш да бъдеш това добро.

– Да бе, да….

– Наистина е така. Нима не се чувстваш по-добре, когато правиш добро?

– Какво добро?

– Все едно. Да кажеш една дума само да разведриш хората или да накараш някой да се засмее ако е тъжен…..

– Стига, моля те.

– Давай, не вземай, защото взетото понякога тежи. Така ще бъдеш и по-свободна.