Сутринта бе хладна. Павел покани дъщеря си Неда в сладкарницата.
Поръчаха си сладкиш с кола.

– И двамата преминаваме през труден период от живота си, – изпъшка тежко Павел.

– Татко, не се притеснявай за двете ми деца, ще се справя, но не мога повече да живея с този човек, – откликна Неда.

– Ти може и да успееш, но аз какво ще правя с моя Паркисон? – поклати тъжно глава Павел.

Изведнъж Неда се обнадежди и сподели:

– Страхотно е, че когато имаме трудности и не виждаме изход, Бог ни изненадва с решенията си на проблема ни.

На Павел му бе тежко. Трудно възприемаше такива думи, но някаква искра надежда трепна в него.

Изминаха две години от тази среща.

Неда се омъжи за добър човек, който се грижеше за децата ѝ. Прие ги като свои собствени.

А при Павел бяха останали съвсем леки симптоми от заболяването му.

Често се блъскаме с решението на своите житейски борби и очакваме Господ да гледа на тях като нас, но Божият отговор е невероятен, дори не можем да си го представим.

Колко велики са Божията вярност, мъдрост и сила!

В селската кръчма бе уютно и топло. Местните често се отбиваха там да си побъбрят.

Днес на това събиране присъстваше и един мъж с започваща да се прошарва коса и малка къса брадичка.

Мъжете в кръчмата бяха почнали да разказват, кой къде работи.

– Аз съм тракторист и работя в месното стопанство, – започна Димитър.

Последва кратко обяснение на трудностите в професията му.

– Всеки ме е виждал с камиона, – похвали се Гошо, – карам стоки в магазина.

Михо тупна с ръка по масата и рязко добави:

– Аз го товаря всеки ден. Чувалите и по-тежките неща направо ме смачкват, но какво да се прави, все някак трябва да се живее.

Дойде ред и на непознатият.

– Аз съм композитор, – тихо каза той.

Мъжете от компанията тактично се усмихнаха, а Васил се обади:

– Е, като не искаш, не го казвай!

Очакваше се времето да се затопли. И наистина слънцето изпече, отне скрежта по тревата поради падналата дебела слана, но не и от върховете на дърветата.

Стоян и Велко наблюдаваха интересно явление в гората.

Слънцето печеше, тревата в краката им зеленееше, а скрежта от върховете на дърветата се сипеше като дребен снеговалеж.

– Гледай какво чудо! – възкликна Стоян. – Невероятно е!

– Като гледам това, се сещам за лешникотрошачката на Кларк, – подзе Велко.

– Това май беше някаква птица, ако не се лъжа, – присви очи Стоян.

– Те е невероятна, – продължи Велко.

Стоян вдигна рамене. Той нищо не знаеше за тази птица.

– Всяка година се подготвя за зимата, като крие в малки скривалища четири или пет борови семена, – поясни Велко. – Месеци по-късно, се връща, за да вземе семената, дори да са на хиляди места и да е паднал обилен сняг.

– Ама всичките ли? – попита озадачен Стоян.

– Всичките!

– Това е невероятно, – плесна с ръце Стоян, – особено като вземете предвид трудностите, които ние, имаме понякога, когато не можем да открием ключовете на колата или на апартамента си.

Велко се усмихна и добави:

– Това постижение бледнее в сравнение със способността на Бог да помни нашите молитви. Не само ги помни, но и отговаря на тях.

– Е, някои не получават отговор веднага, – вдигна вежди Стоян.

– Бог винаги отговаря, – наблегна Велко. – Отговорите могат да дойдат по-късно или да не ни се харесат, но такава е Негова воля.

– Ох, молитви, молитви, молитви …. я стига, – махна с ръка Стоян.

– Те са ценни пред Бога, както тамянът в древния свят, – подчерта дебело Велко. – Нашите молитви имат значение за Бог, защото ние имаме значение за Него. Чрез Неговата незаслужена милост, която имаме в Исус, Той ни предлага свободен достъп до Себе Си.

Молете се! Нито една дума в молитвите ви няма да бъде забравена или изгубена поради удивителната Божия любов.

Есента ни стопли с лъчезарното си слънце. Нивите се раззелениха. А добитъка се зарадва на възможността да попасе свежа зеленина.

Тодор бе изпаднал в трудна ситуация и не намираше изход от положението.

Той сподели това със със стария си баща, който всички тачеха и наричаха „мъдреца“.

Свел глава Тодор слушаше стария Филип:

– Признай си, когато изпаднеш в трудно положение, желанието ти е да вземеш нещата под контрол.

– Ние всички искаме да преглеждаме, да инспектираме, …. – думите на Тодор прозвучаха по-скоро като оправдание. – Искаме да живеем с увереността, че всичко ще бъде наред и нещата, които не са, ще могат да бъдат оправени с известно усилие.

– И тайничко си мислиш: – усмихна се Филип, – „Ако планирам всичко внимателно и се трудя достатъчно, мога да превъзмогна всяко смущение, което ме гнети“.

Какво можеше да каже на това Тодор?

А старецът продължи:

– Проблемът идва когато нашите усилия не са достатъчни. Когато трудностите, които срещаме, са по-големи от възможности ни или са напълно извън нашия обхват на влияние. Когато срещаш обстоятелства, които бързо изчерпват твоите духовни, емоционални и физически резерви, може би ще поискаш от страх да се прилепиш към нещо здраво.

– И какво е това „здраво“, за което трябва да се хвана? – въздъхна тежко Тодор.

– Въпросът, който трябва да си зададеш, е: Дали моите безпокойства ме водят към Бог или към собствените ми ресурси? Държиш ли се за нещо различно от Господа, някаква форма на земна сигурност, вместо да Му се довериш да ти помогне? Запомни, че каквото и да държиш твърде здраво, ще го загубиш. В каквото и да се вкопчиш търсейки в него безопасност, то става идол за теб. Без значение дали е богатство, дарба, връзки с хора, които могат да ти свършат работа, власт, …

– Трябва ли да задържа Бог като източник на увереност? – попита Тодор.

– Тази роля по право принадлежи на Него, – удари с длан по коляното си Филип. – По скоро Той ще позволи да се провалиш, така че да видиш, че Той е твоя суверен и неизменен Господ. Бог копнее да се предадеш в ръцете Му. Той ще се грижи за всичко, което те засяга, по най-добрия възможен начин, а също и ще те подкрепя в процеса.

– Какво друго ми остава? – тъжно се усмихна Тодор.

– Въпреки че Господ ще те тества, Той ще изявява Своята безкрайна любов, – стареца потупа насърчително сина си по рамото.

Христо много обичаше дядо си. За него той бе повече от мъдрец. Когато се затрудняваше или не разбираше нещо веднага го търсеше и подробно разпитваше за всичко.

Днес Христо бе обидил свой приятел и то без да осъзнава това. Той просто се бе пошегувал с него, но ….

Христо изтича до дома на дядо си и го намери на двора. Старецът събираше окапалата шума и я изнасяше с една количка.

– Дядо, – извика Христо, – можем ли да си поговорим за малко?

– Изглежда нещо те измъчва, – старецът се вгледа във внука си. – Добре, да поседнем на пейката.

Христо нетърпеливо започна:

– Какво се смята за смехотворчество? Къде е границата между него и хумора? Лошо ли е човек да се шегува? И ако се шегува, как да го прави?

– Колко много въпроси, а всичко опира до едно, – засмя се старецът. – Непозволен е този смях, който унижава някого, особено ако това се превръща в насмешка за него.

– Аха …, – смутено реагира Христо.

А старецът продължи:

– Всичко трябва да бъде хармонично. Напълно да се отхвърля хумора е глупаво.

– С това и аз съм съгласен, – Христо одобри думите на дядо си.

– Хуморът е здравословен, – поклати глава дядото. – Той помага да преодолеем много трудности.

– Да, всичко трябва да бъде хармонично, – Христо съвсем сериозно повтори думите на дядо си.