Галя започваше работа много рано. Всяка сутрин преди да отиде на работното си място, тя трябваше да заведе сина си в детската градина. За да успее да отиде навреме Галя хващаше първия трамвай. Завеждаше сина си до детската градина, предаваше го на учителката, а след това бягаше към спирката и чакаше следващия трамвай.

След няколко закъснения, предупредиха Галя, че ще я уволнят.

„Как ще преживяваме само със заплатата на мъжа ми, – притеснено си мислеше Галя. – Какво да направя, за да не ме уволнят?“

Тя хапеше устни и крачеше нервно из стаята.

Накрая Галя неохотно и със свито сърце реши:

– Ще го пусна да слезе на спирката и нека сам да отиде до детската градина. Вярно е, че е само на три години, но той трябва да успее.

Всичко стана още от първият път. Но тези секунди за Галя бяха мъчителни и ужасни. Тя се мяташе в полупразния трамвай, докато синът ѝ влезеше в детската гадина.

Веднъж Галя забеляза, че трамвая много бавно тръгваше от спирката, където тя се разделяше със сина си и набираше скорост едва след като Валери влезеше в детската градина. Тя не можеше да си обясни тази странна закономерност, но в замяна на това бе спокойна за сина си.

Това продължи три години, докато малкият Валери ходеше на детска градина.

Всичко стана ясно, когато синът на Галя тръгна на училище.

Веднъж Валери отиде с майка си на нейната работа и тогава ватманката се обърна към него:

– Здравей, малкия! Вече си пораснал! Помниш ли как с майка ти те изпращахме до детската градина?

Добрината на тази жена стопли сърцето на малкия Валери.

„Каква чудна жена е тази ватманка, – помисли си Валери. – Съвсем безкористно бе задържала трамвая, само заради спокойствието на мама. Та тя дори не я познаваше!“

Всички ние в една или друга степен повтаряме грешките на фарисеите. Критикуваме Божиите служители, защитаваме своите религиозни традиции, вместо да слушаме Божието Слово, грижим се за собственото си благополучие повече, отколкото това на околните.

Ние толкова много се увличаме по делата и разговорите за „правилното“, че нежната Божия любов охладнява в нас.

Това е така, защото в противен случай отдавна да сме сме станали свидетели на съживлението във всеки ъгъл.

Бог иска да излее Своя Свят Дух със свръхестествена сила и изобилие чрез Неговата Църква. Но състоянието на нашето сърце не му позволи да направи това.

Днес, ако искате изливането на Святия Дух в живота си и проявите на Неговата сила във вашата църква, провери състоянието на сърцето си.

Ако намерите в него някаква горчивина, покайте се и помолете Бог да ви промени.

Помолете Го да ви даде такова сърце, което ще Му позволи да действа чрез вас сред невярващите.

Един ден учителят казал на учениците си:

– Запишете на лист хартия имената на всички хора, които мразите.

Когато децата направили това, учителят им дал задача за другия ден:

– Донесете в торбичка, толкова домати, колкото имена сте записали.

Едни деца донесли само два домата, други три, трети пет, а имаше и торбички пълни с десет домата.

– А сега, – казал учителят, – ще носите тези торбички със себе си две седмици.

След няколко дни децата започнали да се оплакват:

– Толкова гадно миришат тези домати, започнали са да се скапват.

Тези, които имали в торбичката си по 10 домата изобщо не можели да ги носят. Миризмата била  отвратителна и непоносима.

След седмица учителят събрал децата, изслушал оплакванията и им казал:

– Тези домати приличат на сърцата ви, когато не харесват някои хора.Омразата разяжда душата и тя заболява. Ако вие не можете да понасяте миризмата на развалените домати, представете си какъв „аромат“ излъчват сърцата ви, в които има горчивина и гняв?

Сърцето е красива градина, която редовно трябва да се почиства от плевели, т.е. да простите на тези, които са ви ядосали. Това освобождаване в него осигурява място за действително добри неща.

Не взимайте от живота всичко, взимайте само най-доброто!

Думата „йерофания“ в въведена за използване от румънския историк на религиите Мирча Елиаде. Тя означава явление, което се възприема в дадена култура, като свещено.

Един от най-високите върхове на планинска верига Лос Пикос, висок 2211 метра над морското равнище, до ден днешен е място на поклонение.

Стотици католици вървят нагоре по планината, за да се поклонят на символичното изображение на Святото сърце на Христос.

То се намира в планината от 1900 г. насам.

Ние сме като безкрили птици, а нашите отговорности и работа, възложени ни от Бога, са крилата, които ще ни възнесат към небето.

Когато разглеждаме и броим нашите бремена и товари, това ни довежда страх в сърцата. Но когато ги вземем върху раменете си, те се превръщат в криле, а на тях ние се възнасяме към Бога, по-близо до небето.

Всяко бреме, което приемем в добро настроение и любов, се превръща в благословение за нас. Бог желае предназначения за нас труд да ни помага.

Не желаейки да огънем гърба си за да повдигнем тежест, означава, че се отказваме от нова възможност, за да израснем в благодатта.
Благословеното бреме, няма да ни се струва тягостно, ако е възложено на раменете ни от ръката на Самия Бог.