Следобеда бе горещ и рядко се мяркаха хора по улицата. На Роса не и се излизаше, но трябваше да ходи в кметството да подпише някакви документи.

– Не можаха ли да кажат по-рано, – пъшкаше Роса, докато се обличаше. – Те са луди. Да ме карат в тая жега да вървя някакви книжки да им подписвам.

Най-накрая излезе, но по пътя не престана да негодува и да хвърля мълнии към местните управници.

Когато Роса влезе в голямата канцелария изгледа на кръв седящите зад бюрата жени и преди да им се накара, ѝ подадоха няколко листа.

– За това ли? – измрънка под носа си Роса, а после се наведи и навъсено попита – Къде?

Една от жените скокна бързо и с пръст и посочи мястото, където трябваше да се подпише.

Роса взе химикала и ядно се разписа. Бе готова да си тръгне, когато чу настойчив женски глас:

– И на другите два листа така.

Роса неохотно взе пак химикалката и затърси старателно, къде беше това „и на другите ….така“

След като драсна и там няколко завъртулки с облекчение тя тръгна към вратата.

– Е, поне тая я свършихме, – заключи тя, когато бе на улицата. – Така и така съм дошла насам, да се отбия в магазина.

В малкото магазинче Кольо посрещаше хората с усмивка и някоя весела закачка, но днес нещо не бе на кеф.

Роса забеляза гроздето и ѝ се дощя малко да си купи.

– Кольо, това не е от най-хубавото грозде – и посегна да си сложи да ѝ премери.

Магазинера мрачно отвърна:

– Не е хубаво да казваш така. Това имам това продавам …

– А бе не е като онова хубавото…, – опита да замаже положението Роса.

Двамата замълчаха. След минута Кольо наруши тишината:

– Извинявай, че бях малко груб, но не казвай така …..

Роса наведе виновно глава, пожела му приятна работа и си излезе.

На пътя си рече:

– Харесах гроздето, а капризничех като моя Доньо. Той като седне на масата и започва веднага: „Лука ти е суров, хрупа. Месото е сурово не мога да го сдъвча, …..“ Капризи! А като види огорчената ми физиономия друга песен запява: „Хубаво мирише, и на вкус съвсем не е лошо“.

Така сме всички. Нарочно или случайно се нараняваме едни други, без да се съобразяваме със състоянието на отсрещния.

През следващите два часа вниманието на Диди бе съсредоточено върху децата, така че тревожни мисли не изпълваха главата ѝ и тя не изпитваше безпокойство. Елена за малко ѝ ги остави, за да свърши някоя и друга работа.

Елена беше леля им, която бе дошла наскоро. Тя трудно се справяше с племеничките си, тъй като самата тя нямаше деца, но обстоятелствата налагаха, да се погрижи за живота им по-нататък.

Диди ги разходи по поляната, чете им книжки, помогна им да направят къщурка в пясъка и какво ли още не.

Момиченцата бяха любопитни, добре възпитани и умни. По-малкото се гушкаше повече в Дида, седеше в скута й. Постоянно се въртеше край нея. По-голямото момиченце задаваше много въпроси.

– Какво е това цвете? Защо е такова? Виждала ли си мама? Къде живееш? Защо се нарича минзухар? Може ли да откъсна едно за Краси?

Всяко от децата посвоему искаше внимание. Може и да не разбираха какво е станало, но усещаха, че нещо не е наред.

– Татко нарисува лицето ми, искаш ли да го видиш?

Сърцето на Диди се сви.

„Горките, не знаят, че повече няма да видят родителите си, – мислеше си Диди. – Те са толкова малки. Краси е едва на три, а Лили на четири.“

Когато Елена се върна и Диди трябваше да си тръгне, беше й много трудно да ги остави, особено по-малката. Краси не се откъсваше от нея.

– Пак ще дойда, – увери я Диди, като я притисна здраво до себе си и ѝ прошепне на ухото, – ще ви донеса сладки с шоколадова глазура.

– Много ги обичам – прошепна в отговор Краси, изпълнена с копнеж.

Докато се връщаше, Диди се замисли за любовта и загубата. Момиченцата бяха загубили родителите си преди няколко дни в една катастрофа, а бяха много малки и още не осъзнаваха това.