Мракът пълзеше бавно към града. Слънцето бе притиснато между облаците и ги обагри от напрежение. Хората бързо крачеха към домовете си след дългият и отегчителен работен ден.

Мишев вървеше сред тълпата. Безнадежност бе обхванала душата му. Нямаше сили вече да се бори. Усещаше, че не може по никакъв начин да промени нещата. Имаше ли смисъл да оправя каквото и да е? Пълна безизходица.

Денят му бе кошмарен. Шефът му изля цялата възможна помия върху главата му.

– Ти не ставаш за нищо, – крещеше началникът му срещу него. – Некадърник, как можеш да ми поднесеш такова отвратително нещо. ….

Мишев се бе наслушал на обиди, но в случая не се изненада. Някой му бе подлял вода, а сега той се къпеше във всичката тая мръсотия.

Като капак на всичко, Весето го подмина, като малка гара. После разбра, че е излязла с Панов.

Но кошмарът не свърши с това. Майка му звънна по телефона:

– Кольо, баща ти получи инфаркт и го откараха в болницата.

Два часа Мишев крачеше неспокойно по коридора в болничното заведение, в което бяха приели баща му. Най- накрая излезе възрастен лекар и обезкуражаващо му каза:

– Състоянието му не е добро, опитваме се да го стабилизираме. Може би по-късно ще можем да ви съобщим по весели вести.

Мишев се върна в канцеларията си, там го чакаше Стоилова и от вратата започна да го хока:

– Къде се мотаеш до сега? Шефът бърза … трябва да предадем тези папки веднага.

Мишев вдигна рамене и без всякакъв ентусиазъм се зае с проклетите документи. Криво ляво скалъпиха нещо до края на деня.

Изведнъж времето заплака заедно с изтерзаната и измъчена душа на Мишев. Дъждовните капки се сляха със стичащите се сълзи по лицето му.

Мишев вървеше, но бе като мъртъв. Нищо не чувстваше, нищо не усещаше, дори и не мислеше.

– Никога не съм предполагал, че мога да се превърна в ходещ мъртвец, – отчаяно извика Никола срещу изливащия се порой.

Вървеше, но всичко беше мрак, особено в самия него. Далече просветваха светкавици, но те бяха толкова далече от него.

– Аз съм мъртъв, лишен от живот, – започна като луд да си говори Мишев, – бездушен, напълно безжизнен ….

Всичко, което се бе струпало върху него този ден, го бе смачкало и унищожило. Седна на една пейка и остави студеният душ на дъжда да го облива безпощадно.

– Никола.

Мишев трепна.

– Навярно ми се е счуло, – каза си той. – Почнах вече и халюцинации да получавам.

– Никола.

– Кой ме вика? – изправи се на крака Мишев.

– Излез от мрака, който те обгръща. Аз съм светлината на света, който Ме следва няма да ходи в тъмнината, но ще има светлина в живота си.

– Кой си ти?

– Аз съм Господ твоят Бог, Който подкрепям десницата ти. И ти казвам: Не бой се. Аз ще ти помогна.

Мишев усети как някаква топлина се разля по тялото му. Стана му леко на душата. Закрачи бодро към дома си. За него нямаше вече дъжд, светкавици и силен вятър, който накланяше дърветата до земята. Той не беше вече сам ….

В автобуса се качи човек с мръсни, протрити дрехи. Изглежда отдавна не бе имал покрив над главата си, навярно се скитат насам натам. По лицето му имаше синини. Цялото беше подпухнало.

Огледа се и започна:

– Граждани, три дена не съм ял. Честно не лъжа. Страхувам се да открадна, защото нямам сили да избягам. Много съм гладен, дайте ми колкото желаете. Не ме гледайте, пийвам си. И това, което ми дадете, възможно е  да го пропия.

Намериха се добри хора, събраха малко пари и ги дадоха на човека.

Той се обърна към пътниците, поклони се и каза:

– Благодаря ви, нека Бог ви даде всичко от което се нуждаете.

Близо до вратата седеше един озлобен мъж, който изрева срещу скитника:

– Гнида, куче мръсно. Пари просиш. А аз може да нямам с какво да нахраня семейството си. Скоро сигурно ще ме уволнят. Но аз не прося като теб, измет такава.

Скитникът извади всички събрани пари от джобовете си и ги даде на намръщения мъж.

– На вземи. Навярно ти трябват.

– Какво? – изрева мъжът.

– Вземи, – каза кротко скитникът, – на теб са ти нужни. А на мен ще ми дадат. Хората са добри.

Просякът мушна парите в ръцете на изумения мъж и отиде по навътре в автобуса.

– Ей, почакай! – извика мъжът и се втурна след скитника, но той вече слизаше през задната врата.

Хората се умълчаха. Мъжът седна отново на мястото си, където седеше преди. Пътниците минаваха край него и не му обръщаха внимание.

Ако някой го бе погледнал, щеше да забележи, макар че се бе обърнал към прозореца, как раменете му леко потрепваха, а очите му се пълнеха със сълзи …

„Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христа; защото, когато съм немощен, тогава съм силен“.

В тези думи прозира богатството на Божията благодат. За да я постигнем, трябва да се откажем от всичко и да не зависим от обстоятелствата.

В такова положение преставаме да искаме съчувствие от хората при трудни обстоятелства или оскърбления, които са ни нанесени, защото осъзнаваме, че тези изпитания създават условия за големи благословения.

Ние спираме да се фокусираме върху преживяванията си и насочваме погледа си на Самия Бог. В Него единствено търсим успокоение.

Един сляп проповедник, много известен в Шотландия, който отдавна се е преселил във вечността казал:

„Боже мой, никога не съм Ти благодарил за „тръна в плътта си“. Хиляди пъти съм благодарил за розите, но нито един път не съм направил това за бодлите им. Аз се стремях към страна, където в бъдещето ме очаква награда за тежкия кръст, но никога до сега не съм се замислял, че самият кръст се явява слава за даденото време. Дай ми да разбера славата на моя кръст! Научи ме да ценя тръните и бодлите! Покажи ми, че съм се приближил към Теб по пътя на страданието. Нека да разбера, че сълзите ми са създали за мен дъга“.

Пиков час. В препълненото метро влезе прекалено висок плешив мъж. Повечето от пътниците го възприеха като наркоман или психично болен.

Мъжът се държеше доста странно, действаше агресивно. Действията му бяха хаотични. Той викаше високо, без специално да се обръща към някого.

В ръката си държеше нещо остро, което не се виждаше добре какво е. С него можеше спокойно да нарани някой.

Всички пътници седяха неподвижно и се страхуваха да кажат нещо, за да не привлекат вниманието му. Хората бяха объркани и не знаеха какво да правят.

Една възрастна жена протегна ръка към обезумелия мъж.

– Тя е луда, – прошепна някой зад гърба ѝ.

Възрастната жена хвана внимателно грамадния мъж за ръка. Пътниците седяха като на тръни. За изненада на всички, мъжът се успокои и седна на пода. Очите му се напълниха със сълзи.

Тази жена разбираше, че този мъж можеше да я нарани, но за нея бе важно той да не се чувства самотен….

Преди да слезе от метрото чудакът се обърна към възрастната жена и спокойно каза:

– Благодаря ти, бабо.

Жената му се усмихна. След това погледна останалите в метрото и каза:

– Аз съм просто майка. Разбирах, че в този момент той имаше нужда някой да го прегърне, да му покаже любов. Чувстваше се самотен и изолиран от останалите…..

Не подминавайте чудаците, те се също нуждаят също от любов!

В болницата докарваха много безнадеждни случаи. Светла бе присъствала не на една раздяла между много близки хора. Тя им съчувстваше, но с какво можеше да им помогне?

Днес докараха Катерина. Съпругът ѝ Стоян доста нервничеше, докато я настаниха в стаята.

Жената имаше рак и не ѝ оставаше много време да живее. Но тя бъбреше весело и се усмихваше на всички.

Светла влезе в стаята и попита Катерина:

– Искате ли още нещо?

– Покажете ми само как се пуска телевизора, – усмихна ѝ се възрастната жена.- Много харесвам сериалите.

Катерина беше романтична жена, тя харесваше книги и филми, в които се говореше за любов.

Един ден тя сподели със Светла:

– Вече 35 години сме женени със Стоян, но нито един път не ми е казал: „Обичам те“. Обикновено ме нарича „глупавичката ми“.

– Навярно ви обича нищо, че не го показва явно – опита се да я укоражи Светла.

– Да, вярвам, че ме обича, – каза с тъга Катерина, – но ми се е искало да получа някога от него картичка с надпис „С много любов“ или „За скъпата ми съпруга“. Поне да ми беше казал : „Обичам те“. И това щеше да ми е достатъчно.

Стоян всеки ден идваше в болницата и сядаше до нея, доката тя гледаше сериалите. А когато Катерина започна повече да спи, той просто я гледаше или се движеше по коридора като изгубено дете.

Веднъж Стоян каза на Светла:

– Нямахме деца, но пътувахме и видяхме много интересни места. Когато излязохме в пенсия, пътешествахме и се радвахме на живота. А после тя се разболя ….

– Виждам, че ви е било хубаво с нея, но защо никога не сте ѝ казвали, че я обичате? – попита Светла.

Стоян погледна медицинската сестра в недоумение:

– А защо трябва да ѝ го казвам? Тя знае, че я обичам.

– Жените, макар и да знаят това, искат по-често да го чуват. Помислете върху това.

След три дена Стоян се бе подпрял на стената. Лицето му бе мокро от сълзи, а устните му трепереха.

Светла вече знаеше от друга сестра, че Катерина е починала. Тя приближи до Стоян, искаше да го успокои и утеши.

Той вдигна очи, въздъхна и каза:

– Знаете ли? ….Казах ѝ: „Ти си най-прекрасната жена …. и аз те обичам“. Тя беше толкова щастлива.. … трябваше да видите усмивката ѝ ….