Елена стигна кръстовището и вече виждаше сградата, в която се намираше малката ѝ стаичка, когато чу зад себе си стъпки.
Изведнъж пред нея застана мъж. Елена уплашено отстъпи, но когато мъжът свали шапката си и ѝ се усмихна, тя го позна.
– Уплашихте ме, – извика възмутено Елена.
– Просто исках да ви видя, – виновно каза Стоян.
– Защо се закачате с мен, – смръщи вежди Елена, – навярно ви очаква …. жена ви у дома.
– Великия владетел Монгаг чака принцесата си Миранда, – каза Стоян.
– Монгаг ли? Какъв е този владетел? Нищо не съм чувала за него.
– Нима не познавате най-пламенния си обожател.
Преди да му се скара, той започна да разказва оживено:
– Палатът на владетеля Монгаг се издигал в пустинята на тъгата. Там кладенците били пълни със солени сълзи и владетелят страдал непрекъснато от жажда, въпреки че непрекъснато пиел от тях. Само една усмивка можела да го освободи от това проклятие. Шутовете напразно се мъчели да го развеселят. Дори прославеният магьосник Крокар не могъл да го отърве от тъгата му.
– Нима в палата му не е имало красиви девойки? – засмя се Елена. – Горките те!
– Бедният Монгаг! – възрази Стоян и направи такава гримаса сякаш той беше този владетел, който тъгуваше, но после се съвзе и продължи. – Един ден на портите почукала прекрасна принцеса. Тя се казвала Миранда. Идвала от най-далечния край на владенията на Монгаг. Косата ѝ греела като пламък. Тя носела със себе си съд с топъл шоколад. Това било лекарство изпратено за владетеля от нейна роднина. Когато вкусил от шоколада, тъгата на владетелят изчезнала и очите му заблестели. Но по-сладко от шоколада било очарованието на принцесата.
– Чудно, – повдигна вежди Елена, – как шоколадът е бил топъл щом принцесата е идвало от толкова далече? Как го е запазила?
– О, забравих да ви кажа, че тя носела съда на главата си. Пламъците на косите ѝ запазили шоколада топъл през целия път.
Елена избухна в смях. В тази история нищо не беше вярно, но тя бе готова да го слуша с часове. Може би защото гласът му бе приятен или може би историята много ѝ харесваше.
– Не вярвам на нито една ваша дума! – възкликна Елена.
– Нима смятате, че измислените неща не се случват в действителност? Представете си, че всичко това се е случило с тази принцеса. Нима не е чудесно?!
Елена наведе смутено глава.
– Наблюдавах те как се смеете и как слушате, – каза Стоян. – Вие забравяте за себе си, завиждам ви за тази способност. Ще ми помогнете ли и аз да мога така.
– Моля ви, – прошепна Елена, – не ми говорете така господин Монгаг.
Стоян трепна:
– Как ме нарекохте?
Изведнъж очите му станаха безкрайно тъжни. Стоян се отдалечи от нея, без да ѝ каже дори довиждане, но изведнъж се обърна и ѝ изпрати въздушна целувка.
Елена имаше чувството, че е пияна. Улицата бе пуста.
– Дали това не бе сън, – прошепна уплашено Елена.
