Не за първи път семейство Ганеви оставаха без пари. Дори хляб нямаше с какво да си купят. Жана отиде на работа без закуска. Тя бе подтисната и разтревожена. По пътя си мислеше, от кого да вземе малко пари на назаем.

Със същата тревога и мъка в къщи останаха съпруга ѝ и двамата ѝ сина. Тримата мъже мълчаливо обмисляха, какво да направят, за да се преборят с глада.

По-големият от синовете Светозар имаше на другия ден изпит. Той учеше задочно право, затова се опита да забрави глада и отиде в стаята да чете. Бащата Христо и по-малкия син Цанко останаха с наведени глави в хола. И двамата бяха посърнали.

По едно време Цанко стана и пусна телевизора. На екрана се преследваха коли, гърмежи и пукотевици,  на земята хора облени в кръв, поредният екшън.

– Това интересно ли ти е ? – попита Христо.

– Какво да правя? Стомахът ми къркори, ще полудея….., – запротестира Цанко.

– Поразкарай се из квартала, може и да се окаже някоя, макар и временна, работа, – бащата се опита да насочи сина си към по-полезна дейност.

– Скапан живот, – изруга Цанко. – Татко, идва ми да ……

– Ще преживеем и това някак си, имали сме и по-тежки случаи, – каза умиротворително Христо. – Ще отида в кухнята. От това, което е останало ще опитам да приготвя нещо.

Хладилникът беше празен. На масата имаше малко парче зеле, три домата, две чушки и пера от праз, В паничка бяха сложени четири сварени картофа.

Христо огледа това богатство и реши да направи от него салата. Всеки от продуктите надроби на ситно, поръси всичкото със сол и от празната бутилка олио изцеди две три капки. С две вилици обърка всичко. Гребна малко отгоре и опита, стори му се вкусно.

Зарадва се и повика синовете си:

– Хайде, идвайте да ядем!

Всеки от тримата въоръжен с вилица, седна на масата. Гребяха бързо и мълниеносно ометоха „нещото“ в голямата купа.

Христо погледна към Светозар, знаеше, че големият му син все намира кусури на всичко и го попита:

– Е, Светльо, признаваш ли ме за готвач?

– Буламача ти не беше лош, – засмя се Светозар.

– Браво, татко, – похвали го Цанко, – беше чудесно. Много бе вкусно.

Изведнъж и тримата избухнаха в смях…..

Златко заяви на жена си:

– Отивам на риболов с приятелите си.

В действителност това бе кодовото име на „запой с приятелите“.

За да покаже, че няма да си губи времето, Златко взе и пет годишния си син.

Когато пристигнаха всички се настаниха под сянката, макар и до реката и започнаха да празнуват, а малкия Петьо бе оставен сам да се грижи за себе си.

Момчето се къпа, плува и много изгоря.

Изведнъж Златко усети, че нещо не е, както трябва. Погледна сина си и изтръпна. Цялата му кожа бе станала яркочервена.

Златко бързо грабна сина си и ги закара до близката болница. Там една възрастна сестра го намаза с нещо и Петьо се оправи, но през цялото време, чете конско на бащата:

– Как можете да тръгнете на риболов с дете. Децата трябва да се пазят. Лятото дойде и те му се радват, но …

Вечерта бащата и синът се върнаха в къщи. Бащата се чувстваше виновен и изплашен, а синът ядосан.

– Какво се е случило? – попита майката на Петьо.

– Докато татко ловеше риба на сянка, на мен се нахвърли лятото…..

Вечерта даваха американски сериал. Дора не издържа на жестоките сцени и изрази негодуванието си на глас:

– Едно и също. Бандитизъм и секс на фона на задкулисни комбинации. Нужно ли е да гледам, кой кого изнудва? Това ли е рая на хайлайфа? Прехвалената американска демокрация?!

– Царството на капитала, нали това чудо се настанява сега и у нас, – прибави Данчо.

Зверските сцени отвориха душите на синовете на Дора и Данчо и те започнаха да разказват какви „страхотии“ ставали в училище.

– Спиридон беше донесъл някакъв флакон със спрей, – започна да обяснява Пламен по-малкият от синовете им. – Без да иска пръсна с него по бузата на Митко Лекето и тя се зачерви….

– Ами ако бе пръснал в окото му? – притеснена попита Дора.

– Казахте ли на класния? – попита Данчо.

– Не. Кой би посмял, – махна с ръка Пламен.

– А на директорът? – бащата погледна изумено синовете си.

– Е, татко, ти да не падаш от небето, – засмя се Кирил по-големият от синовете. – Ако беше само това…..

– Някои ученици носят автоматични ножове, боксове, а за цигарите и алкохола да не говорим, – добави Пламен.

– Браво! Много ни успокоихте! – плесна с ръце бащата. – И какво от всичко това сте опитали?

– Е, татко все ни подценявате, – възмути се Кирил.

– Кои родители не се грижата за децата си? – изпъшка Данчо. – Странно, тези деца, за които ни разказвате имат ли родители?

– Имат, – момчетата отговориха едновременно.

– И какво ги правят? – попита Дора.

– Дават им пари, – обади се Пламен, – те са богаташи, тежкари. На Слави баща му работи на митницата, а да знаете какви чудесии му носи. През ден сменя дънките и маратонките си, а дреболиите продава на съучениците си.

– Какви дреболии? – попита майка им.

– Различни видове скъпи цигари, шоколади с различни пълнежи, – поясни Кирил.

– И учениците купуват? – Данчо бе изумен.

– Дават за една кутия цигари 15-20 лева, а за победните има и по 4-5 лева, – засмя се Пламен.

– Е, само това де е, – Кирил махна с ръка, – Динка беше скромно момиче, но я подведоха. Започна да ходи по заведенията с тежкарчетата, а вчера дойде пияна на училище. Изведоха я навън, а на Соколова казаха, че ѝ е станало лошо. ….. Станимир постоянно псува учителите и директорът.

– Къде са истинските учители, да ги сложат на мястото им, – започна да се възмущава Дора.

– Няма да могат, татко, както е тръгнало, – наведе глава Пламен. – Оня ден Симо се заканил на Зафиров, че ако му пише двойка по химия ще му счупи главата.

– А родителите им? Знаят ли какво правят децата им? – попита Данчо.

– Не идват на родителска среща, – каза Кирил, – дори не се интересуват дали изобщо учат, сякаш изобщо ги няма. Класният ходил на посещение на Кенгуруто, за да разбере защо не идва на училище. В това време той пиел заедно с баща си на една маса. Когато Маринов позвънил на вратата им, излязъл бащата и казал, че синът му е болен, а после Кенгуруто се хвали из цялото училище, как баща му го е отървал.

– Това не е училище, а развъдник на криминални типове, – изохка Данчо. – Ще ви преместим в друго ….

– Пак ли? – обади се Дора. – Всяка година ли ще търсим ново училище, …. навсякъде вече стана така.

Родителите бяха потресени. В училище вече не се влизаше с благоговение, а учителите нямаха авторитет. Днешното училище се бе превърнало на разграден обор, където животни вършеха неприлични и непристойни работи, а учителите са се преобразили в безлична, сива маса, подчинили ежедневието си на едно жалко живуркане.

Лили и Георги бяха притеснени. Бяха подочули, че престои побой между големия им син Станислав и известният хукиган в квартала Канарата, чието истинско име бе Димитър, който се славеше се като джебчия и пияница, а няколко пъти е бил клиент и на полицията.

Родителите на Станислав решиха да бъдат внимателни. За това и Георги не атакува направо сина си:

– Раздаването на юмруци не доказва правото ни, нито е израз на силата ни. По-добре  превъзхождай противника си духовно и морално.

– Това ми е напълно ясно, – ухили се Станислав.

След това сви ръце в юмруци и започна да подскача все едно беше на боксов ринг.

Това ядоса Георги:

– Не ме карай да ти трясно едно кроше, – и Георги подгони сина си.

Станислав прескачаше по две стъпала надолу и се заливаше от смях.

Георги се разтрепера и извика, малко преди синът му да затръшне външната врата:

– Никакви побоища! Ясно ли е?

– Остави го, нищо лошо няма да му се случи, – Лили се опита да успокои Георги.

Станислав се върна след два часа. Под едното му око имаше голяма синина.

– Добре те е подредил, – избухна Георги.

– Не прави трагедии за толкова малко нещо, татко. Юнак без рана не може, – опита се, да се пошегува Станислав.

Лили забеляза драскотините по едното рамо и гърба, прехапа устни и попита с тревога:

– На земята ли те събори?

– Да, събори ме, но после и аз го притиснах до земята, – с гордост каза Станислав.

Това ядоса Георги още повече и той повиши тон:

– Следващия път може и без око да останеш.

– Дължа го на теб, татко, – предизвикателно се обърна Станислав към баща си.

– От мен синини още не си носил, – натърти Георги.

Станислав се усмихна:

– Следвах съвета ти. За такива като Митето добрата дума е като масло в огъня, разпалва го още повече. Опитах се да обуздая животинското у него, но той ме удари много силно.

Георги наостри уши и вече по-спокойно каза;

– Разкажи ми всичко. Как стигна до това положение?

Станислав погледна баща си в очите и започна да разказва:

– Миналата вечер Митето заедно с двама от неговите бабаити приближиха до Маргарита и ѝ предложиха разходка накрая на махалата, в оня пущинак …..нали го знаеш. Един от тях беше леко попийнал и вдигна полата на момичето. Тогава не се стърпях и се намесих. Казах им: “ Не ставайте досадни, момичето с нищо не е заслужило такова отношение“.

– Предполагам, не са били много любезни след това, – каза Георги.

– Митето ме погледна кръвнишки и ревна: „Какво, ти да не си пазач на тази ….. развратница? С какво ви плаща?….. Не се намесвай, за да не ти размажа физиономията“. Бях побеснял и го предизвиках: „Ако можеш. Чакай ме утре по това време на същото място“. Митето се разсмя: „Какво дуел ли ми предлага’? Това е доста остаряло ….“. Не се стърпях и им извиках: „Стахливци!….. Фукльовци! Знаете само да заплашвате. Ако ви стиска елате!“ Митето ме изгледа презрително: „Ще дойда! Ти гледай да не забравиш да дойдеш“.

– Имаше ли и други там? – попита с тревога Лили. – Нямаше ли кой да ти помогне?

– Саирджии колкото искаш, – засмя се самодоволно Станислав. – Нямах нужда от тяхната помощ. Справих се абсолютно сам.

Това, което се бе случило бе доста опасно. Георги се чудеше какво да каже на сина си, за да го отклони от подобни инциденти за в бъдеще. Той разбираше, че синът му бе постъпил правилно, беше защитил едно безпомощно момиче, но побоя, нараняванията …..

В този момент Станислав изненада родителите си с контра аргументи:

– Нима когато пребиват някого пред очите ми, трябва да отклоня поглед в страни, както правят мнозина, все едно нищо не съм видял? Татко, ти не си ме учел да стоя безучастно в такива положения. Много пъти съм те виждал да помагаш на хората дори, когато това е било в твой ущърб.

Георги замълча, погледа му се замрежи от сълзи.

– Гордея се с теб сине, …….въпреки че не съм привърженик на побоищата, – каза Георги и прегърна сина си.

Калин си свирукаше весело. Беше свършил работния му ден и той се прибираше у дома.

На прага, в уютния му дом, го посрещнаха светлите очи на съпругата му Елена и веселите погледи на двамата му вече порастнали синове.

Елена усети доброто настроение на Калин и разбиращо се усмихна. А после като на шега подхвърли.

– Днес май си имал хубав ден.

– Не се ли радваш? – подхвана шегата ѝ Калин.

– Не ми ли личи? – продължи да се усмихва лъчезарно Елена. – Целия сияеш … и светиш …

– Дано синовете не ме „зарадват“, както обикновено!, – засмя се Калин.

– Не ни подценявай, татко, – обади се Манол, по-големият му син.

– Какво друго може да се очаква от вас, – укори сина си Елена, – така сте си послали.

– Обещах, че ще се поправя и ще започна всичко наново, – не се предаваше Манол. – Това малко ли е?

– Лесно е да се каже, – скептично реагира Елена.

– Всичко от вас зависи, – каза с по-мек тон Калин, – С майка ти всичко даваме за вас, та един ден ….

– Поотпуснете малко юздите, вече сме големи, – плахо взе да опипва почвата малкият Панчо.

– До определени граници, – каза Калин.

– А откъде да знаем къде е тази граница, та да се напънем с брат ми и да я отместим малко по- нататък, – скочи Манол.

– Това е въпрос с повишена трудност, – засмя се Калин, – много зависи от активността на сивото ви вещество.

– Ше се опитаме! Дайте ни шанс! – настоя Панчо.

Как можеха Елена и Калин да им обяснят, че „порастнал“ все още не означава „помъдрял“.

Като родители те се стараеха да предпазят синовете си от постъпки, за които  по-късно можеха да съжаляват. Но кой ги слуша?