Симо бе омърлушен. Личеше си, че нещо го гнетеше.

– Купих си специална тенис ракета, топка, екип, обувки, шапка и всичко, което е необходимо – сподели Симо. – Мислех си, че съм добре екипиран и ще побеждавам непрестанно, но след първите няколко удара на топката, разбрах, че освен екип се изискват определени умения, които не се придобиват с магическата пръчка.

– Ха-ха-ха, – засмя се Тони, – победата в тениса не се присъжда за отличен външен вид. Тя се определя от въздействието ти в играта.

В разговора на двамата приятели се намеси дядото на Симо:

– Ето ви и друг пример, църквата може да е известна със своите сгради, имущество и програми. Външно изглежда чудесно, но ако тя не разпространява Евангелието, не прави ученици и не служи на нуждите на общността, тогава представлява един добре изглеждаш провал.

– Е, дядо, – сбърчи нос Симо, – ти все за църквата, Христос, вярата, спасението и …., друго не знаеш ли?

Старецът невъзмутимо продължи:

– Симо, ако църквата иска да влияе на обществото, първо трябва да осъзнаем, че сме част от едно установено царство, в което Бог определя правилата.

Симо само въздъхна, а дядо му продължи:

– Едно от правилата е да бъдем обединени отвъд расови, икономически, културни и политически граници. Само когато църквата приеме разнообразието, ние ще бъдем онова пристанище, което Бог е създал да бъдем. Тогава църквата ще въздейства в света на изгубените хора.

Симо размаха ръце, все едно гонеше досадна муха и каза на Тони:

– Хайде да вървим, той все такива ги приказва – и погледна осъдително дядо си.

– Чакай, – извика Тони, – той може би казва истината.

– Оставам ви, – Симо възмутен им обърна гръб. – Съвещавайте се там с вашите …

Тони със съжаление погледна приятеля си и се насочи към стареца, за да уточни някои неясни неща по повдигнатия въпрос.

Мача току що бе свършил. Веднага последваха коментари, които бяха много по-бурни от тези по време на самата среща.

– Във футбола всичко се измерва с местоположението на топката, – заяви гордо Стоян, разкривайки за поред път многото си знания.

– Каква топка? Какво местоположение? – недоволно реагира Ангел.

– Първият даун започва там, където е поставена топката, – започна да обяснява по-подробно Стоян. – Тъчдаунът зависи от това дали топката пресича равнината на голлинията, а филд гол е, когато топката мине между двете греди. Всичко се измерва с присъствието на топката.

– Така е, – потвърди Димчо, – тази реалност определя всичко, което се случва в играта, особено резултата от играта.

– По подобен начин връзката ни със завета на Господа ще определи, колко от Бог ще изпитате или колко малко, – отбеляза Петър.

– Говорим за футбол, стига с твоя Бог, – нервно вдигна ръце Данчо.

– Това ще определи колко далеч и колко бързо ще продължим напред в живота си, – продължи невъзмутимо Петър.

Чу се мощно изсумтяване, но той без да обръща внимание добави:

– Най-важното е, че ще определи нивото ни на успех – независимо дали печелим или губим. То зависи изцяло от връзката ни със завета с Бога.

Групата се пръсна, защото повечето не искаха да слушат, какво им говори Петър.

Младен плесна с ръце и попита:

– Какво според теб е издържливост?

Дядо му се усмихна и отговори:

– За да изградим в себе си издържливост, трябва да се освободим от повтарящите се разрушителни мисли относно самите нас, относно другите и относно ситуацията, в която се намираме.

– Искаш да кажеш, че издръжливостта се поражда, ако заместим погрешните мисли с правилни? – Младен въпросително повдигна вежди.

Старецът не се предаваше лесно и продължи в същата насока:

– Съзнателно направляваме нашето мислене и с цената на много усилия заменяме появилите се разрушителни мисли с такива на надежда, истина и благодарност. Промяната в нашето мислене е начинът, по който се освобождаваме от болката и изграждаме издържливост.

– Наистина ли? – сбърчи нос Младен.

– Забележи, – отбеляза дядото, – ние не правим нищо със самите обстоятелства, а обръщаме внимание на нашите мисли и перспективата относно тези обстоятелства.

– Не знам защо, но когато чуя думата издържливост си представят подскачаща топка, – сподели Младен. – Колкото по–силно я хвърлиш, толкова по–високо ще отскочи обратно.

– Именно гъвкавостта на топката, която преодолява гравитацията е причина за това, – добави старецът.

– Възможно ли е трагедиите в нашия живот да ни накарат буквално да отскочим и да се освободим?

– Разбира се. Ти също можеш да отскочиш, – потвърди дядото, – защото познаваш Бога, който може да ти даде гъвкавост и издръжливост. Господ работи по Своя график, не по нашия. Той е лечител и ни превежда през нашите болки, а не далеч от тях.

Младен се замисли и установи, че в това което казваше дядо му имаше голяма доза истина.

Само защото си бил в плен, не означава, че трябва да си останеш там.

Бог ще превърне твоето проклятие в благословение. Той иска ти да отскочиш и да се освободиш.

Не беше нужно много за да се забележи болката и тъгата в очите на Кирил. Той бе жестоко отхвърлен от съучениците си днес.

Дядо му добре знаеше какво бе станало с Кирил, достатъчно бе само да го погледне. Това не се случваше за първи път с внука му.

– Кириле, – нежно каза старият човек, – от време на време ще ни ритат и изхвърлят, но това не означава, че Бог ни е изоставил или че сме извън Неговата воля.

Кирил сбърчи носи и каза:

– Какво знаеш ти?

– Разбери, – кротко продължи дядо му, – това е част от процеса на смирение, който Бог използва, за да ни оформи по подобие на Своя Син.

– Нищо лошо не съм им направил, даже им помагам, защо … – Кирил едва удържа сълзите си.

– Ти обичаш футбола нали? – попита го дядо му.

– Аха, – смънка Кирил.

– Представи си двама играчи успяват да пробият защитата и единият с топката се устремява към вратата. Ритва я силно с крак и тя попада в мрежата. След всичко това играчът благодари ли на топката? Ако тя имаше някакви чувства и можеше да говори, как ли би реагирала?

Кирил се оживи. Ококори очи и се засмя, а дядо добави:

– Тя е свършила добра работа. Остава си напомпана. Овациите получава само играча. Топката едва ли се е почувствала отхвърлена. Тя е направила това, което е трябвало.

Кирил само въздъхна.

– Можем вярно да вършим работата си, да помагаме, да служим и да даваме на другите, – старецът потупа внука си по рамото, – но се случва да бъдем отхвърлени и пренебрегнати. Не оставай неподготвени в такива ситуации!

Минка се разхождаше с новото си малко черно кученце из двора. В едната си ръка малкото момиче държеше закуска, а в другата бонбон стърчащ на клечка.

Първоначално кучето и детето вървяха редом и се забавляваха, но ..…

Четириногият приятел взе да се плете в краката на Минка. Тя се ядоса и замахна с бонбона. Искаше ѝ се да го удари.

Кучето скочи и грабна бонбона.

Минка изненадано проследи бягството на новия си приятел.

След това разтърка очи и гръмогласно се разрева:

– Мамооо, Черньо ми взе бонбонаааа.

Едва ли щяха да спасят бонбона, но им трябваха цели пет часа, за да открият кученцето скимтящо и уплашено. То се бе свило на топка под стряхата на една изоставена къща.

Вместо да му се сърди Минка прегърна четириногото и тихичко му прошепна:

– Да беше ми казало, сама щях да ти го дам. Ти си добро куче и ще бъдеш моя най-добър приятел.

Ех, ако можехме, да прощаваме така лесно като децата.