Венета и Мирон бяха много щастливо семейство единственото, което нямаха и силно желаеха бяха децата. Какво ли не направиха, изпълняваха различни рецепти и съвети, но резултата бе нулев.

Но веднъж, всичко дойде съвсем неочаквано. Двамата разбраха, че Венета е бременна. Радостта им бе голяма и двамата започнаха да приготвят всичко за идване на малкото.

– Нужни са ни нови мебели, – каза Венета.

– Детето ни трябва да израсне в прекрасен дом, – каза Мирон. – Хайде да си купим такъв.

Въодушевени, те изтеглиха заем. Купиха дом, мебели и всичко необходимо за очаквания наследник.

Но един ден Венета завари на масата бележка: „Прости ми, Венета, но аз обичан друга. Сбогом. Мирон“.

Венета бе отчаяна. Тяхното дете щеше да се роди само след един месец.

– Нали искахме това дете? – плачеше бъдещата майка. – Защо ме оставяш сама точно сега? Как детето ни ще расте без баща? А дълговете?

Венета нямаше представа как щеше да живее по-нататък.

Весела я срещна в магазина и забеляза, тъмни кръгове под очите ѝ. Бяха приятелки преди, но след като и двете се ожениха, спряха да се виждат.

– Венета, какво е станало с теб? – попита Весела.

– Моят ме заряза….. чакам дете, което бе голямата ни мечта, а сега … Освен това теглихме заеми, за да приготвим приятна обстановка, за бебето, но …

– Успокой се, за всяка ситуация има изход, само не се отчайвай, – опита се да я насърчи приятелката ѝ.

Весела веднага се сети за социалния проект, за когото бе чула по радиото. Чрез него оказваха помощ на хора, които са попаднали в трудна ситуация.

След като придружи приятелката си до дома ѝ и я насърчи, Весела веднага се обади по телефона и разказа за положението на Венета.

Един ден бъдещата майка излезе на чист въздух в близкия парк. Тя все още не знаеше какво ще стане с нея в бъдеще, но в нея се таеше слаба надежда, че заради детето, би трябвало нещо да се случи.

Слънцето грееше приятно, но това не предизвика радост в сърцето на Венета. Угрижена и натоварена с проблемите си, тя не забелязваше зеленината наоколо, беше останала глуха за песните на птиците, дори не забелязваше хората, които минаваха или бяха край нея.

Поседя на пейката. Погледа децата, които весело играеха на детската площадка под опеката на майките, бащите или бабите си, но това я наведе на още по тъжни мисли.

Накрая обезкуражена тръгна към дома си.

Когато прекрачи прага усети, че нещо е станало.

Огледа се внимателно. Бяха поставени цветя и много вещи необходими, както за нея, така и за толкова дълго очакваното дете. Но това не бе всичко.

Когато Венета отвори фурната, там се оказаха пари, които бяха достатъчни за погасяване на дълговете ѝ и достатъчна сума за разходите след раждането на детето.

Венета се разплака, но тези сълзи бяха от радост. Някой се бе погрижил за нея и детето ѝ …

„И тъй, увещавам, преди всичко, да отправяте молби, молитви, прошения, благодарения за всичките човеци, за царе и за всички, които са високопоставени, за да поминем тих и спокоен живот в пълно благочестие и сериозност“.

Инструкцията е ясна.  Въпреки това, в тези трудни времена, когато страната ни, така отчаяно се нуждае от Божието водителство, по-голямата част от Божия народ не правите това, както се призовава в тези стихове.

Защо?

Мисля, че това е така, защото повечето от нас са просто погълнати от заобикалящите ни проблеми. „Как моите молитви могат да помогнат да се отървем от националния дълг? – си мислим ние. – Как може моята вяра да повлияе на външна политика?“

С други думи, не се молим, защото не разбираме колко нашите молитви могат да повлияят на нашата страна.

Дошло е време да го разберем. Да осъзнаем, че ако се подчиняваме на  1 Тимотей 2: 1-2, няма съвет на земята, нито цар, нито президент или конгреса, или нещо, което може да попречи на изпълнението на Божията цел за Неговия народ.

Бог ни е призовал към ходатайство.

Той ни е наредил да се молим за тези, които са на власт. Дал ни е Словото Си, сила Си, името Си, Своята власт и Своята вяра. Ние имаме всичко необходимо за ефективна молитва за нашето правителство и неговите лидери.

Ходатайствайте. Това е наша отговорност като вярващи, за да участваме  в делата на страната си. Бог иска нашата страна да стане Негова и да я получи чрез Своите посланици, теб и мен.

Молете се за своя народ всеки ден. И никога повече не подценявайте силата на молитвата си.

Лорен Руотоло от Ню Йорк се родила с рядко заболяване, поради което костите ѝ започнали да растат ненормално и станали много крехки.

Когато Лорен станала на 5 години, лекарите я посъветвали да използва инвалидна количка, но смелото момиче отхвърлило този съвет и вместо това започнало по няколко часа на ден да се занимава с лечебна физкултура.

41 годишната жена и до сега отхвърля съветите на лекарите, и се стреми по всякакъв начин да запази своята мобилност.

Въпреки крехките си кости, тя всеки ден прави дълги разходки и не може да си представи своя гардероб без любимите си обувки на високи токчета.

Сава беше добър майстор. Дали поради тази причина го избраха за  председател на земеделската взаимоспомагателна каса, така и сам не разбра.

На учредителното събрание присъстваха около 150 души. И когато стана дума, кой да бъде председател, всички бяха единодушни:

– Сава Михайлов.

Уж всички бяха съгласни, но само 47 от присъстващите се записаха. за членове.

Някой отстрани мърмореха:

– Да видим какво ще излезе от тая работа, па тогава ще се запишем.

Други сякаш бяха готови, но гаранцията им се стори много голяма.

Тогава Сава каза на въздържалите се:

– Според член 16… от търговския закон, се изисква гаранция, за да се узакони кооперацията.

А Димчо Секулов, който бе избран за заместник председател уточни:

– Нашата кооперация ще бъде зависима от Земеделската банка в града. От там ще ни се казва, колко заем можем да отпускаме на членовете си през годината. А този заем ще се отпуска срещу наличието на петстотин лева гаранция, нива или добитък.

– Абе, много пара е това бе хора, – извика Доньо Сирака.

– Много били, – развика се Цачо Чулака,  – а по-добре ли е да вземаме заем от Цоко кръчмаря с лихва двадесет на сто, а друго е да ти дава кооперацията само с шест на сто.

Петко не се стърпя и се обади:

– Лихварите са кожодери, само с кооперацията ще ги възпрем и укротим.

Горе долу кооперацията тръгна.

Още първата година Земеделската банка им разреши да отпускат на членовете си до 20 хиляди лева. А за третата година, обещаваха и по 200 хиляди.

Срещу това право кооперацията разполагаше с няколко магазина, изкупуваше излишъците на селяните. А от няколко месеца от млякото, което събираха правеха сирене и кашкавал, които се търсеха не само в селото, но и много по-надалече.

Постепенно в кооперацията влязоха повече хора. Всеки член имаше по хиляда и петстотин дялов капитал, макар че беше внесъл имущество за 800 лева.

Едни вземаха заем да си засадят лозе, други да си купят добитък, трети да си направят къща или за да доплатят таксата на ученик в града

Извън взаимоспомагателната каса оставаха още много хора. Те бяха предимно бедни селяни. Такива бяха Рангел и Вичо. По-големият брат Рангел искаше да се отдели от по-малкия, за това обичаше да се шегува:

– И аз, и Вичо нямаме. Две няманета са прекалено много. Ще ги разделим, та дано намалеят.

Дочу Върбан Сиромаха, че се продава къщата Михо Брадваря. Михо живееше сам, но наскоро почина, а децата му се запиляха някъде по градовете.

Обикаляше Върбан, оглеждаше я и си мечтаеше да я купи, но джобовете му бяха празни.

Една вечер както седеше в кръчмата, Върбан сподели мечтата си с гостилничаря:

– В горната махала се продава къщата на Михо с двора, тъкмо за сиромах човек като мен. Но искат хиляда лева. А толкова ми се иска и аз да си имам дом.

Гостилничаря Свилен го изслуша и му каза:

– Слушай Върбане, утре се събира управителния съвет на кооперацията. Намини там, могат нещо да измислят и за теб.

– Щом казва, бай Свилене, ще намина.

– Там хората не са прости, – Свилен потупа по свойски Върбан по рамото. – Ако не друго, то съвет могат да ти дадат.

Върбан стана и като унесе си тръгна.

– Кой знае, може и да ми помогнат, – каза си Върбан.

След това бедният човек се плесна по коляното и извика:

– Ако подадат една ръка, здраво ще работя и няма да се посрамя….

Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.