Това се случило много отдавна. В едно далечно царство най-богатите търговци решили да окажат почит и уважение към Господаря на своята земя.

Отишли в дома му и поднесли скъпи дарове пред престола му.

Царят благосклонно приел даровете на търговците и ги попитал:

– Защо не ме обичате?

Търговците били изненадани от думите на владетеля и уплашено попитали:

– Донесохме ти скъпи дарове, защо не вярваш, че те обичаме и почитаме?

– За любовта към мен съдя по това как се отнасяте към поданиците ми. У вас няма човеколюбие, защото лъжете моите деца и ги ограбвате с високите цени на стоките си. С разкош угаждате на плътта си,  а презирате съседите си и не им обръщате внимание, когато са в нужда и лишения.

Търговците навели глави и не смеели да погледнат владетеля си. Какво можели да кажат за свое оправдание?

– Как да повярвам, че ме обичате, когато даровете ви са користни. Жертвате ги, за да получите още по-големи блага.

Тези думи не засегнали покварените и користолюбиви сърца на търговците. Те по-скоро се страхували от наказанието, което можело да им бъде наложено, отколкото да се поправят. Търговците нямали никакво намерение да признаят грешките си.

Царят изгледал безразсъдните търговци и ги посъветвал:

– Станете съвестни и честни спрямо децата ми. Бъдете умерени и човеколюбиви. Само така можете да докажете любовта си към мен и да заслужите моето благоволение.

Народът се тълпеше. По-любопитните се блъскаха, за да разберат какво става.

– Защо са се събрали толкова на едно място?

– Сигурно има нещо интересно …

– Някакъв там говори.

– За какво приказва?

– Кой го знае ….

Бяха дошли двама души единият , от които прогласяваше Благата вест и убеждаваше хората, че е наближило Небесното царство и трябва да се покаят.

Напред имаше недоволни. Те хвърляха развалени яйца по говорещия, но за беда улучиха Стефан, който бе до него.

Когато зловонието от развалените яйца покри потърпевшия, той започна да ругае и да скърца със зъби срещу тълпата.

Развеселени „стрелците“ станаха по-точни и започнаха да улучват и самия говорител, но той не се ядоса, а затанцува и започна да хвали Бога.

Стефан го изгледа изненадано и промърмори:

– Странно! … Нищо не разбирам!? Когато ме поразиха с яйцата, аз започнах да ги хокам и смъмрям, а ти започна да хвалиш Бога.

Румен, който вече бе привършил, се засмя:

– Твоето сърце е изпълнено с недоволство, обиди и нападки, и това излезе от устата ти. А моето е изпълнено с песни, благодарност, уважение и благоговение спрямо Бога, за това затанцувах и Го славословех.

Вложете в сърцето си Словото, та по време на криза или изпитания с думите си да не съгрешите пред Господа.

Нека Бог очисти сърцата ни и изгори плявата в тях.

„Как можахте да говорите добро, като сте зли? Защото от онова, което препълва сърцето, говорят устата“.

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.

Слънцето яко напичаше, но това не пречеше на множество хора облечени в черно, да се движат в дълга върволица след катафалката.

Явно погребваха знатен и уважаван човек.

Към хората се приближи една баба и попита:

– Колко ли пари е оставил?

Вероятно тя знаеше, че човекът, който погребваха е много богат.

– Дойде време да остави всичко, което имаше, – промърмори мъж облечен в черно.

Сякаш ѝ каза: „И милиони да е имал, той ги е оставил. Нищо не може да занесе със себе си в гроба“.

Двама мъже стояха в страни и наблюдаваха как хората бавно пъплеха към гробищата.

Единият от тях Милан Наблюдателят, коментира разговора на бабата с един от опечалените:

– Имал е много, но всичко е до време.

Кочо Правдивия отбеляза:

– Често ми се случва да чуя как някой представя на друг свой познат: „Това е Дичо, той работи при Михайлов, големият бизнесмен“. Нима ценността на човека се определя от мястото на работата или от професията?

– Да, но така се представят само преуспяващи хора или които са започнали да имат явен успех в едно или друго начинание, – отбеляза Милан.

Дядо Добри, който незабелязан се бе приближил до двамата мъже каза:

– Бог не съди за нас по успехите ни. Той ни обича всички еднакво.

– Тогава по какво ще се определи стойността ни? – намръщи чело Кочо.

– Нима не се опредяла от това: Как се обличаме? В какъв дом живеем? Каква кола караме? – попита Милан.

– Нашата ценност се определя от това, че Бог ни е създал, че Той ни обича и Христос е умрял за нас, – каза дядо Добри. – Ако сме приели това, Той ни приема в Своето семейство и ние за винаги ставаме Негови деца.

Баба Дина, която се бе подпряла на тоягата си, веднага подкрепи стареца:

– Не си мислете, че вашата стойност като люде зависи от пари или положението, което заемате в обществото. Ни най-малко. Но запомнете едно, колкото и да се опъвате и да се мислите за много умни, вие сте безкрайно скъпи за Бога. За това по-добре не се дърпайте, като опърничави магарета, от Него.

Милан и Дичо махнаха с ръце. Какво ще слушат тези изветрели старци?!

– Ей го на човека, какви почести, какво уважение само, – посочи Милан към отминалата върволица.

– Да, ама нищо не носи там, – засмя се Дичо. – всичко, което е изкарал, ще го изпапат наследниците му. Каква полза от всичкия му труд?

Моя позната  смяташе, че някои хора по природа умеят и обичат да се грижат за себе си, а на други това не е дадено.

Защо за толкова много жени е сложно да използват една част от силите си и да губят, макар и малко, време за поддържане на красотата си?

Има два начина, чрез които една жена възприема своето тяло.

Единият е, когато се идентифицира с него, вярвайки че „Аз- това е моето тяло“, а другият – отделяме се от него, считайки тялото си най-голямото свое ценно притежание.

В първия случай, виждайки себе си и тялото си, като едно, но не можем да го третираме като обект на внимание. Смятаме, че е трудно да се грижим за себе си.

Ако осъзнаем, че имаме тяло, независим орган, който има власт да удължи или да прекрати живота ни, ние се отнасяме към него с уважение, което заслужава.