Летен горещ ден. На автобусната спирка всичко бе спокойно, защото хората успяха да се качат и автобуса потегли.
Отзад тичаше мъж и крещеше:
– Почакайте, моля ви!
Изминавайки 20 метра автобусът спря. Отварящите се шумно врати вдигнаха облак от прах.
В автобуса настана тишина. Хората поради жегата си мислеха за река или друго прохладно място. Бършеха потните си чела и се надяваха като тръгне колата, малко да подухне от раздвижениия въздух край нея.
Мъжът се вмъкна задъхан на задната платформа на автобуса. От вдигналия се праха силно кихна. И както си стоеше изведнъж неочаквано силно пръдна.
Стана му неудобно и той извърча от задната врата на автобуса. Колата тръгна.
Някой между пътниците недоволно промърмори:
– За това ли го чакахме?!

Зимата е прекрасен сезон, въпреки че на повечето хора им е студено и нямат желание да покажат носа си навън,

Когато снегът падне, земята се превръща в невероятна снежна приказка, със едва доловими замъци, загадъчни фигури и тайнствени съкровища, само да имаш очи да ги съзреш.

Жалко е, че студат сковава мозъците ни и ние оставаме безчувствени и безучастни към тази бяла ферия, изпълнена с безмълвие и тишина.

Какквото и да си говорим, децата с най-голяма радост посрещат Снежко. Нищо, че студът щипе бузките им, инатливао зачервява нослетата им. Нищо не може да ги спре да се търкалят в снега, да се пързалят с шейни, да се замерят със снежни топки или да извайват незабравими снежи човеци, с усмивка от въгленчета, „зачервен“ нос от  морков, проскубана метла за ръка и пробита тенджера за калпак.

Въпреки студът, отвън не спираше детския смях, игри и забавления. Петър отвори вратата на балкона и пристъпи върху леката бяла пелена натрупала се през нощта. Вятърът засвири нежна снежна симфония, но от това му стана още по-студено и той сви глава зад високата яка на палтото си.

Едно от децата го забеляза и започна да вика отдолу:

– Чичко, пусни ни морковче за снежния човек, защото го изадохме.

Дружен смях заля групата от деца, зачервили бузкии и носове. Петър се засмя, а в сърцето му трепна нещо, далечно, забравено и потулене в детските му спомени.

Той бързо влезе обратно в стаята и се върна почти веднага. Замахна с ръка във въздуха. Радостен детски вик посрещна забилия се в снега червен морков.

След десетина минути отдолу се появи нов жител на квартала. Малък снежен господин с изкряща усмивка, черни топчести очи и голям червен нос.

Компанията беше малка. Днешния ден бе посветена на природата. Времето беше хубаво, а настроението чудесно.
Тревички, току що подали главичка цветенца, малки гъбки, причудливи форми образували се от клони и храсти, всичко това спираше погледа и очароваше.
Разходката не мина без дискусия. Обикновено нейният инициатор бе Виктор. Вечно вглъбен и умислен, търсещ отговори на многобройни въпроси, който минаваха през главата му. И днес не разочарова групата с поредния си въпрос:
– Кой е най-добрия съвет, който сте получавали някога в своя живот?
Настъпи тишина и всеки потъна в мислите си.
Симо разчупи мълчанието и започна да расъждава на глас:
– Баща ми казваше: „За да добиеш нещо, трябва да поработиш здраво!“ Смисълът на този съвет е двояк. На първо място ако си поставим значима цел, то е ясно, че трябва да бъдем добросъвестни и упорити, докато не я постигнем. Нищо не става от само себе си. За това трябва да се заемем с нещата и да действаме. Понякога съм си мислил:  „Когато ми се отдаде подходящ случай, веднага ще се заема с това“. И съм бъркал. Такъв случай ти се отдава само тогава, когато започнеш да действаш в това направление. От друга страна, всяка достойна цел си струва усилията, които е необходимо да изразходваш за постигането й. Дори ако това на първо време ти изглежда излишно и дори прекомерно.  Това много ми помага, когато пред мен изникне даден проблем или получа някаква задача за изпъленение.
– В живота си съм получавала много съвети, – каза Таня. – Скоро съседката, като ме гледаше как бях се умърлушила, ми каза: „Не поглеждай назад в миналото. Не съжалявай, за това, което не си успяла да направиш“. Аз наистина често си спомням неуспехите и съжалявам, че съм могла, но не съм направила нещата по най-добрия начин. Това наистина ме спира и нямам желание да се движа напред. Не трябва да се обезсърчавам, а ако падна, трябва да стана и да продължа напред.
– В моя дневник, – каза Светла, – съм си записала на първата страница: „Слабият ще каже: „Съдба!“, а силният: „Ще опитвам до тогава, докато всичко не стане така, както на мен ми се иска“.
Димитър се почеса зад ухото и сподели:
– В началото, когато започнах работа като инженер в електроцеха, бях свидетел на бързо отстраняване на аварийна ситуация  в оборудването на релейната защита. Опитният електромонтьор предложи: „Да свържем двата кабела временно, а някой друг път ще го оправиме“. Но началникът на цеха отсече: „Няма нищо по-постоянно от временно направено! За това по-добре да го направим както трябва, за да не губим няколко пъти повече време и усилия“. Винаги си спомням тази фраза, когато искам бързо да приключа с нещо, което искам „набързо“ да свърша.
– Аз пък си имам любима поговорка, – засмя се Елена. – „Ако имаш мечта, желание и постоянство – ще поникне дори през асфалта“. И се опитвам да следвам това твърдение. Макар и не с големи скокове, но се приближавам към целите, които съм си поставила и се надявам на успех.
Те дълго обсъждах темата, имаше спорове и уточнения. Увлечени в разговор не усетиха, кога денят свърши, но не съжаляваха. След разходката и разсъжденията се чувстваха обновени и насърчени.

Николина не обичаше асансьорите. Въпреки възрастта си, редовно изкачваше стълбите до апартамента си.
Един ден забеляза две момичета, които чакаха пред вратата на асансьора.
– Чакайте, – каза им те, – щом имате желание, но аз ще сляза по-бързо от вас по стълбите.
И тръгна по стълбището, както обикновенно. Излезе на улицата, нямаше никой.
– Спечелих, – едва не подскочи Николина от радост.
Постоя минута, две, три…. Още никой не се задаваше от вратата. След пет минути тишината стана подозрителна.
Тя се върна. Асансьорът бе заседнал. Зад затворената врата се чуваха отчаяни гласове“
– Помогнете!
Когата момичетата разбраха, че възрастната жена е до вратата на асансьора, едно от тях каза:
– Хубаво е, че сте от външната страна на свобода, моля ви, помогнрте ни.
Николина бързо изтича до апартамента си. Набра номера на телефона и припряно извика:
– Там в нашия асансьор две момичета  са заседнали….
Николина се разтревожи не на шега. Тя застана до вратата на асансьора и зачака. Беше изненадана, когато се появи грамадна жена с лост в ръката.
– Когато вратата се отвори, излизайте! – заповяда жената с дълбок басов глас.
Тя се качи горе. Скоро от там се чу дрънчене, а след минута вратата на асансьора се отвори. Плениците с радостни лица излязоха на свобода и благодариха.
И все пак, това е един много добър навик да слизаш и да се изкачваш по стълбището. Препоръчвам ви го и по здравословно е. Никой не знае какво може да му се случи в живота.

Теодор се събуди. Гадеше му се. Всичко го болеше. Опита се да си спомни какво бе станало снощи, но освен че пиеха на масата, друго нищо не помнеше.

Наостри слух и долови приглушени гласове от към коридора.

– Все още не мога да разбера, що за банда идиоти сте тримата! – каза някой, в когото Теодор разпозна недоволния глас на баща си.

– Не говорете така, – изръмжа Тотю, но не беше много убедителен. – Това беше въпрос на чест.

– На каква чест?! – изкрещя баща му.

– Теодор беше предизвикан, – зае се със защитата Пламен. – какво, да се остави да го подиграват ли?

– Господи! Та вие сте били пияни.

– Аз бях трезвен, – разгорещено каза Тотю.

– И какво от това! – задъхваше се баща му от ярост. – Какво направи, за да спреш, онзи ненормалник, който бере душа в стаята.

– Какво можеш да направиш, когато Теодор се напие? – започна да се защитава Тотю.- Гледаш да стоиш по-далече от него.

– Браво бе, момче! Ти си направо гений! Не се очудвам, че е стигнал до тук, щом има такива малоумни приятели! А не ви ли е хрумвало и на двамата, да го спрете преди да започне да се налива.

Настана тягосна тишина. Младежите знаеха, че са сбъркали, но гордостта им не позволяваше да признаят това, дори и пред себе си.

Но ако продължаваха така, нямаше да се отърват само с един бой, някой от тях можеше да пострада и по-лошо. А дали осъзнаваха това?