В малкия град Ибенбюрен разположен в западната част на Германия една местна жителка се обадил в полицията.
Според думите на жената, тя в продължение на няколко дни чувала викове на дете от съседния апартамент: „Мамо, татко, елате!“ Чукала на вратата, но така и не могла да се срещне със свойте съседи. Опасявала се, че се е случило нещо лошо.
От полицията веднага изпратили хора, да проверят случая. Освен това била повикана линейка и пожарната.
Позвънели, потропали, но никой не отворил вратата на апартамента, за това я разбили.
Полицаите били изненадани, когато влезли вътре. В апартаментът имало само папагал, седящ в клетка, който дружелюбно посрещнал влезлите с вик: „Мама! Татко!“
Оказало се, че собствениците на птицата, която така ревностно зовяла за помощ, са отишли на почивка, а за пернатия приятел трябвало да се погрижат техни познати.

Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.

Малко момченце подскачаше по улицата, опитвайки да хване ръката на майка си, а от време на време ѝ задаваше един и същи въпрос:
– Мамо, къде отиваме?
Майката мълчеше, отвръщайки очи настрани.
– Глупак! – казаваха съседите, наблюдавайки двамата. – То не знае, че майка му го води в сиропиталище ….
Момчето порасна, стана самостоятелно, но посещаваше разпуснатата си майка. Той почистваше след пиянските гуляи на майка си, а когато тя заспиваше, то седеше до нея, държеше я за ръка и я целуваше по мръсната буза.
– Глупак! – възмущаваха се съседите. – Нима той няма никакво чувство за гордост, нали тя сама го захвърли …..
Майка му почина от много пиене, а момчето се превърна в красив млад мъж. Завърши университета с отличие и всички предвиждаха за него голямо бъдеще, високи постове, но той отиде в едно училище и започна да работи като учител.
– Глупак! Съсипва си живота, да учи другите за жълти стотинки! – възмущавали се съседите, но за тяхна изненада, той стана любимец на учениците.
Скоро всички узнаха, че ще се жени за едно съседско момиче.
– Какъв глупак! – отново се развикаха съседите. – Не стига, че е глухоняма, но и куца със единия крак. Той е такъв красавец, не можа ли да си намери  някое хубаво момиче?
Но двамата заживяха щастливо в любов и разбирателство. Само едно притеснение имаха, нямаха деца.
Веднъж съседите видяха младата двойка с детска количка, в която имаше близнаци, едно момченце и едно момиченце. Децата бяха на около шест месеца.
– Глупак! Можеше да се ожени за здраво момиче и да има свои деца, а не да взема чужди. Отгоре на всичкото взел и две деца! – отново го осъдиха съседите.
Времето неумолимо следва своя бяг. Децата им пораснаха и живееха вече в свои семейства. Те имаха по три деца, но не забравяха да навестяват старите си родители.
Веднъж, през една хладна пролетна вечер, минавайки по моста, той видя куче, което плаваше върху къс лед в реката. То се мяташе и скимтеше върху тънкия лед. Без да се замисля, той скочи в ледената вода и спаси кучето ….
– Глупак! – мърморели съседите, минавайки край дома му. – Да се хвърли в студената вода, това на неговите години е просто самоубийство, а сега умира …..
На погребението съседите само клатеха глава.
– Цял живот живя като глупак и умря съвсем нелепо …..
А той стоеше пред вратите на рая и един ангел го попита:
– Как се казваш?
– Вече съм забравил името си, но съседите винаги ме наричаха „Глупак“. През цялото време не правех така, както очакваха от мен.
– Твоето име е записано в книгата на спасените, влез. А твоята глупост има друго име и то е Любов.

Катя беше едва на 30 години. Работеше в близката детска градина и същевремено с това се грижеше за трите си малки деца.

Тази сутрин се бе събудила със силно главоболие. Главата ѝ бе изтръпнала. Странното усещане ѝ подсказваше, че нещо не беше наред.

Нещо не беше наред почти от месец. Бяха ѝ се появили синини по гърба, след това обезпокояващо се разрастнаха и когато тя реши да отиде на лекар да се посъветва с него, внезапно изчезнаха, като оставиха по гърба ѝ големи петна. Венците ѝ побеляха.

Катя беше жизнерадостна и млада жена, която бе свикнала с часове да тича след 5-6 годишните деца в детската градина, но започна внезапно да губи сили. Едва се изкачваше до дома си, който се намираше на четвъртия етаж.

Някои от сутрините едва ставаше и пропълзяваше на четири крака. Спеше на пресекулки по 12-14 часа, а щом се събудеше, се чувстваше толкова уморена, че отново лягаше да подремне.

Мъжът ѝ я придружи до свой познат лекар, но той не можа да даде някаква определена диагноза. Катя усещаше болки в костите си.

Лекарят бе в недоумение, какво може да е това. Но на Катя каза:

– Вероятно имате мигрена.

И ѝ препоръча аспирин, от който се засили кървенето от бледите венци на Катя.

Тя  бе енергична и жизнерадостна по природа и по-скоро се учуди, но не се разтревожи много. През живота си не беше боледувала сериозно, за това болниците бяха абстрактно и непонятно място за нея. До този момент не бе ходила на консултации при никакъв специалист.

Обясняваше на познати странните си симптоми така:

– Сигурно е от преумора или лошо храносмилане, – смееше се тя. – По цял ден съм с деца, вероятно съм се малко депресирала и напрежението ми е дошло май много.

Дълбоко в нея започна да се прокрадва съмнението, че в тялото ѝ става нещо опасно и смъртоносно.

Най- накрая Катя остави трите си деца при съседите и отиде при личната си лекарка, която настоя веднага да ѝ се направят кръвни изследвания. Назначи ѝ рутинна кръвна картина.

Лаборантът, докато вземаше кръв от вената на Катя се загледа с изненада в цвета на кръвта ѝ. Тя беше водниста, бледа разредена течност, която изобщо не приличаше на кръв.

До края на деня Катя не получи никакъв резултат от тези изследвания. На другия ден ѝ се обадиха по телефона:

– Извинете, но се налага, отново да ви вземем кръв.

– Кога да дойда? – попита Катя.

Тя имаше много натоварен график. Децата, натоварената чанта с продукти, която трябва да освободи и осибено рибата, която трябва да остави в хладилника, и куп още недовършени неща за деня.

Напрегнатият тон в гласа по телефона, подчертаваше, че случаят е спешен:

– Елате веднага! Чувате ли ме? Веднага!

Предстоеше борба и не се знаеше, какъв щеше да бъде изходът.

Барон Карл Фридрих Иероним фон Мюнхаузен е бил напълно реална личност живял 1720-1797 г. То бил потомък на нижнесаксонския род Мюнхаузен.
На 17-годишна възраст заминал от немския град Боденвердер за Русия, за да стане паж. След това започнал кариера в армията и достигнал до званието ротмистър, след което се върнал в Германия.
От 1752 г. до края на живота си живял в Бондервердер. Общувал предимно със съседите си, които разказвали удивителни ловджийски истории и за приключенията си в Русия.
Тези истории, а също преписаните на барона преживелици, помогнали да се появи барон Мюнхаузен като литературен герой.