Ясно и студено утро. Стотици зрители бяха накацали по хълма, за да наблюдават състезанието. Много от тях бяха цели семейства, пропътували хиляди километри за подкрепят някой от децата си.

Лицата им бяха напрегнати. Очите им следяха само играчът, който ги интересуваше. Те крещяха и викаха, скъпоценните за тях имена.

Това бе изтощително съревнование, поради неравния и труден терен. При всяко бягане имаше по стотина конкуренти.

Наближаваше финала за момичетата до 10 годишна възраст, оставаха още около 500 метра.

Изведнъж 40 годишна майка облечена в костюм и лачени обувки, затича от страни на пътеката. Тя не виждаше другите бегачи, а само своята дъщеря. Жената тичаше неловко, косите ѝ се разпиляха, но тя не им обърна внимание. Трябваше да насърчи детето си. Започна да вика:

– Давай, Дидка, тичай!

Момичето нямаше никакви шансове за победа, а майка ѝ крещеше, разкъсвайки сърцето си от напрежение:

– Не спирай, давай! Победи, мила моя!

Момичето губеше сили. Получи спазми в мускулите си. Не ѝ стигаше дъх. Залиташе. Беше много уморена. Всеки момент можеше да се строполи.

Но когато чу гласът на майка си, момичето изведнъж се промени. Изправи се. Уравновеси стойката си, започна да тича в ритъм и пресече финала.

Майка ѝ я пресрещна със широко отворени ръце. Двете се прегърнаха и паднаха на тревата. След това викаха и се смяха. Това бе прекрасно време за двете.

Ние всички се уморяваме в състезанието на живота. Пред нас се изпречват предизвикателства и препятствия, но Бог ни вижда в нашата слабост и когато сме обезсърчени, за това ни съчувства.

Може да си мислите, че сте сами, но знайте, Той работи заедно с нас. Дава ни сила и насърчение, които получаваме, когато слушаме глас Му.

Веднъж заекът срещнал катерица и не каква да е, а летяща. Погледнал я той учудено и попитал:

– Не мога да разбера, ти птица ли си или звяр?

Катерицата гордо отговорила:

– Аз съм и птица, и звяр, защото мога да правя всичко, което правят птиците и животните. Летя, бягам, плувам и се катеря по дърветата! А ти какво можеш?

– Аз мога само да бягам.

– И друго нищо? – подигравателно попитала катерицата.

– Да и нищо повече, – засрамен потвърдил заекът, след което добавил: – Покажи ми как тичаш.

– Виж!, – казала катерицата и неловко закуцукала по тревата.

– А как летиш? – полюбопитствал заекът.

Катерицата се опитала да прелети от храст на храст, но веднага тупнала на земята.

– А мога ли да видя как плуваш и се катериш по дърветата? – попитал заекът.

– Сега ще видиш, – заканила се сериозно катерицата.

Влизайки в езерото, тя силно заудряла с опашката си по водата. Но първата вълна, я изхвърлила на брега. Когато катерицата се опитала да се покатери на върха на едно дърво, тя едва се добрала до най-ниския клон.

– Сега видя ли, – самодоволно казала катерицата, – че съм и птица и звяр? Мога да скачам, да летя, да плувам, да бягам и да се изкачвам по дърветата. Колко жалко, че можеш само да бягаш!.

– Според мен, – заявил заекът, – по-добре е да можеш да правиш едно нещо добре, отколкото много, но не както трябва.

Навън времето бе хладно, но двамата приятели Жоро и Стефан се бяха силно разгорещили.

– Ако има наистина Бог, – наежи се Жоро, – нека се докаже, като ме удари сега.

Нищо не се случи и Жоро гордо заяви:

– Виждаш ли, няма Бог!

– Ти само доказа, че Той е милостив, – отговори Стефан. – Само чрез Божията благодат можем да бъдем спасени.

Жоро упорстваше и не искаше да приеме никакви аргументи.

Макар и млад, на Стефан бяха поверили обучението на децата в църквата и той му предложи:

– Ела в неделното училище, да чуеш какво говорят моите ученици.

Жоро неохотно се съгласи и недоволно измърмори:

– Деца, какво могат да знаят те?!

Когато двамата младежи влязоха в малката стаичка, децата с нетърпение очакваха своя учител.

– Здравейте, деца, – каза радостно Стефан. – Това е един мой приятел. Той иска да чуе какво ще му кажете за Бога. За целта ще ви задам няколко въпроса, а вие … внимавайте какво ще отговорите! Вярвам, че не напразно сме провеждали толкова уроци.

Децата затихнаха и си заеха местата. Очите им се впериха в учителя.

– Ако аз продам своята къща и колата си, и дам всичките си пари на църквата, ще отида ли Небето? – попита Стефан.

– Не! – в един глас отговориха децата.

– А ако всеки ден чистя църквата, кося тревата в двора ѝ и пазя чисто и подредено в нея, ще отида ли Небето?

– Не! – отново хорово му отговориха децата.

– Тогава как мога да попадна на Небето?

В задната част на стаята петгодишно момче извика:

– Трябва да си мъртъв спрямо греховете си и съблазните на този свят.

– Да обичаш Бога и да го следваш с цялото си сърце, – добави дребничко момиченце с руси плитки.

– Сега разбираш ли? – каза Стефан като се обърна към Жоро. – Християнската вяра, не е в това, което ние можем да направим за Бога, а това, което Той е направил за нас. „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

Самоувереността и високомерието на Жоро се стопиха. Лицето му бе замислено и напрегнато. Черупката на тщеславието му се бе пропукала.

Мирон бе добър стопанин. Трудеше се твърде много, за да изхрани семейството си. Беше честен човек. Избягваше кръчмите и гледаше все добро да прави на съседите си.

Едно ранно утро той каза на жена си Зоя:

– Ще отида да кося, тревата много избуя в ливадата.

– Не отивай, – посъветва го кротко Зоя, – ще има буря.

– Кой е господарят на този дом? – възмутено попита Мирон.

– В къщи ти, – смирено каза Зоя, – а над  всички нас Господ!

– И какво ми бърка това в работата?

– Мисля, – каза тихо Зоя, – че е нужно да се казва: „Ще отида или направя нещо, ако е рекъл Бог“.

Но Мирон остана непреклонен и заяви категорично:

– Щом искаш, казвай си така! Но аз казвам: „Няма да бъде!“ Което означава, че няма да бъде.

Мирон взе косата и излезе от дома си.

Много скоро наистина се разрази истинска гръмотевична буря, такава страшна, каквато в този край хората още не бяха виждали.

Силен ураган. Нестихващи светкавици и гръмотевици.

Близо до Мирон падна голямо дърво. Той по чудо остана жив. Случиха му се и много други неприятни неща.

В това време Зоя бе много разтревожена за мъжа си.

И когато тя шепнеше:

– Боже, опази го…. не позволявай да му се случи нищо лошо…

Някой тихо потропа на вратата:

– Кой е? – попита Зоя.

– Твоят мъж, – дочу се плах глас.

И след малка пауза:

– Ако е Божията воля….

Час по рисуване. Децата са навели глави над листовете си и рисуват ли, рисуват.

Катя и Елена седят на един чин. Те бяха две спретнати и красиви момичета, които обичаха много часовете по рисуване.

Изведнъж Елена отклони поглед от рисунката си, обърна се към Катя и помоли:

– Услужи ми с зеления си молив.

Катя се страхуваше за вещите си и не ги даваше много охотно.

– Бих ти го дала, – каза неуверено Катя, – но се страхувам, да не го счупиш.

– Ще бъда внимателна, – каза Елена.

– Виж ето така, – показа Катя, – само с върха на молива, без да го натискаш много силно. Не дъвчи края му и не рисувай много.

– Само листата на дърветата и тревичката ще нарисувам с него, – каза Елена.

– О, това е много, – сбърчи вежди Катя и на лицето ѝ се изписа недоволна гримаса.

Елена я погледна, но не взе молива и отново се зае с рисунката си.

– Добре де, вземи го, – извика Катя.

– Не, не ми трябва, – поклати отрицателно глава Елена.

Учителката мина между чиновете и прегледа какво са нарисували децата. Тя спря до Катя и Елена.

– Елена, защо листата на дърветата ти са сини? – попита учителката.

– Нямам зелен молив, – наведе глава Елена.

– А защо не помоли Катя да ти услужи?

Елена нищо не каза, а Катя се изчерви и притеснено каза:

– Аз ѝ го давах, но тя не пожела да го вземе.

Учителката погледна двете момичета и мъдро отсъди:

– Трябва да даваш така, че да е възможно да се вземе.