След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Правеха проверка на свръх секретно летище. Това бяха група военни, които често командироваха на такова инспектиране. Между тях нямаше много млади. Почти всички, с малки изключение бяха вълци калени в битки.

След като завършиха проверката членовете на комисията излязоха на пистата да изпушат по една цигара. Стоят, пушат и наблюдават излитането на огромните по размер бомбардировачи.

Изведнъж до един от бойните самолети, който стоеше на пистата, мъжете забелязаха нещо подозрително. То приличаше на авиационна бомба. Беше с не малки размери и тя бързо се насочи към самата комисия.

– Това пък откъде се взе? – промърмори някой от групата.

– Сега, когато свършихме, само беля ни трябваше на главата, – изропта дребен офицер.

За няколко секунди цялата група от хора залегна в канавките, а някои от тях се опитаха да се заровят в земята. Военните знаеха какво да правят в такива моменти, къде да се укрият, за да посрещнат невредими удара.

Само един посивял твърдоглав полковник остана с гордо изправен гръб, даже и цигарата не си хвърли. Това бе Развигоров. Строг и педантичен в работата си. Лесно не се даваше и нямаше страх от нищо, нито от началник, нито от смъртта.

Когато бомбата се търкулна до краката на полковника, останалите започнаха да се измъкват от скривалищата си.

Един млад лейтенант го попита:

– Господин полковник, защо не се скрихте?

Развигоров пооправи обърканата си от порива на вятъра коса, изплю цигарата и каза съвсем спокойно:

– Има ли смисъл да се крия? Та тя не дори атомна.

Погледнете тази снимка. Какво виждате на нея?

Щастливо усмихнато момиче. Снимка като снимка.

Но тази фотография има предистория, ужасна и шокираща.

17-годишната руска ученичка Ксения Игнатиева си направила снимка на моста в Санкт Петербург на височина 10-метра, опитвайки се да впечатлите приятелите си.

След като достигнала най-високата точка на моста, момичето се спънало, загубило равновесие и хванало кабел, който е бил под високо напрежение.

Ударът от тока я хвърлил на моста, където полицаите открили тялото на Ксения.

Ако плътския човек не отговаря на удара с удар, той е страхливец. Но ако на удар не отговаря вярващ в Бога човек, той е син на Бога.

Ако ви оскърбяват, вие не само не трябва да се възмущавате, но и да използвате случая, за да изявите на хората Божия Син.

Да се имитира Божия Дух е невъзможно, Него или Го има, или Го няма.

Проповедта на планината ни учи, че не трябва да вършим това, което сме длъжни, а да правим това, което на никому не дължим.

Ако сме ученици на Христос не можем да кажем: „Повече не мога. За мен говорят всякакви глупости и преобръщат думите ми“.

Всеки път, когато държа на своите права, аз причинявам болка на Божия Син.

По-добре да приема укора насочен към Христос, като приема удара върху себе си. Това означава да „допълням недостатъка на скърбите на Христа в моето тяло“.

Ученик на Христос осъзнава, че животът му говори за честта на Господа, а не за собствената си чест. Не търси съвършенство в другите, но не спират да се стремим, да се усъвършенства.

Проповедта на планината ни учи: „Не търсете справедливост за себе си, но никога не спирайте да постъпвате справедливо спрямо другите „.

Преди да видим нещо наяве, ние го виждаме в ум си.

Животът не е безполезна руда. От тъмнината се добива желязо, което издържа поредния удар. Така то става прекрасно и полезно парче.

Бог ни изпраща видения, а после ни води в долината, за да ни приведе в съответстващия вид, да ни поочука малко. И ето в тази долина много от нас падат духом и се отказват от всякакви видения.

Всяко видение става реалност, ако имаме достатъчно търпение. Помислете колко много време има Бог в запас! Той никога не бърза, а ние ужасно бързаме.

Открило ни се е нещо забележително и славно и …ние се впускаме в бой, но видението веднага не става реалност.

Бог трябва да ни прекара в долината през огън и вода, за да се получи от нас това, на което Бог може да довери не видението, а самата реалност.

От този момент, когато Бог ни открива нещо, Той не престава да се труди, докато не ни доведе до съвършенство. А ние отново и отново се теглим от ръцете Му и се опитваме нещо от себе си да изковем.

Видението, което ни изпраща Бог не са въздушни замъци. Той ни показва, какви иска да ни направи.

Позволете Му да ви сложи на грънчарското Си колело и да ви върти, както Му е угодно, тогава от вас ще се получи, това, което ви е изявено във видението.

А в същото време не се обезкуражавайте и не падайте духом. Ако Бог нещо ви е открил, можете със всички сили да се борите да се задържите на предишното ниво, но при вас това няма да се получи….. Бог няма да ви даде спокойствие.