Мина Рождество. Петър остана с приятелите си да нощува при познати, но там не спаха добре.

Сутринта се чувстваха отпаднали.

– Дали е от яденето не знам, но не се чувствам добре, – сподели Калоян.

Обадиха се и други, които имаха някакви кризи в телата си.

– Това е, духът на празникът сякаш изчезна, – засмя се тъжно Петър.

– О, това е най-малкото, – намръщи се Сашо, – подаръците, които купихме миналата седмица, вече са на половин цена.

– Ей, размислете малко, – понадигна се Гошо. – Как са вървели Мария и Йосиф, търсейки подслон. Самото раждане, след това идването на овчарите без предупреждение. Всичко това навярно е изтощило и родилката и съпругът ѝ.

Димо се присъедини към казаното от Гошо:

– Навярно Мария си е спомнила благословията на Елисавета. Това посещение от овчарите я е развълнувало и в нейното съзнание е настъпило ярко осъзнаване за съдбата на Младенеца.

– Вероятно Мария и Йосиф са били много по-изтощени, от нас след празнуването на Рождество, – съгласи се Сава, – но нека размишляваме за Онзи, Който дойде в света и до днес ни озарява с присъствието Си.

След думите на Сава никой повече не се оплака.

Фалима бе собственик на плантация в Индонезия.

Един ден тя събираше вода от потока. Тогава я нападна крокодил.

Влечугото хвана жертвата си за краката и я завлече във водата.

Фалима започна отчаяно да вика:

– Помощ! Помогнете ми! ….

А в същото време не преставаше да се бори с агресора.

Работници от плантацията се събраха на брега при резервоара. Те започнаха да плашат крокодила, а същевременно протягаха прътове към жената, за които тя можеше да се хване.

Въпреки че крокодилът беше наистина уморен и пусна жертвата си, всичко не се случи веднага, а чак след агонизиращ час и половина.

Самата Фалима не можеше да повярва на случилото се със нея:

– Нима съм издържала толкова дълго време в устата на крокодила?!

След инцидента тя бе откарана в болницата, защото имаше дълбоки прободни рани по крака, но лекарите са сигурни, че пациентката скоро ще се възстанови напълно.

Фалима бе много уплашена. Тя сподели:

– Щом затворя очи, в съзнанието ми непрекъснато се появява крокодилът.

Физическите рани ще заздравеят много по-бързо, но за освобождението ѝ от шока ще е необходима май повече време.

Той беше съвършен Художник. Първо го носеше само в съзнанието Си, но дойде време и създаде шедьовъра си.

Това бе картината на благодатта, която Неговия възлюбен Син щеше да пресъздаде с Живота Си.

Да се върнем малко по-назад.

Преди да спре дъхът ни пред блясъка на творението, Той направи план за съвършеното Си общение с хората.

Изведнъж се появиха нежелани нюанси върху пейзажа.

Дълбоки и тъмни сенки. Те бяха резултат от бунтовния избор на човека да живее независимо от Неговата благодат. Тези краски помрачиха делото Му.

Цялото творение бе обгърнато в мрак.

Ами сега? Как ще постъпи Създателят?

Ще изкупи ли Своя шедьовър?

Какво би могло да спаси жалките портрети, в които бе вдъхнал жизнено дихание?

Художникът заплака.

Потопи четката си в аленото и написа върху грубото дърво:

– Обичам те!

Закачи го в небето, за да може всеки да го прочете.

Това послание бе с определена цел: Да върне цвета на живота ни и да прогони тъмнината от нашите сърца.

Нека красотата край нас напомня за Неговата загриженост относно всеки детайл от живота ни и жертвената Му любов към всеки един от нас.

Дъждът тропаше по покрива и изливаше мъката си по прозорците. Големи едри сълзи се размиваха и стичаха надолу по стъклата.

Атанас седеше сам в стаята и разглеждаше семейният албум.

Снимките го връщаха назад.

– Ето тук мама и татко са ме хванали а ръка. Какво кръгло лице съм имал. Забелязват се и лунички по него. Косата ми е била все още светлоруса и права.

Очите му се насълзиха и Атанас въздъхна :

– Тогава обичах анимационните филми, мразех авокадото. Приятел ми бе подарил диск с песни, които често слушах.

Той отгърна албума по-нататък. Тук Наско бе в тинейджърските си години.

Лицето му се бе удължило. Косата му се бе начупила. Лунички бяха изчезнали.

– Бях обикнал авокадото, – засмя се Атанас. – Гледах вече филми и бях захвърлил старият диск, който ми бе вече омръзнал.

Колко различен изглеждаше в тази възраст. Бе пораснал. Забелязваха се ясно външните промени и все пак си бе той.

– Това не е ли парадокс? – запита се Атанас. – Променям се през цели си живот, но си оставам аз. Кой съм всъщност?

Той не за първи път си бе задавал подобни въпроси, но сега нещо се избистри в съзнанието му и той разбра:

– От времето, когато сме заченати, всеки от нас израства по някакъв уникален замисъл, – гласът му звучеше възторжено. – Не можем да си представим какви ще станем, но едно е ясно, ако сме деца на Бога, в крайна сметка ще бъдем като Исус.

Той стана и започна възбудено да крачи из стаята.

– Нашето тяло с Неговата природа. Нашата личност, но с Неговия характер, – Атанас продължаваше своя монолог. – Даровете ни сияят, а греховете ни са изчезнали.

До деня, когато Исус дойде да ни вземе, ние сме привлечени от бъдещото ни Аз. Благодарение на Божията работа, стъпка по стъпка, отразяваме по-ясно образ на Сина Му.

Ние не сме още тези, които трябва да бъдем, но когато станем подобни на Него, ние се превръщаме в себе си.

Мартин се връщаше след поредната командировка. Този път нещата бяха много по-напрегнати. Победата, която постигна при преговорите, му костваше много сили и нерви, които въпреки всичко успя да удържи до края.

Бе пуснал радиото в колата си. Гумите пееха, пригласяйки на звучащата по това време песен.

Умората затваряше очите на Мартин, но той си казваше:

– Още малко и си у дома. Я се стегни. Като се прибереш ще си отспиш на воля. Очакват те два дни почивка.

По едно време Мартин усети, че се унася. Аха и бе готов да потъне в царството на сънищата.

Изведнъж усети удар. Това окончателно го разбуди.

Под колата на асфалта се подаваше някакво голямо петнисто животно. То не даваше никакви признаци на живот.

Ръцете му се разтрепериха. Чувствайки се виновен за станалото, Мартин гледаше ужасен.

Изведнъж младият мъж тръсна глава и се замисли сериозно, след което се запита:

– Интересно как този леопард се е оказал по тия места? Такива екзотични животни няма тук. Може да е избягал домашен любимец …..

Тревогата все по-силно нарастваше у него.

– А може би още е жив и аз по някакъв начин ще мога да му помогна, – искра надежда проблесна в съзнанието му.

Мартин слезе от колата и се насочи към трагичната находка.

Той внимателно приближи животното, страхувайки се да не го ухаше. Внимателно докосна петнистата кожа и… …..започна да се смее неудържимо.

Пострадалият звяр се оказа елегантно палто, което вероятно някоя дама бе изтървала минавайки от тук.