Дъждът спираше за малко своя ход, а след това с нова сила се изливаше безмилостно върху минувачите по улицата.

В такова време е много трудно да останеш сух, дори и чадър да носиш. Обувките ти обилно напоени с влага жвакаха като жабешки хор.

Мария се прибра и бързо се преоблече. От хола се чуваше равномерния глас на майка ѝ, която вероятно пак разказваше нещо на малките. Изглежда бе много интересно, защото не се чуваше никакъв шум.

Мария открехна леко вратата и чу спокойния глас на баба Стойна:

– Първоначално птиците били без крила. След това Бог им направил такива и ги сложил пред тях с думите: „Елате, вземете това бреме и го носете на гърба си“.

Птиците били с прекрасна окраска и имали мелодични гласове. Когато пеели, перата им преливали в разноцветни багри на слънчевата светлина. Но тогава те не можели да се издигат високо в небето.

„Нима трябва да носим това бреме на гърбовете си?“ – смутили се птиците.

След като преодолели нерешителността си, взели в клюновете си товара и го сложили на раменете си, за да го носят.

Известно време бремето им изглеждало много тежко и им било трудно да го носят. Но с течение на времето, тъй като продължавало да бъде на раменете им, то се сраснало с малките им тела, научили се как да го ползват и скоро тежестта се превърнала в истински криле.

Мария пристъпи внимателно към децата, които със зяпнали уста слушаха баба си и тихо каза:

– Ние сме като тези безкрилите птици, а нашите задължения и ежедневна работа, възложени ни от Бога, се превръщат в криле, който ни издигат нагоре.

– Когато разглеждаме и пресмятане нашите бремена и теготи, това ни навява само страх. Но когато ги поемем на раменете си и ги приемем в сърцата си, те се превръщат в криле, – отбеляза баба Стойна.

– Всяка тежест, която приемаме в добро разположение и с любов, се преобразува за нас в благословение, – допълни Мария. – Бог желае предназначения за нас труд да ни бъде в помощ.

Децата обръщаха очи и жадно слушаха ти майка си, ту баба си.

– Ако не желаем да наведем гръб, за да поемем нова тежест, то ние се отказваме от възможността да растем в благодатта, – засмя се Мария.

– Благословено е бремето, което колкото и тежко да ни изглежда, е възложено на раменете ни от Божията ръка, – заключи възрастната жена.

Приказката и поучението бяха свършили, сега беше време за вечеря и всички се отправиха към кухнята.

Родилият се през 1898 г американец Уилям Джеймс Сидис на шест месеца можел да чете „Ню Йорк Таймс“. На осем знаел осем езика и изобретил един самостоятелно.

На 11 години постъпил в Харвардския университет, където година по-късно изнасял лекции за четиримерните тела в математическия кръжок.

Въпреки това, ранният му старт не му донесъл слава.

Получавайки на 16 години степен бакалавър, той работил известни време като преподавател, но  изведнъж се отдръпнал от обществения живот.

Работел като обикновен счетоводител и други не изискващи особена квалификация длъжности.

Сидис се посетил на колекциониране и изучаване на транспортните системи, а понякога публикувал статии от различни области на знанието: антропология, филология, космология и история на индианците.

Дали рибата-жаба е мила като котенце? Някои ще кажат „да“, но само уродливо мила.

Какво кара хората да възприемат странните и плашещи създания за симпатични? Защо ние гледаме с умиление скачащ паяк или мадагаскарска ръконожка?

Котенца, кученца и зайчета, които имат големи очи, големи глави и меки тела, свойствени за децата, предизвикват при възрастни инстинкт за защита и запазване.

Австрийската етолог Конрад Лоренц описва това поведение като „бебе-схема“.

Животно може да изглежда неприятно в началото, но след това наблюдателят все пак го намира за интересно, за това иска да отиде и да го види.

Феноменът мило уродство напомня на естетиката на филмите на ужасите и други жанрове на поп културата, където колкото е „по-лошо, толкова по-добре“.

Хората, когато видят ексцентрично създание, могат да изпитат чувство, което активира не грижовни инстинкти, а по-скоро емоции на радост и лекомислие. „Накратко казано, това е нелепо“.

Под страшния натиск към 5 часа следобед Волинската височина бе изоставена и турците затвърдиха позициите на нея. След това веднага предприеха настъпление към важната Централна височина, която решаваше участта на Шипка.

Това бе една мъчителна борба! Сили вече се бяха изчерпали. Главите натежаха, погледите помътняха.
Краят идваше! Увереността на защитниците на прохода бе разколебана.

Колко дни вече се биеха? А помощ не идваше от никъде.

В изстрадалите и измъчени души на опълченците нещо се скъса. Само чудо можеше да ги спаси.

Ето и Самарското знаме бяха готови да изгорят. То бе вече отковано от дръжката. Само един миг и последната искра щеше да изгасне.

В този момент в най-страшната психологическа криза някой запя между опълченците „Шуми Марица“. Прав, с изправена глава, без да обръща внимание на свирещите около него куршуми, майор Челяев също запя.

Това не беше последна молитва, а зов за решителна борба. Опълченци неволно трепнаха и подеха песента. Освежителните звуци на марша като че ли ги съживиха и вляха нови сили в душите им.

– Марш, марш, с генерала наш, – пееха опълченците от всички дружини. Гласовете им укрепнаха. Погледите им отново заблестяха. Уморените мускули се стегнаха. Нова струя от сили се вля в телата им. И те се ободриха. Дружната песен се носеше над всички защитници. След малко тя се превърна в ураган.

Наелектризираните звуци на Химна преминаваха и събуждаха все нови и нови неподозирани сили. Върху окървавените скали на Шипка израснаха обновени хора. Това бяха се превърнали в гиганти, готови за нови подвизи.

Българският химн извърши чудо. Преди още да се роди България, той зае вече своето място.

В най-решителния момент този химн стана и молитва, и зов, и победен вик. Опълченците се сраснаха със скалите. Погледите им започнаха да искрят.

В този момент турците започнаха настъплението си. Само преди няколко мига те може би щяха да успеят, но сега вече беше твърде късно! . . .

И макар атаката на турците да бе посрещната само с последните няколко снаряда от Централната батарея, въпреки че нямаше вече патрони за пушките, турците бяха спрени.

Победата беше им обърнала вече гръб… И Шипка беше спасена.

Откъм Габрово се бяха задали части от 4-та стрелкова бригада. Радостен вик се изтръгна от сърцата на защитниците. Екна вик на тържество.

Шепата стрелци се хвърлиха върху турците около шосето и ги прогониха, а след това тръгнаха нагоре към другарите си. Те бързаха да им помогнат, да облекчат положението на онези, които бяха издържали докрай, изтръгвайки победата от тържествуващите ръце на врага.

Пристигналата първа група стрелци заеха веднага Централната височина. Посрещна ги ново мощно ура. Въодушевление обзе цялата позиция. Не беше важно колко нови сили са дошли на помощ, важно бе тяхното неизмеримо морално значение. Опълченците се прегръщаха.

– Ура! Ура! – ехтеше Шипка.

– Ура! – повтаряше Балканът.

Заедно с частите на 4-та стрелкова бригада пристигна и генерал Радецки. За кратко време турците бяха отхвърлени, както от шосето, така и от Волинската височина, а вечерта за пръв път през тези тежки дни спря пушечният и артилерийският огън.

След 4-та стрелкова бригада в прохода през тази нощ бяха пристигнали вече и две други бригади, а от Севлиево пристигаше цялата 2-ра дивизия. Към полунощ в прохода пренощуваха 20 дружини с 36 оръдия.

Преломът бе настъпил, а по-късно дойде и победата.

Да обичате е изтощително. Това  си е работа.

Повечето хора не разбират, че тяхното физическо състояние оказва силно влияние на техните взаимоотношения с околните и способността да обичаме.

Всяко действие на обич, отнема физическа енергия. Например за да изслушаш някого, поставяш нуждите на този човек пред твоите.

Опитвали ли сте да проявите заинтересованост към собственото си дете, когато се връщате уморен от работа? На вас ви е трудно дори да го изслушате, защото нямате сили за това.

Какво става със вашите взаимоотношения с околните, когато сте изтощени? Малките проблеми стават големи.

Какви навици трябва да практикуваме, за да се освежаваме?

На първо място трябва да имаме нужната почивка. За това Бог я е поставил между 10-те Божии заповеди.

Балансирано хранене. Изборът на плодове, зеленчуци и каква да е храна е много важно за организма и физическото му състояние.

Редовни упражнения. Нашите тела се нуждаят от активност. Едно време не се е изисквало повече движение, защото хората са ходели много и са извършвали често физическа работа.

Но днес, при нашия заседнал живот имаме само два избора: умора или спортуване. Изберете второто, за да бъдете пълноценни.