Огънят се разпали. Тези, които седяха край него започнаха да си разказват нещо преживяно, весели истории, анекдоти и дори измислици.

Ровейки с пръчка в жаравата Стефан разказваше своите ловджийски перипетии. В сърцата на слушащите оживяваха сърни, мечки, глигани, пъдпъдъци, яребици и какви ли не животни.

– Е, чак пък толкова, – обаждаше се от време на време Ваньо.

– Так си беше, – сопваше му се Стефан и продължаваше да разказва.

По едно време Борислав се протегна и замърмори:

– За лова чухме достатъчно, сега кажете нещо за любовта.

– Какво е това любов? – попита Мина.

– Обич, – обади се Слави.

– Опиянение, – изказа се Борис.

– Не! Тя е страст! – ухили се Метин.

– Любовта е огън, – очите на Лили засияха.

– Тя е помирение, – прибави леля Мара.

– Любовта май е всичко, което го казахме, – опита се да обобщи Стефан.

Мълчаливата Даря се обади:

– За всеки човек любовта е щастие или трагедия…….

– Даря е права, – съгласи се чичо Димитър. – Любовта е мъчително търсене на това, което искаме, но нямаме.

– Да, но това никога не е отчайвало човека, – философски завъртя мисълта си Хари. – Нали всеки от нас живее с надеждата, че все пак някъде я има.

– Ако я търсим, ще я намерим ли? – попита недоверчиво Атанас.

– Ако я открием, – вдигна вежди чичо Димитър, – можем да изпаднем в задоволство и тогава започваме да приличаме на угоено прасе.

– Съдено ни е да я търсим, – въздъхна тежко леля Мара, – дори и да не я срещнем.

Чичо Димитър поразбута загасващите въглени и прикани:

– Време е да лягаме, утре работа ни чака.

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.

Всичко се бе превърнало в кошмар. Целият град бе обхванат от пожар. Огромните огнени пламъци не щадяха нищо.

Чуваха се безпомощни гласове, охкания и стенания. Хората търсеха изход сред огнените езици.

Майка скубеше косите си и протягаше ръце към дом погълнат от огъня.

– Децата ми, – тя виеше като полудяла.

Мъж носеше обгорялото тяло на жена и зовеше името ѝ. Сълзи се стичаха по лицето му, но той още не можеше да приеме истината, че нея вече я нямаше.

Малка група от хора бе хваната в капан. Огънят ги обграждаше отвсякъде. Когато вече се бяха примирили, че това е края, намериха убежище на паркинга на лютеранската църква. Там стоеше непоклатим дървен кръст. От този миг те се почувстваха по-сигурни.

– Вярвам, че ще оцелеем в тази огнена стихия, – каза пастирът, който бе в групата.

Всички останали се съгласиха с думите му. Малцина от тях още гледаха огнените отблясъци на бушуващия пожар със страх и ужас.

– Всичко, което човек изгражда с ръцете си е нетрайно, но това което Бог е направил чрез кръста за нас е нетленно. То не може да бъде отнето и изгорено, – въодушевено продължи Марк.

Пожарът унищожи всичко. Мнозина загинаха в него, други оцеляха, но нищо не бе останало от това, което притежаваха.

Там сред пепелта в този тъмен свят стоеше символът на надеждата, недокоснатият от пламъците дървен кръст, стърчащ сред паркинга.

Ето това може да се случи с нещата и хората в този свят, но ние имаме една надежда, не само в тази, но и във всяка друга трагедия, която не може да бъде унищожена от нищо. Това е мястото, което ни привлича с милостта  и прошката на Бога чрез разпнатия Христос.

Много от нас знаят колко болезнено е да загубим верен приятел, благочестив пастор, ревностен мисионер или праведна майка.

Стоим пред прясно изкопания гроб, по бузите ни се стичат горчиви сълзи. И при тази загуба непрекъснато повтаряме:

– Защо, Господи, защо?

Ние знаем, колко много са направили тези хора и колко още биха могли, ако имаха време и ако бяха останали с нас.

Смъртта на праведните не е случайна.

Наистина ли мислите, че Бог, Който е преброил всеки косъм от главата ви, ще позволи без Неговата воля да падне на земята някоя птичка или ще се отвърне от Своите деца по време на опасност?

С Неговите деца не се случват нещастни инциденти, трагедии или внезапни катастрофи.

Сър Уолтър Скот е казал:

– Смърт последният сън ли е? Не, това е крайното събуждане.

Да, това е така за всички, които вярват в Христос.

Дори когато сме заобиколени от скръб и объркване, винаги можем да се доверим на мъдрия и милостив Бог.

Аречибо е астрономическа обсерватория, разположена в Пуерто Рико на 497 метра надморска височина. С нейна помощ Националният научен фонд на САЩ и Университетът Корнел провеждат различни проучвания.

Радиотелескопът Arecibo е един от най-големите в света, диаметърът на огледалото на рефлектора му е 305 метра. Неотдавнашният ураган „Мария“ извади телескопа от строя. Счупи радарната антена и разруши огледалото на парчета. Учените все още оценяват мащаба на трагедията, но вече е ясно, че възстановяването на скъпото оборудване ще отнеме много време и пари.

Ураганът счупи 29-метровата радарна антена на телескопа наполовина, а падналите от 150 метра височина парчета разбили основното огледало на рефлектора и са повредили спомагателното огледало. За щастие, останалите сгради на радиотелескопа не са били сериозно засегнати.

Работата в Аречибо била напълно спряна преди урагана, но всички подготвителни процедури, насочени към защита на скъпата структура от неблагоприятните стихии, не  са я спасили.

На 20 септември ураганът се стоварил с пълна сила върху Пуерто Рико. Скоростта на вятъра е достигала до 250 километра в час. Островът остана без електричество, а чинията на телескопа се напълнила с 64 сантиметра седименти.

Този месец работата на радиотелескопа вече е била спирана поради друг ураган – Ирма. Но всичко преминало благополучно и той заработил отново на 9 септември.

Но с новия ураган на „Аречибо“ не му провървяло и специалистите не могат да кажат, кога отново ще заработи.

Сега трябва да оценят напълно щетите, както и да разбере какъв вид ремонтна работа ще трябва да се направи, така че обсерваторията да може да възобнови наблюденията си в космоса.

На острова, между другото, все още няма електричество, което допълнително усложнява настоящата ситуация.