Таня чакаше в кафенето на летището. Скоро щяха да пристигнат със самолет нейни близки.

Изведнъж келнерът изтича към вратата и започна да крещи:

– Всички на изхода, бързо на изхода!

Той размахваше ръце и сочеше към вратата.

Никой не знаеше какво става. Хората започнаха да се блъскат. Някой по микрофона си дереше гърлото:

– Бързо напуснете летището…

Един старец мина покрай Таня и го чу да мърмори:

– Такова нещо по-рано никога не се е случвало. Дори не знаем какво да правим.

Второто съобщение по микрофона звучеше още по-объркващо:

– Останете в терминала.

След 30 минути бе възобновена евакуацията. Всичко ставаше много бавно само по две стълби.
Тези, които бяха по-отзад почувстваха напрежението в предните притискащи се тела едно о друго.

– Там има бомба, – викаше някой отчаяно, – трябва да бягаме.

Едни тичаха, други стояха вцепенени.

Хората се движеха и блъскаха като бушуваща вълна по време на буря.

Сътрудниците на летището изобщо не знаеха какво да правят. Те един през друг повтаряха:

– Евакуирайте се….. там имаше експлозия….

– Стойте по местата си ….

– Напуснете…

Двама лекари си проправяха път през тълпата. Те се движеха към мястото на експлозията.

– Аз съм лекар, – каза единият.

– Да вървим натам, – посочи с ръка другият.

Заеха се бързо с първите ранени и започнаха да оказват помощ и на останалите от пострадалите.

Имаше много хора, които също се опитваха да помогнат. Полицаи и военни бяха целите в стъкла. Те не усещаха, че са наранени, а гледаха да спасяват хората.

Имаше много мъртви и огън наоколо. Някои държаха пожарогасители, опитвайки се да потушат пламъците.

Изведнъж тавана рухна, много хора останаха под развалините. Младеж ровеше отломките и вадеше хора. Някой умираха в ръцете му.

Една жена държеше детето си на ръце и говореше като обезумяла:

– Моето дете… къде е детето ми?

Младежът я дръпна настрани:

– Успокойте се! Детето ви е в ръцете. С него всичко е наред.

Някои от хората, които извадиха изпод отломките паднали от тавана, бяха с откъснати крака, други бяха останали без ръце. Повечето лежаха в локви кръв и не можеха да се обърнат.

Младежът заедно с още мъже пренасяха ранените на безопасно място.

Това бе същински ад. Множество умрели, ранени и объркани от страх хора изпълваха картината на разрушенията…..

– До кога? – крещеше една жена и скубеше косите си. – Няма ли кой да спре този поток от мъка? Кой ще спре тези кръвопролития? На кого са нужни?……

Паяците кръстоносци, които живеят в много европейски гори, отдавна се изучават от биолозите. Оказва се, че при ловуването си те активно използват законите на физиката.

Тяхната мрежа притежава редки свойства, които привличат жертвата към себе си.

Според учените паяците в телата си притежават някакво статично електричество. Когато тези членестоноги плетат своите мрежи, тя автоматично получава част от този заряд.

Паякът тъкач опъва своите мрежи между клоните на дърветата. Електрически разряд ѝ помага да се разтяга в посока към приближаващата се жертвата, следователно, всички насекоми, които са в близост до мрежата, просто се придърпват към нея.

Скоростта на разтягане на мрежата е около два метра в секунда, при това тя се изпъва до няколко милиметра, които са напълно достатъчни за един успешен лов.

В палестинския град Хан Юнис, който се намира на територията на ивицата Газа, през 2007 г. е открит прекрасен зоопарк. Местният бизнесмен Мохамед Авайда инвестирал стотици хиляди долара за откриването на зоологическа градина, която е наречена South Forest Park.

В нея били събрани множество екзотични животни. Изглеждало, че зоопарка го очаква светло бъдеще. Но през лятото на 2014 г. той се е превърнал в истински концлагер за своите обитатели.

По това време в района Хан Юнис се изострил палестинско-израелският конфликт, предизвикан от терористичните атаки на ислямската организация ХАМАС. Въоръжените сили на Израел предприели ответни мерки и Хан Юнис се оказал в центъра на военния конфликт.

Въпреки че зоопарка бил в страни от престрелките, обслужващите животните хора не можели да изпълняват задълженията си. Малцина смелчаци прибягвали между престрелките и се опитвали да нахранят животните с останалите запаси от храна, но те много бързо свършили, а не могло да се организира нова доставка на провизии. Най- накрая обслужващия персонал на зоопарка оставил животните на произвола на съдбата.

Когато ситуацията в района на Хан Юнис се стабилизирала, хората се върнали в зоопарка. Там ги очаквала ужасна картина. Били останали живи само 20 животни, а 250 от тях умрели от гладна смърт. Сухият и ветровит климат на Палестина не дал възможност на телата да се разложат и ги превърнал в мумии.

Зоопаркът в Хан Юнис е станал поредният ужасяващ пример за чудовищните последици от военните конфликти. От това, че хората не могат да се разберат, страдат животните. Ако всичко продължава с такива темпове, скоро планетата ни ще се превърне в безжизнена пустиня.

Симон беше добър поет. Поканиха го на едно пиршество. Той трябваше да рецитира свои стихове, написани в чест на домакина.

Поетите имат понякога странни хрумвания. Между стиховете, които бе донесъл за пиршеството, Симон бе вмъкнал и такива, които възхваляваха и прославяха Бога.

Домакинът много се засегна от това и каза на Симон:

– Ще платя само половината от уговорената цена. Нека другата ти плати твоя Господ. Щом толкова го почиташ и признаваш повече от мен.

Всички започнаха да се смеят на идеята на домакина.

– Прав е, – обади се някой от гостите, – кой е поканил Симон на пира, неговия Бог ли?

Малко по-късно в залата влезе един от прислужниците и пошепна на ухото на Симон:

– Отвън те чакат двама мъже.

Симон вдигна рамене изненадано:

– Никого не очаквам. Какви са тези мъже?

– Назоваха името ти, – допълни прислужникът.

Симон стана и напусна пиршеството. Излезе навън, огледа се, но никакви хора нямаше наоколо.

– Сигурно някой се е пошегувал с мен, – засмя се Симон.

Когато се обърна отново да влезе на пиршеството, се чу странен шум. Сякаш се пукаха и трошеха каменни стени.

До Симон долетяха викове на умиращи… Покривът на дома, в който бе преди малко, рухна пред очите му. Единствено той бе оцелял от пира.

Телата на загиналите така бяха смазани, че близките им не можаха да ги разпознаят. Но Симон освен поет имаше и друга дарба. Всичко, което виждаше се запечатваше в съзнанието му.

Той водеше близките на загиналите из руините и като стигнеха до нечии премазани останки, посочваше с пръст и казваше:

– Това е онзи, който търсихте.

Той бе запомнил, кой къде е седял до мига, когато бе паднал покрива.

В катедралата цареше трескаво вълнение. Жените си вееха пред лицата с каквото намерят и шепнаха възбудено, а мъжете пристъпваха от крак на крак от нетърпение. Всички очакваха с безпокойство проповедника. За него бяха чували, че докато проповядвал ставали чудеса.

Свещеникът застана на амвона. В очите му блестеше увереност. Стисна здраво краищата на амвона и каза:

– Нашата проповед днес ще бъде върху двадесета глава от Книгата на Йеремия.

Гласът му бе силен и отекващ, но изненадващо носов и пронизителен. Свещеникът поклати тъжно глава и сведе лицето си, сякаш бе засрамен.

– Аз станах за присмех цял ден, всички се подиграват с мене, защото словото Господно ми става причина за позор и присмех., – той вдигна лице нагоре, сякаш се взираше право в Бога. – Неговото слово стана в сърцето ми като пламнал огън, затворен в костите ми. Уморявам се да го задържам,  …. но не мога.

Свещеникът погледна към хората.

– Въпреки, че ми се присмивате не мога да крия повече Божието Слово. Думите Му така ярко пламтят в мен, че ако не заговоря, ще изгоря в огъня им. Чуйте Господното слово и добре си помислете. Този град е станал свърталище на крадци, разврат и кръвопролития. Идват страшни времена и вие ще бъдете бедни и окаяни.

Гласът му стана по-дълбок и набра сила. Въздухът трепереше от смайващите му изобличение.

– О, вие прелюбодейци, содомити и развратници! Децата ви жестоко ще бъдат наказани. Ще ги влачат по улиците и ще ги смазват от бой, но Бог ще остане глух за жалостивите им стонове.

В храма повечето се разхлипаха. Мъже и жени заровили лица в дланите си ридаеха.

Една от жените разгневена, вдигна глава и извика:

– Как смее! Бог чува плача на невинните чада! Как може да изрече такива ужасни думи?

Гласът ѝ бе заглушен от стоновете край нея. Един мъж я побутна с лакът и ѝ каза:

– Госпожо, не предизвиквайте допълнително гнева на Бога – и смирено наведе глава.

– О, Боже, – извика още по-силно свещеникът.

Той притисна лице до събраните си длани. Силно се разрида. След това вдигна обляното си със сълзи лице към небето и заговори:

– Аз съм само един смирен свещеник. Не съм молил за твоето благоволение. Не жадувам да ми пращаш видения. Покорно се подчинявам на волята ти. В Твое име желая да претърпя страданията на Йеремия.

Свещеникът устреми поглед към хората и гласът му внезапно омекна:

– Плача неутешимо също като вас …. за децата. Ридая за бедствията, които ни очакват. Колко дълго още ще грешим? Колко дълго ще обиждаме Бога,  преди да изсипе върху нас справедливия си гняв? Като любящ баща, Той досега въздържа десницата си. Но ако чедата му продължават да живеят в грях, за тяхно добро Бог ще въздаде тежко наказание.

Свещеникът се обърна към жените:

– Вижте се жени. Вие с вашите блестящите накити увиснали на вратовете ви и обеците на ушите ви. Ако само една от вас се разкае за суетата си, колко бедни биха се нахранили. Вижте кадифето, броката, коприната и всичко, което краси телата ви. Ако се облечете по-просто за да угодите на Бога, колко много можете да спасите от глад.

Изобличението на свещеникът не подмина и мъжете.

– А вие, мъже, с вашата ненаситност и пиянство. Ако останете само в обятията на съпругите си Божието царство ще се умножи. Ако дадете пари на бедните, никой в този град няма да гладува. Откажете се от алкохола, така няма да има дразги и побоища. Оставете земните богатства и търсете Божията милост.

Свещеникът наведе глава и започна да се моли:

– Велики Боже, отвърни сърцата ни от греха и ги обърни към Теб. Пощади ни от мъките, които чакат онези, които не следват твоите закони.

Тук там се чуваха още стонове и плач. Хората се молеха и покайваха за греховете си, очаквайки Божията милост да се излее върху тях.